Search our Site

logo

„Милувките са само жестове, угасващи сами,
безплодни опити на любовта, която чрез телата
към невъзможното единство на душите се стреми.“
Сюли Продом



Творбите на Рене Магрит са едновременно приводности и очевидности. Те захвърлят, почти мигновенно, зрителя в абсурдната си буквалност, отвъд която има толкова много. Макар сам да отрича наличието на подводни течения в платната си, след по-внимателно вглеждане разбираме, че именно многопластовостта им е онова, което ще ни върне отново към тях. В основата на творчеството му можем спокойно да поставим въпроса за това „Какво е реалността?“. За чувствителния наблюдател подобно питане е достатъчно, за да се озове в откритото море на раздвоения свят, който вижда Магрит. Разбиранията за старото, за онзи „пред-разсъдъчен багаж“, с който крачим по прашните улици на живота си – те са целта му, тяхната гибел търси художникът, опиянен от величието на собственото си време.

Макар и банална до втръсване тема, отчуждението от Другия е първопричина за безброй творби в световното изкуство. Магрит е напипал вечното в проблема за невъзможната близост. Друг пример за хирургическа прецизност на същата тема е Мопасановият разказ „Самота“:

Когато навлизаш в любовта, струва ти се, че душата ти се разтваря. Някакво свръхчовешко блаженство те залива. А знаеш ли защо? Знаеш ли откъде идва това чувство на безмерно щастие? Само затова, защото си въобразяваш, че вече не си сам. Самотата, уединението на човешкото същество сякаш изчезват. Каква заблуда. Още по-измъчвана от нас от тази вечна жажда за любов, която терзае нашето самото сърце, жената е великата измамна мечта. Познати са ти онези прелестни часове, прекарани заедно с това създание с дълги коси, с очарователно лице, с поглед, който ни подлудява. О, какъв мираж само замъглява нашия разум! Каква илюзия ни отнася! Сякаш тя и аз сега ще представляваме само едно цяло. Но това „сега“ не настъпва никога и след цели седмици на очакване, на надежди и на измамно щастие един ден аз се оказвам неочаквано по-самотен от когато и да било.



Но същото разсъждение звучи с пълна сила и в обратна посока. Платното на Магрит продължава тази двойствена линия на нашите срещи и раздели. То не ни поставя толкова цялостен проблем като този за възможностите на познавателните ни способности изобщо, а малко по-конкретен – проблемът за познаването на Другия. Тук под Другия няма да разбираме другите-изобщо, а този Друг, за която или когото единствено можем да твърдим, че не е част от останалите, т.е. ще имаме предвид конкретния друг – нашият партньор. Ако при размишляването над възможността за познаване на най-близкия ни и интимен човек, достигнем до отрицателен отговор, считам че това ще доведе до разбирането за невъзможността да познаем и другите-изобщо. Така може би ще се върнем отново до първия проблем, но нека все пак започнем, за да преценим докъде ще ни изведат размислите ни.

Сблъсъкът между индивидуалностите в картината на Магрит се противопоставя на наивното разбиране за интимната реалност. Ето, пред мен е любимото същество, но то именно това любимо същество ли е или някое друго, не чак толкова любимо, дори непознато? Ако все пак е любимото, но променено, кога е престанало да бъде онова и се е превърнало в това? Дали някога изобщо е било този конкретен Друг, такъв какъвто го виждам с вътрешния си взор или поради „най-голямото страдание в нашето съществуване – нашата вечна самота“, както казва Мопасан, съм се заблудил? Ако събера всички тези въпроси в един, той би звучал така – „Как бих могъл да знам истината за Другия?“ Едва ли има човек в зряла възраст, който не се е сблъсквал с изолираното и самотно чуждо сърце. Често това обещание за вечна отдалеченост се усеща само при някои. Отсъствието му обаче не означава, че имаме различно обещание, особено ако получим такова гласно. Точно обратното – отсъствието му или артикулирането му само засилват опасността. Мисля, че поетичното понятие сърце (което обединява човека като тяло и тази негова най-уязвима част с човека като дух – най-висшата и пределна проява на свободата му – любовта) е подходящо понятие за работа над ирационалността на човека и по-точно – в неговата недостатъчно осъзната авто-детерминираност по отношение на Другия, а и другите изобщо.

