След икономическата криза от 2007, архитектурната култура стана свидетел на възхода на активизма и участническите практики. След архитектите от авангарда през 90-те, които щурмуваха политическата коректност, наблюдаваме нова вълна от социална ангажираност. Симпозиуми, изложби, биеналета, списания и журнали, засилват това явление, предлагайки нови начини за правене на архитектура, която обвързва дизайна с една социална и политическа мисия.

Усилията на новото поколение от архитекти все повече се концентрира върху необходимостта от подобряване на градската среда, отколкото върху естетически и формални грижи. На конференции и дискусии често се чуват жалби относно това, как през последните двадесет години архитектите са се отдавали на безсмислена, формална акробатика, обсъждайки несъществени теоретични въпроси, без да се ангажират с теми като публично пространство, обществени сгради и други социални въпроси. Докато кризата принуждава голяма част от хората да живеят в несигурност, много от младите, социално ангажирани архитекти, парадоксално, виждат в нея възможност за творческа изява. Кризата разгръща изобретателността и достъпността на архитектурата, прави я проницателна в стремежа ѝ да намира индивидуални решения за разпокъсаната градска среда.

Съществува сериозна връзка между кризата и творчеството. Ние се различаваме от другите видове точно поради творческия си порив. Той се отключва от липсата на достатъчни инстинкти и постоянното чувство на неудовлетвореност спрямо заобикалящото ни - чувството, че не сме си у дома. Това изисква от нас, хората, да се адаптираме към околната среда, дори и ако тя е възможно най-враждебната. Творческият акт, значи, е действие по създаване на свят и тъкмо той прави приемливи условията на живот в една или друга ситуация. Капитализмът се възползва от него, като го превръща в движеща работна сила. Безкрайната изобретателност на творческия субект бива основното експлоатирано от капитала качество, както в индустриалното, така и в постиндустриалното производство. Икономическата криза и рецесиите са моменти, в които тази безкрайна изобретателност и желанието за приспособяване към новото, често по-тежко положение, драстично нарастват. В този контекст, популярни лозунги като "прави повече с по-малко разходи" например, изречен от известен и [социално] "ангажиран" италиански архитект-и-политик, целящ насърчаване на антиконсумеристката култура, неволно събуждат усещането за ирония, когато се използват, за да се определи нашият нов посткризисен етос. “Да се прави повече с по-малко“ е точно това, което капиталът изисква от нас. По-висока производителност - с по-малко благосъстояние, повече творчество - с по-малко социално осигуряване, защото творчеството нараства тогава, когато "дадените" в средата условия са по-трудни и нестабилни. Новият социално ориентиран архитектурен активизъм е пред дилема, която не може да избегне. Към възможността за радикална промяна ли са насочени тези нови практики или просто потвърждават, дори в известна степен възвисяват, най-регресивния ефект от кризата? Би било полезно да подходим към тази дилема през етическия проект на Валтер Бенямин, който, в най-радикалната си форма, може да бъде открит в две кратки есета: "Разрушителният нрав" и "Опит и нищета". През 1931 г. той пише кратък текст, наречен "Разрушителният нрав". Този малък Denkbild (мисловна картина) е написан в един от най-тежките периоди в историята на Германия и Европа: след кризата от 1929 г., когато европейският фашизъм е във възход. Бенямин пише:

Случва се, когато човек се загледа назад в живота си, да разбере, че почти всички по-сериозни задължения, които е поел през него, крият произхода си в хора, за които всички сме съгласни, че притежават "разрушителен нрав". Един ден той ще се сблъска с този факт може би случайно, но колкото по-стъписан е от него, толкова по-голям шанс има да го обясни. Един е повикът на разрушителния нрав: направете място. И само едно е неговото деяние: разчистването. Неговата потребност от чист въздух и открито пространство е по-силна от всяка омраза. Разрушителният нрав е млад и весел. Той се подмладява чрез унищожението, защото премахва следите на нашата собствена епоха; той е весел, защото разчистването означава за разрушителя цялостно намаляване, дори изкореняване на условията за собственото му състояние. Само яснотата относно това, колко радикално бива омаловажен светът, когато се проверява издръжливостта му, води до подобен аполонов образ на разрушителя. Велики са тези окови и те обхващат и обединяват всичко съществуващо. Те му позволяват да бъде свидетел на зрелището на изконната хармония. А разрушителният нрав е винаги безгрижен, когато се труди. Природата е тази, която поне косвено определя неговия ритъм, нея се опитва да предпази той. В противен случай тя може да захване разрушението вместо него. Разрушителният нрав не вижда никакъв образ да кръжи пред взора си. Той има малко нужди. Последната от тях е грижата за онова, което ще последва разрушението. Преди всичко, поне за миг, ще бъде празното пространство - мястото, където нещата и жертвите са били. Ще се намери все някой комуто да е потребно това пространство, някой, който дори не би го запълнил.

В известна степен "Разрушителният нрав" може да бъде четен като парадоксална ода за еднаквите в стремленията си унищожителни сили, капитализмът и фашизмът, които заплашват живота на хората, особено на работническата класа през 30-те години. Ако началото на века става свидетел на оспорването на капиталистическата хегемония от страна на революционните сили на социализма и комунизма, то 30-те години бяха период на възстановяване на капитала, чрез фашистките репресии в Европа и развитието на държавната политика на САЩ. Този проект кулминира в съкрушителен удар срещу работническата класа в пакта между Хитлер и Сталин от 1939г. "Разрушителният нрав" на Бенямин е образ на силата, която ще изкорени и унищожи много животи, включително и неговият. Това е автобиографично есе, отнасящо се до все по-несигурното съществуване на автора си, който, неспособен да си осигури стабилна професионална позиция, се захваща да печели насъщния си, пишейки случайни статии за списания, вестници и радио програми. В същия период той преживява тежък развод и принудително откъсване от сина си Стефан, настъпва краят на неговата мъчителната връзка с любовница му Ася Лацис, но най-сериозна опасност за живота на Бенямин е представлявала постоянната промяна на обитанието му. Дори в драматичните десетилетия на 30-те и 40-те - когато милиони хора бяха принудени да напуснат родните си места - няма друг интелектуалец, който да е сменял толкова често адреса си.

