Search our Site

logo

Както в случая с разрушителния нрав, tabula rasa ефектът, както на Maison Dom-ino, така и на Co-op Zimmer, е първоначално производен на условия, които далеч надскачат решенията на автора, бил той архитект или обитаващ. От тези проекти става ясно, че унищожението на буржоазния интериор и възходът на изчистените форми на модерната архитектура е в тясна връзка с трупането на капитал и новото производство.

В "Авторът като производител" Бенямин пише, че авторът може да вземе решение само относно своята позиция сред различните сили за производство. И все пак, разрушителният нрав на капитала в тези два проекта се проявява с безпрецедентна интензивност, която се превръща в освободителна сила. Тук освобождаващият дизайн отговаря на претенцията на архитекта да оформи всичко спрямо творческия си гений. Не е трудно да се види как двата проекта въплъщават етическите идеи развити от Бенямин. И Корбюзие и Майер предпочитат да не запълват празнотата, която създават, с друг вид интериор, друг стил или друга интерпретация на пространството. Двата проекта са просто празно пространство, чието съдържание съществува в състояние на постоянна несигурност, винаги на път да изчезне, да бъде премахнато, да бъде захвърлено. Въпреки това, макар Dom-ino да се стреми да изкорени субекта от частната собственост, стаята на Майер предполага обратния сценарий. Тук субективността е най-сетне освободена от комфорта на интериора и може да оформи себе си в съответствие с умишленото дистанциране от живота, подчинен на дизайна.

Но кой е субектът на tabula rasa, кой е обитателят на това постоянно празно пространство? Отговорът на този въпрос можем да открием в текста, който се явява допълнение към "Разрушителният нрав" - "Опит и нищета". Тук фокусът на Бенямин е върху етоса на модерността, в която човешкият опит вече не може да се прехвърли върху епичните наративи на миналото. Нищетата на опита не включва личната нищета или дори аскетичното оттегляне от изобилието на нещата и идеите, които капиталистическото общество произвежда. Напротив, нищетата на опита ни е именно ефектът от това изобилие. Наводнени с всякаква информация, истории и вярвания, "подтискащото богатство от идеи, което се разпростира сред хората или по-скоро ги поглъща изцяло", както се изразява Бенямин, не ни позволява повече да се доверяваме на дълбочината и богатството на човешкия опит. Живеейки в контекста на постоянно когнитивно стимулиране, за нас е все по-трудно да споделяме ефективно опита си.

тъкмо решението да се сграбчи нищетата на опита като tabula rasa разрешава трансформирането на негативизма във възможност

Ако в миналото живият опит се е предавал успешно чрез "досадното красноречие" на притчите и харизматичните наративи, влиянието на модерността върху оцелелите от Втората световна война направи споделянето му почти невъзможно. За Бенямин новата нищета на човешкия опит произвежда нова субективност, която той определя като варварство. За него това ново варварство е повод за празник. Обедняващият опит на човека води до tabula rasa, която пък би дала възможност "да се започне отначало с малко, надграждайки нататък". Интересно е да се отбележи асоциацията, която прави Бенямин, между новите варвари и строителите, които с малко средства - сурови изказвания или простичко наблюдение, като Декартовото "Мисля, следователно съществувам" - са способни да изграждат наново. И наистина сред художниците и писателите - новите варвари, които приемат "позитивната енергия" на tabula rasa, има и архитекти като Адолф Луус например. Според Бенямин опозицията на Луус срещу носталгичните копнежи по миналите стилове е единственият подход, който може да обърне негативните сили на един обеднял свят в позитивни "съзидателни сили". Тук е важно да се отбележи как изправяйки се срещу реалността на обеднелия опит, той заема същата позиция относно апокалиптичните сили на разрушителния нрав. Обеднелият опит е резултат от ужасяващите сили, надигащи се от дълбините на модерното общество в началото на 20-ти век, а Бенямин прави всичко възможно, за да избегне идеализирането им. Той дава да се разбере, че онова, което е загубено - изкуството на опита, на преживяванията - е нещо велико, облагородяващо човешката природа. И въпреки това тъкмо решението да се сграбчи нищетата на опита като tabula rasa разрешава трансформирането на негативизма във възможност, възможността да се получи внезапна пукнатина, от която да израсте ново състояние. В присвояването и преориентирането на катастрофалните последици от разрушителния нрав и нищетата, можем да открием схващането на Бенямин за месианизма в класовата борба. В началото на 30-те години, особено след срещата си с Брехт, той се насочва към материализма. Както "Опит и нищета", така и "Авторът като производител", сочат в тази посока. Но тъкмо в тях политическата теология на Бенямин повежда към неочаквано месианско изкупление. Тя се засилва в трудовете му до своята кулминация в "Тезиси върху историята". За разлика от християнството, в юдейската традиция изкупление означава раждането на социална и политическа справедливост - освобождението на народа на Израел от чуждите потисници. Концепцията се отнася конкретно към освобождението на евреите от робството на египтяните и в този контекст месията е изпратен от Бог за да освободи народа им.

В трудни времена фигурата на месията и идеята за изкуплението се възприемат като внезапно детрониране на социалното и политическо статукво. Още от 20-те години Гершом Шолем запазва строгото разделение между ционисткия проект за освобождение, представен от народа на Израел, и религиозните измерения на месианското спасение. Второто е, което Бенямин обвързва с материалистичния си подход. Разрушителният нрав може да се разгледа тъкмо като момента, в който катастрофалното събитие отвръща на възможността за спасение.