Често очакванията, които имаме за това как би постъпил точно този определен Друг, в точно тази определена ситуация, дори след продължително познанство, се оказват погрешни. Но това не ни спира. Ние, може би напук, продължаваме да разглеждаме предстоящото като абсолютно сигурно, през иначе затъмнените стъкла на собствените си ограничени представи. А дали не е просто една възможност? Кое ни прави толкова убедени в правотата ни, та дори преобладаващите неуспехи в предсказанията ни не успяват да разкрият привидността в постоянството на Другия? Да си въобразяваш не е същото като да знаеш. Най-честият отговор на въпроса: „Ти какво би направил в тази ситуация?“, ако не разполагаме с подобен опит е – „Не знам“. Излиза, че е глупаво да прогнозираме собствените си реакции на базата на въображението си. Тогава какво ни дава правото за подобна убеденост в действията на Другия? Досущ като наивен хлапак, предпочитаме да отстояваме възгледите си за все още неизвършеното от идеализирания обект на желанията ни, вместо да признаем истината - че не знаем. Най-странното е, че това е същият обект, който твърде често сами моделираме, за по-сигурно, с помощта на същото това въображение. Склонен съм да мисля, че чувствеността ни, като екзистенциален разпределител на впечатленията, които получаваме от опита си с другите, не би могла да ни опази, ако не притежаваше способността да изключва разума ни за точно толкова време, колкото ѝ е необходимо за да ни внуши някаква несъществуваща сигурност. Навярно самата любов изисква от нас заблуждение, за да продължи да бъде именно любов.

Но срещата с този абсурд не трябва по необходимост да бъде травмираща. Освен, разбира се, в онзи първи път, който все някога идва, когато изправени очи в очи с бутафорията на собствената си митология, откриваме безумието на човешките отношения. Следващите са някак по-лесни. От тях се очаква единствено и само да утвърждават. За пореден път научаваме, че всичко съществуващо е създадено от части, от единични късчета. Всяко едно от тези късчета е подвижно, пъргаво като живак. Тъкмо това прави и съществуващото трайно, тъкмо това - именно съществуващо. То е нещо живо, което означава, че е композиция от различаващи се един от друг компоненти. Вечният въпрос, както предполагате, е дали е хармонична композиция. Това не знам. Но щом е създадена от противоречащи си в основанията си за живот прашинки, които вятърът всеки миг може да помете, и все пак живее – предполагам че е. Безброй много частици, отстояващи разбирането си за свобода и смърт, но най-подвижната несъмнено е тъй трудно скалъпената им функция - човешкият дух. Ако той и живото изобщо, съществуват поради наличието на тази подвижност и пъргавост, следователно те са негови проявления, още повече - негови следствия. От тук можем да заключим, че всеки техен модус ведно със способностите им, също са подвластни на тези сили.

Смятам, че тъкмо любовта е онзи продукт на духа, който без съмнение заслужава най-високото стъпало в йерархичната структура на непостоянството. Днес е тук, пред мен, в ръцете ми, но само след миг вече я няма. Мога да я чуя как се усмихва с очи в тъмното, докато бавно маха покривалото от болезнено очевидната – погледната от тук-и-сега – измамност на отминаващото, на отминалото. Тази репродукция на „общото с Другия минало“ избледнява бавно, винаги по-бавно от колкото ни се иска; като забита с пирони от вътрешната страна на клепачите ни, тя скрива хоризонта, не му позволява да ни разкрие своите възможности и сякаш обещава едно жестоко възмездие за желанието ни да се отскубнем от нея. При внимателно вглеждане можем да открием, дори и в очите на умиращ и отдавна загубил ума си старец, мигновения, отражения от стара като него обща с Другия история.

Но дори и в случаите, в които любовта остава, нейната конкретност постепенно се размива. Тя изменя контурите си и краските с които ги запълва, като никога не повтаря предишни. В основата на бремето от подобни явления е старото пред-убеждение, че Другият трябва да ни прилича, че с Другият трябва да си подхождаме. Естествено, тази прилика се търси не само във вътрешноприсъщите характеристики, но и във физическата красота. В най-радикалните си проявления, вътрешно-поробващата нужда от подобие достига до самозаблуждения и загуба на идентичност. А външно, често и до преобразяване и дори подражаване на това, което според нас обекта на любовта ни търси. Действия, създаващи изкуствено и твърде темпорално сходство, което обезкървява личността на обсебения, търсещ невъзможната тъждественост. Все някога силите ще свършат и действителността ще заеме мястото си, а в нея Другият не ми прилича, в нея Другият не ми подхожда. Защо ли? Защото е Друг.