Въведението в есето ясно посочва положението, в което "Разрушителният нрав" бива персонифициран в лицето на онези, на които сме посветили най-сериозните си задължения. С подобно изявление Бенямин заявява, че източник на разрушителния нрав не е някаква освобождаваща сила, а по-скоро потисническа. И въпреки това, за Бенямин точно внезапното осъзнаване - стъписването, че нашият живот зависи от сили, които са в същността си разрушителни - е онова, което ни запознава с възможността да ги приложим в името на собствените си интереси. Това е фундаментален момент за начина, по който Бенямин категоризира разрушителността. За разлика от изкуството на строителството (което от Витрувий и Алберти насам се определя не само като техническо, но и като притежаващо морални и етически измерения познание), pars destruens препраща към унищожителните сили и следователно към загубата на каквито и да било ценности, на каквато и да е била отправна точка. Въпреки ранния интерес на Бенямин към романтизма, а по-късно и пристрастието към безнадеждния песимизъм на немската барокова драма, той не се поддава на илюзии относно разрушителния нрав. За него той трябва да бъде възприет като сила, наследена от онези, които заплашват по фундаментален начин съществуването ни. Няма съмнение, че в рамката и измеренията на материализма, "Разрушителният нрав" позволява четене, напомнящо апокалиптичен месианизъм, "минус", който може да бъде наблюдаван в цялостното творчество на Бенямин, а и в немския юдаизъм като цяло. Коментирайки изданието на "Звездата на изкуплението" на Франц Розенцвайг от 1930г., приятелят на Бенямин, теологът Гершом Шолем, отбелязва, че катастрофалната теория на апокалиптичния месианизъм си поема отново свеж въздух в традицията на юдейската теология от 20-те години.

Съзнанието за надвисналата катастрофа подкрепя идеята, че винаги съществува достатъчна възможност за унищожаването на секуларизирания свят в историческото време. За Шолем изкуплението е както освободителна, така и разрушителна сила, и тъкмо този проблем се опитват да избегнат по-голямата част от теолозите на юдаизма. Този копнеж по разрушението прозвучава като ехо на политическите, социални и икономически реалности на Ваймарската Република, чиято турболетност според Бенямин се оглежда в безнадежността на бароковата драма, киселият сарказъм на дадаизма и отчаяният субективизъм на експресионизма. По време на написването на "Разрушителният нрав", Бенямин вече не е толкова снизходителен към меланхоличния характер на протагонистите, участници в драмата, нито пък спрямо анархизма на художествения авангард. След като е анализирал (в Passagenwerk) археологията на съвременния капиталистически град, Бенямин вече не намира място за романтичен бунт. Разрушителният нрав, волята за унищожение на установените форми и ценности, всичко това трябва да се организира като борба на пролетариата против капитализма. Чрез своите наблюдения в Париж Бенямин открива онова, което свързва технологията, урбанистичната среда и капиталистическата власт, и отбелязва, че през 19-ти век аркадите представят една нова архитектура, създадена от модерни материали и форми. За него тези груби и безполезни търговски помещения имат потенциала да застрашат спокойствието и уюта на буржоазното семейство. Градските форми, създадени в Париж от барон Хаузман и наложили се след революцията от 1848г., били за Бенямин поява на нов и радикален опит от градската среда. Драматичната система за циркулация на булевардите, която въвежда Хаузман, постепенно подменя старата средновековна топография на Париж с пейзаж в безкрайна перспектива от повтарящи се фасади. Дори и тези преобразувания да бяха усъвършенствани достатъчно, за да се противопоставят на заплахата от друга революция (която в крайна сметка се осъществява през 1871г.), безмилостният характер на преустройството, което Хаузман осъществява, има ефект. Бенямин смята, че то успява да накара буржоазията да загуби доверие в собствения си град. И все пак, според него, мечтаният сценарий, в който се извършват тези подривни трансформации, запазва столицата от собствените ѝ разрушителни сили. От гледната точка на Берлин през 20-ти век, Париж - столицата на 19-ти век, - бива интерпретирана от Бенямин едновременно и като предупреждение, и като възможност. По времето, в което Бенямин пише "Разрушителният нрав", Берлин е град както на културна еманципация, така и на социален упадък. Той вижда Берлин като град, в който се осъществяват нови урбанистични проекти от радикалист като Мартин Вагнер, който заедно с Бруно Таут създава Heufeisen Grosssiedlung в немската столица; но и като "каменният" град, остро критикуван от Вернен Хегман, в който нечовешките жилищни условия, които се проявяват най-добре в отдаваните под наем къщи, засягат по-голямата част от градския пролетариат. Изправен пред този противоречив пейзаж, Бенямин вижда Берлин като място, в което разрушителният нрав на модерния град, може да бъде доведен до предел под формата на tabula rasa [празна дъска - лат.] - месианското настояще, което да обърне безжалостната мощ на капиталистическото развитие срещу самата себе си, осъществявайки революцията на пролетариата, издигаща се от дълбините на човешката субективност. За свое собствено добро тази революция трябва да приеме разочарованието и веселия дух на разрушителния нрав, противопоставяйки го на силата, от която произлиза.

Към Теологията на Tabula Rasa: Валтер Бенямин и архитектурата в епоха на несигурност (част 2).