Search our Site

logo

Всички разпознават бруталистичната архитектура - масивните бетонни сгради, които отстояват сивите си тела в сърцето на почти всеки град по света от 60-те и 70-те години насам. Подгизнали от дъждовете и сякаш изпръскани с нечистотия, сега те често изглеждат негостоприемни, безмилостно сиви с отсъствието на познатия ни от старата хуманистична архитектура чар.


Бруталистичният бетон често упражнява не особено популярна функция - тази на пътна инфраструктура или на остарял търговски център с магазини, от които нищо не искаме да купим, а в най-добрия случай – банална училищна или университетска сграда.

Трудно е да се изненадаме от факта, че повечето хора не харесват този стил. Атаките на Принца на Уелс от 80-те, в които той обяви Британския национален театър за “добър начин да построиш атомна електроцентрала в центъра на Лондон без никой да протестира”, все още резонират в главите на някои, а бетонът е възприеман като евтин, не особено привлекателен и най-вече - мрачен.

Не бих могъл да бъда по-несъгласен. Обичам Брутализма и съм напълно убеден, че по никакъв начин не е подобен на която и да било друга архитектурна епоха - много по-добър е. Никога не е имало период с толкова забележителни архитектурни постижения.

Великолепието на това време се дължи отчасти на техническите открития. Със своята гъвкавост и здравина, армираният бетон значително превъзхожда по-ранните технологични достижения, давайки възможност на архитектите да създават форми, които отговарят на техните разбирания за функционалност и красота. Той, прекратявайки тиранията на носещата фасада (тази дотогава структурно необходима вертикална равнина), успява да отвърже ръцете на архитектите така, че да могат да си позволят много повече свобода за проява на артистичност, от това да се ограничават в разсъждения къде да поставят прозорците и каква да бъде декорацията им. Чрез бетона тежестта може да бъде носена буквално от няколко колони, което улеснява възможността етажите да се разположат там, където иска архитектът или клиентът, а не там, където гравитацията повелява. Така се дава възможност за по-голямо по мащаб открито пространство, повече светлина, външни пешеходни трасета на различна височина и, разбира се, за озеленени площи, висящи на невъобразими места, често по средата на някоя сграда. С новите и в пъти по-функционални способи за отопление, заемащи мястото на камините, се дава възможност на прозорците да заемат голяма част от стените, а на помещенията да придобият размери, за които ранните векове могат само да мечтаят. Архитектите от 60-те имат сериозна палитра, с която да творят.

А бетонът, освен всичко останало, е красив. Наподобява камъка на средновековните готически катедрали със способността си да бъде система - структура, повърхност и декорация, всички те в едно неразличимо цяло. Макар каменните готически сгради да са подвластни на определени ограничения, диктувани от физическите изисквания на арките, добрите строители на онези времена успяваха да превърнат този недостатък в произведение на изкуството. Но колкото и да са величествени техните църкви, трябва да признаем, че всичко освен тях е малко. За сметка на това, бетонът има доста по-широко поле на изява. Трябва да се отбележи и фактът, че за разлика от повечето стари сгради той не изисква постоянно пребоядисване или подмяна на керемидите след поредния ветровит ден. Това би коствало много на градския човек и неговото достойнство.

За модернистите в архитектурата от 60-те години, повлияни от прокламираната честност и автентичност в движенията на различните изкуства, сградата трябва да бъде това, което е, а бетонът израз на едно откровение. С минимални познания, от повърхността на бетона може да се разбере как е направена сградата и онова, което я принуждава да стои на мястото си. Можем да разберем дали е отливан във внимателно изработени форми, отстоявайки своето първо и последно местоположение, или е приготвен в специализирана работилница, а сетне поставен на мястото си с помощта на кран; дали е оформен благодарение на съприкосновението с груба, неполирана дървесина или с помощта на гладко фибростъкло; коя част е носеща и коя - пълнеж.