Мисля, че това е една от големите трагедии в човешкото съществуване изобщо. Трагедията на невъзможното притежание. Ние нямаме достатъчно сетива, които да ни помогнат да разберем кога е направен напречният времеви срез; кога е достигната точка, чиято епохалност полага основите на новото. Малцина са тези, които успяват съзнателно да се разположат в него. За разлика от новите, привлекателността на вече отминалите дни е толкова силна, че в настоящето се усеща отсъствието на форма и цвят, които някога са били налични. Тази празнота кара участниците в отминаващата взаимност несъзнателно, а може би дори автоматично, да преминават в режим на „разделени сърца“, по израза на Пол Гимар. В инстинктивно бягство от взаимност единствената истинска жертва е настоящето. Вместо да се захванат с полагането на контурите и оцветяването на новата конкретност, на новата заедност, те се отдават на мъката по отминалата. Така отчуждеността се засилва. Въжето, което е опънато между двата противостоящи си кораба, скоро ще се разкъса от напрежението създадено от насочените в различни посоки от един и същи вятър подвижни тела. Всичко идва от платната, които никой не ни учи как да връзваме. На това се учим сами. Резултатът от незнанието е „заедността на безкрайно далечните“, по думите на Стоян Асенов, изречени в друга тема, но релевантни и в тази.

Така изглежда една от най-мъчителните и чести болести на сърцето, ако можем отново да се върнем към това понятие. За да нарисуваме абсурда на съществуването с Другия, да го персонифицираме и покажем в пълният му блясък, най-подходящият образ би бил подобен на андрогенното същество на Платон. Представям си го изобразено като две човешки същества, които се желаят толкова много, че за миг го забравят. Миг, достатъчен за уплашените от силата, която могат да имат богове, преоблечени като предразсъдъци, да спуснат завеси над лицата им, за да не се разпознаят; завеси, благодарение на които да не се достигнат. Тъкмо това е видял Магрит. Човешките предразсъдъци са единствените безсмъртни богове. Тежестта им смазва съществуването. Дори най-лекият ездач може да натежи на коня си достатъчно, че на момента да рухне в пръстта.

Мисля си, че човек може да познава частично единствено себе си, а колкото до другите изобщо – само да при-познава. Цялостното познаване на Другия ми се струва възможно дотолкова, доколкото е възможно дълго време да не се появят причини, които да изкарат наяве непознаването. Колкото по-рано го приемем, толкова по-лесно ще е да продължим с протягането към другите-изобщо. Съзнанието за ограничеността на познавателните ни способности спрямо другите и невъзможността наистина да се докоснем до тях, в смисъл на да познаем, трябва да улесни лишаването ни от този предразсъдъчен багаж. Това се дължи на факта, че Другия не е предмет на познаващата рационална мисъл, поради своята изначална ирационалност. Той е познаваем като обект в емпиричния свят, само дотолкова, доколкото е купчина органичен материал, т.е. единица или индивид. Като личност – Другият е недосегаем. Но в срещата на човека с Другия като среща на „личност с личност“ (по формулировката на Николай Бердяев), той може да бъде единствено и само припознат. Той представлява свободата като такава и ние при-познаваме тъкмо нея в срещите ни. Щом е личност, то той е свобода. Щом не е познаваем като обект – тогава и аз съм като него, непознаваем за никого, може би дори и за себе си. Възможно е абсурдното ни търсене на еднаквост с Другия да се реши тъкмо така - от евентуалната истинност на съждението, че мога да познавам (евентуално) единствено самият себе си, следва това, че дори да съществува човек чиято прилика (а защо не и по-смело – еднаквост) – вътрешна или външна – с мен самия, да е очевидна за всички, аз никога не бих могъл да я призная без съмнение. Това е удобна патерица, с която най-сетне да се изправя като личност срещу Другия и срещу себеподобните си изобщо. Най-сетне ще се видим като тъждествени, но този път в обединяващото ни заради нашите различия понятие „личност“.

Класическото световно изкуство е пропито с примери за подобна отчужденост във всички епохи, което говори за неизменност в човешкия дух когато става дума за неговия най-изтънчен и капризен феномен - за този неизчерпаем извор на ирационалност, любовта. Може би най-подходящото заключение на темата за любовта, близостта и вътрешната самота е направил Мопасан:

... за пръв път си даде сметка, че двама души никога не проникват в душите си, до най-съкровените си мисли, че вървят един до друг, крепко прегърнати понякога, но никога слети в едно, че нравственото същество на всеки от нас остава вечно самотно в живота.

Еднократно
 EUR

случайни статии

Общество
Ризоми?

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.