Това движение от катастрофа към спасение се проявява и в последната част на "Опит и нищета", където Бенямин ясно показва, че именно загубите на човечеството представляват възможността за неговото спасение. Той ситуира това движение от загуба към съграждане не като общо за човешкия род, а като възможност за развитие на една материалистична политика в името на потиснатите класи. Идеята за внезапен край на статуквото, причинен от месианско изкупление, за Бенямин се явява инструмент в ръцете на потиснатите тъкмо заради внезапния ступор, който се явява фундаментална критика на капиталистическата deus-ex-machina - идеята за историята като вечно прогресиране към по-добро. Бенямин познава добре историята на участниците в Парижката комуна, които след поемането на властта през 1871г., първо стрелят по часовниците. [Комунарите стреляли първо по часовниците, по всички часовници в Париж, а сетне по враговете. Дошло е време да се сложи край на времето на Другите, времето на господарите, дошло е време за тяхното собствено време.; бел. пр.] Този жест дава ясно да се разбере, че първият враг на потиснатите от капитала е идеята за историческото време като линейно развитие. Чрез теологията Бенямин навлиза в самото материално ядро на капиталистическото потисничество, което се проявява в безусловната вяра, че сме призвани да бъдем част от неспирното развитие на средствата за производство - технологията, науката и всички останали форми на социална и политическа несправедливост, до които историческото ни развитие винаги довежда.

Тук лежи изключително важен момент от теологията на tabula rasa и нейната връзка с активисткия импулс в архитектурата, който променя повърхността на нашето време. Активистките и участнически практики, толкова популярни днес, са последното повторение на реформисткия синдром, чиято патология е да поддържа социалните и политически условия такива, каквито са. Голяма част от реториката на стабилността например, се основава на дилемата между оцеляване и изчезване. Изправени пред подобна дилема, която се фокусира върху чистите състояния на човешката природа, културата на архитектурата е принудително подканена да направи нещо, да бъде отговорна, да намери решение. С други думи реториката на стабилността априорно изключва всяка възможност за отрицателен отговор. Подобна реторика ни обрича на оптимизъм.

противоречивата природа на една организирана работна класа, която застрашава капитала, е източник на щедростта му спрямо цялостта на обществото

Положителната нагласа често съвпада с априорното възприемане на определени условия, които както видяхме, ни принуждават да "правим повече с по-малко", да разчитаме на възможността за адаптиране и приемане на всяко условие. Историята на урбанизма и архитектурата ни учат, че твърде често идеите за по-добър свят са начин да се заблудим, опазвайки света, в който вече сме. Някога тези условия бяха въплъщавани от последното стъпало - "щедростта" на благоденстващата държава, която предоставя на своите граждани правото на жилище и безплатно образование. Подобна щедрост се отключва от бунтарските настроения на работническата класа срещу капитала. Колкото повече работниците заплашват капитала, толкова повече капиталът - чрез държавата - бива принуден да обезпечи работниците и да ги интегрира в социалните взаимоотношения. Диалектическият процес предполага, че противоречивата природа на една организирана работна класа, която застрашава капитала, е източник на щедростта му спрямо цялостта на обществото. Щом тя спре да бъде заплаха за него, както се случи през последните четиридесет години неолиберална икономика, капиталът ще отхвърли социално-демократичните тенденции. Иронично или не, повишаването на активизма и участието допълват отказа от щедрата политика на благоденстващата държава. Самопомощта и индивидуалистичният подход, промотиран от архитектите активисти, отлично допълват идеята за неосигурената базова инфраструктура, полагаща се на гражданите. Естетизирането на условията на живот на клечащите в сградите бедни, се превръща в привлекателна опция при отсъствието на достатъчно социално строителство. И още по-проблематично е, че участническите практики се опитват да компенсират подобна ситуация със стратегии, които виждат нашия крайно нестабилен живот като нещо нормално, дори креативно. Изглежда сякаш се опитват да преформулират етоса, в който "нормалността" е възстановена и, ако трябва да използваме думите на Бенямин, "изключението е станало правило".

Етичният проект развит в есето, което разгледахме тук, се позовава на радикално алтернативна позиция. Теологията на tabula rasa предполага, че от нас вече не се очаква да създаваме нещо. По-скоро би трябвало да направим място, да освободим пространство, в което да се случи нещо друго. Този акт на правене на пространство (а не на създаване на нещо) изисква жест, който стопира всичко останало, за да се започне отначало. Енергията на този жест се оформя не от зова по някаква метафизична празнота, а от самото чувство за свободата на опразненото пространство в нишата на градския пейзаж. Вместо да решаваме опразнеността, ние трябва да изобретим нов архитектурен език, който подобно на Co-op Zimmer да я оформи радикално без да я запълва. Този архитектурен език ще има за основна цел не възстановяването на добрите стари ценности, нито пък ще се опита да даде на нашите нестабилни градове приятен образ. Той по-скоро ще удържи обещанието за спасение и изкупление, дремещи в състоянието, в което наистина нямаме какво да губим, защото със сигурност не притежаваме нищо. Само тогава разрушителният нрав ще престане да бъде сила, която устоява на най-дълбоките ни задължения и ще се превърне във възможност за ново начало, едно наистина различно начало.

Към Теологията на Tabula Rasa: Валтер Бенямин и архитектурата в епоха на несигурност (част 1)
Към Теологията на Tabula Rasa: Валтер Бенямин и архитектурата в епоха на несигурност (част 2)

Еднократно
 EUR

случайни статии




Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.