Стоманата и стъклото, доскоро твърде луксозни материали за масовата употреба, се превръщат в достъпни и евтини за произвеждане, също както и основната съставка на бетона - цимента. Тези нови и достъпни материали, заедно с мощните бензинови кранове и подемни машини, подкрепиха световния бум на строителството в невиждан досега мащаб. Навсякъде бяха построени обществени и правителствени сгради, университети, училища, офиси и търговски центрове, много от тях с качество, което преди индустриалната революция беше достъпно само за някои най-могъщите и богати хора на земята. Броят на архитектите и поръчките беше също без прецедент в историята. Възможността за лесно придвижване и информацията, която специализираната преса предлагаше, разшири тяхната осведоменост относно случващото се в различни страни. Нови идеи се появяваха отвсякъде, като всеки избираше сам как да ги представи на аудиторията си.

Нивото на взаимната осведоменост и конкуренцията между амбициите на различни архитекти, можеше да се сравни само с тази на художниците в ренесансова Флоренция. Броят им, както и този на поръчките, които получаваха, разбира се бе в пъти по-голям, като и най-големите им достижения изглеждаха недостатъчни пред взаимосвързаната градска среда на архитектурата от 60-те години.

В международен план архитектите бяха стимулирани от тези освобождаващи нови възможности, в едно с неспирния галоп на техническия прогрес. Вдъхновяващото и лесно за обитаване бетонно изкуство, което швейцарецът с френски произход Льо Корбюзие създаваше след края на втората световна война, ги беше омагьосало. Това международно движение имаше различни обществени основания в различните страни. Във Великобритания то показваше благосъстоянието на кралството, а в САЩ и Съветския Съюз разголваше политиката на Студената Война. В Монреал това бе самоутвърждаването на Квебек, а в Индия - гордостта и независимостта от британците. Испания се показваше като сближена и успокоена след потисничеството на Франко. Всички те представяха някаква истина, но най-голямата от тях си остава в същността на стила, който сам по себе си разказва историята за техническия и артистичен импулс на времето си.

Творците на 60-те продължават да пазят мълчание относно него. Докато великите патрони на предшестващите векове често са били личности със силен характер, поласкани от възможността да оповестят вселенското значение на сградите, които са поръчали, то типичният клиент на брутализма беше комитетът, управляващ публичен или корпоративен бюджет. Архитектите говореха и пишеха за сградите си със скучния технически език, който освобождавайки ги от естетическите необходимости, в дългосрочен план допринесе за подценяване на тяхната артистичност.

Пол Рудолф например, един от великите последователи на брутализма в САЩ, построи за Държавния Център по Обслужването в Бостън стълбища, подобни на боричкащи се гърмящи змии, спускащи се през оградата от бетонни гъби, над които висят мистериозно издути офиси, напомнящи за гигантски жаби. Текстурата на сградата е изписана от бетонни ребра, които я правят да изглежда солидна и постоянна, което още повече подсилва моментите когато грубостта им отстъпва пред изгладената чувственост на местата, в които могат да се движат човешките тела. Сградата на Рудолф е по-изтънчена и гальовна за сетивата от немския барок, наподобявайки суровата победа на алпийското дефиле. Въпреки това, когато бива попитан за естетическите си намерения, вероятно подтискайки напиращия в гърдите си смях и с безизразно лице той отговаря, че дизайнът е “просто и функционално решение на проблемите свързани с циркулацията и дренажа.”

Дойде време да спрем да се заблуждаваме от подобни твърдения и да се впуснем в насладата, която ни носи най-великия период в архитектурата - този кратък, но скъп момент, който ни освободи от ограниченията на тухлата, камъка и дървото, предшестващ петролната криза на 70-те, която унищожи оптимистичния футуризъм и неговия дух. Уменията необходими за създаването на една толкова добра бруталистична сграда, каквато е тази на Рудолф, са подобни на онези, които изисква и всяка друга, но качеството ѝ може да бъде лесно открито, стига да сме способни да гледаме правилно.

Появата на виновното екологично съзнание с настъпването на новия век, ограничи възможностите на архитектите, което е правилно разбира се и несъмнено ще продължи да го прави и занапред. Брутализмът никога вече няма да се повтори. Нашият запас от брутализъм е ограничен и, за съжаление, под постоянни атаки. Разрушаването и преустройството на великолепните произведения на Рудолф, Яу Мин Пей, Денис Ласдън и други титани на движението, трябва да се взима толкова сериозно, колкото и възможността да загубим сгради на Донато Браманте, Кристофър Рен и Франк Лойд Райт. Брутализмът е върхът на световната архитектура през цялата ѝ история и заслужава много повече от онова, което сме склонни да му дадем.

Еднократно
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.