Search our Site

logo

Наскоро понятието романтизъм бе прието като обхващащо почти цялото изкуство, създадено в Европа от 1770 до 1860г. - Ингрес и Гейнсбъроу, Давид и Търнър, Пушкин и Стендал. Така Бородинската битка на последния век между Романтизъм и Класицизъм спира да се приема като чиста монета. По-скоро се изказва предположението, че разликите между двете направления са с по-ниска степен на важност от онова, което имат общо с останалите произведения на изкуството от своето време.

Кой е този общ елемент? Да вземем един век на агресивна агитация и бунтарство и след това да се опитаме да дефинираме общото, цялостната природа на изкуството му, означава да отхвърлим самия характер на подобен период. Значението на резултатите от всяка революция могат да бъдат разбрани единствено във връзка със специфичните условия и тяхната свързаност. Няма нищо по-малко революционно от обобщаването на една революция. Въпреки това най-често един глупав въпрос получава глупав отговор.

Някои се опитват да дефинират изкуството на романтизма чрез неговия предмет. Но тогава Пиеро ди Козимо е романтик наравно с Джордж Морленд. Други предлагат да мислим за Романтизма като ирационална сила, която можем да открием във всяко изкуство, макар понякога да преобладава повече от друг път върху противостоящата сила – тази на реда и разумността. Но това пък би повдигнало въпроса за значението на изкуството на готическата романтика. Други считат, че всички тези въпроси би трябвало да имат нещо общо с английския климат. Не. Ако някой трябва да отговори на въпроса - и, както смятам, никой отговор не би ни отвел достатъчно далеч - то той трябва да го направи от гледна точка на историята. Въпросният период попада между разгръщащите се революционни процеси във Франция и Русия. Жан-Жак Русо публикува "Общественият договор" през 1762г., а през 1867 е ред на „Капиталът“ на Карл Маркс. Нито един друг факт не може да ни разкрие повече. Романтизмът е революционно движение, което се формира около едно обещание предварително обречено на провал: обещанието за успех на революциите, чиято философия носи със себе си концепцията за природния, естествения човек. Романтизмът е изпълнен и представен изцяло като затруднение за онези, които измислиха богинята на Свободата, поставяйки флаг в ръцете ѝ, следвайки я само за да открият, че тя ги води право в засада: засадата на реалността. Тя е тази съдба, която обяснява двете лица на Романтизма: неговата изследователска одисея и патологичното му самодоволство.

За чистите романтици двете най-неромантични неща, които изобщо могат да съществуват, е първо животът да се приеме такъв, какъвто е, и второ – някак да сполучат в това да го променят. В сферата на визуалните изкуства тези две лица разкриват себе си от една страна в новите измерения, а от друга - в една потисническа клаустрофобия. Те са облаците на Констабъл, оформени от земята и водата, които не можем да видим, и типичната романтика в картината на заровения жив в своят ковчег човек. Имаме и Жерико, който гледа спокойно и открито към обитателите на една лудница, както и немските художници романтици, в чиито средиземноморски картини хълмовете и небесата са така приказно сини, че цялата сцена изглежда сякаш би могла да бъде разбита в пода като чиния. Имаме и Стъбс, сравняващ научно животните, гледащ в очите на тигър, но и Джеймс Уорд, довеждащ белега на "Гордейл" до остаряла скала, която се е пропукала за него. Има ново съзнание за размерите и мощта на силите в света - съзнание, което внася в думата природа съвсем нов смисъл. И ето го задуха от новите суеверия, които защитават човека от чудовищността на онова, което открива - че над всяко суеверие се намира едно чувство в сърцето, което е някак сравнимо с бурите в небесата.

Естествено, че фокусните центрове на изкуството на романтизма варират в зависимост от време и място. В Англия провокация е индустриалната революция и новата светлина (буквално и преносно), която тя успява да хвърли върху пейзажа; във Франция преобладаващ стимул е новият режим на военен героизъм, установен от Наполеон; в Германия е натрапчивата принуда да се установи национална идентичност. Естествено е, също така, политическата ситуация, която описах, често да се представя по индиректен начин. Повече романтици са пряко повлияни от литературния култ към миналото, когато животът е смятан за по-"прост" и по-"естествен", отколкото чартизмът, да речем. Към Романтизма можем да причислим и Нютоновата наука. Романтиците приемат начина, по който науката освобождава мисълта от религията, но едновременно с това инстинктивно протестират против затворената механична система, чиято нехуманност изглежда демонстрира на практика ужасите на икономическата система. Така сложността на ситуацията става огромна. Някои артисти от това време, именно защото не са повлияни от романтичните затруднения, не трябва да бъдат класифицирани като романтици, макар да взимат назаем речника им - например Гоя и Домие.

Въпреки усложненията именно историческата дефиниция е онази, която ще помогне за избистряне на цялостната картина. Това се потвърждава от факта, че през 1860г., когато затруднението вече не е реално, защото знанието и опитът, с които може да се превъзмогне, вече са налице, Романтизмът дегенерира до хилав естетизъм. Това е потвърдено най-поразително от произведения, които представяват романтизма в цял ръст: "Клането в Хиос" на Дьолакроа. Подзаглавието на картината е "Гръцко семейство, което очаква смъртта или робството". Това е един всепризнат шедьовър, който съдържа брилянти на живописта. Неговата политическа жестикулация е колкото важна, толкова и несъмнено искрена. Но картината си остава жест. Тя няма нищо общо с истинските творчески разбирания както за смъртта, така и за робството. Това е чувствена шарада. Завързаната за коня жена е упояващо сексуално предложение, а въжето около ръката ѝ е като екзотична змия, която си играе с нея. Двойката в центъра може и да лежи в харем. И наистина всички фигури (с възрастната жена като възможно изключение) са екзотични. Те принадлежат на мечтите на изкуството, на литературните легенди и са разполагани в действителния контекст единствено в името на допълнителното "облагородяване", което получават от принадлежността си към историческата трагедия.

Дьолакроа записва начина, по който разговаря с току-що завърнал се от Гърция пътешественик и казва, че този човек бил "толкова впечатлен от главата на един турчин, която се появила над зъберите, че той спрял един от войниците, който се канел да стреля по него."Другаде яростно напада картина на Грос с думите, че "можеш да видиш блясъка на сабята докато се забива в гърлата на враговете". Такава е романтичната представа за войната - можеш да я пуснеш или спреш подобно на филм. Тя е искрена, но и компрометирана, привилегирована представа. А между привилегията и реалността лежи затруднението.

1959г.

Еднократно:
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.