Search our Site

logo

В седмицата след смъртта на Джакомети френското списание „Пари мач“ публикува забележителна негова снимка, направена девет месеца по-рано. Сам в дъжда, на нея той прекосява улицата край студиото си в Монпарнас.

Макар ръцете му да остават в ръкавите, шлиферът е вдигнат, за да може да покрие главата му. Невидими под дрехата, раменете му изглеждат превити. Незабавният ефект на публикуваната в правилния момент фотография, показва образа на човек, любопитно небрежен спрямо собственото си здраве; човек зле подготвен за дъжда – с намачкани панталони и стари обувки; човек, чиито занимания не забелязват марша на сезоните.Но онова, което прави снимката забележителна, е че подсказва нещо повече за характера на Джакомети. Палтото изглежда така, сякаш е взето назаем. Изражението му подсказва, че под него не носи нищо освен панталоните си. Оставя впечатление на трудно оцелял, но не с характерната в такива случаи трагична окраска. Свикнал е достатъчно с положението си. Изкушавам се да кажа "като монах", особено след като шлиферът над главата му напомня расо с качулка. Но подобно сравнение не е достатъчно точно. Той носеше символичната си бедност далеч по-естествено отколкото повечето монаси.

Работата на всеки артист се променя, когато умре. Накрая никой не си спомня каква е била тя, когато той все още е бил сред живите. Понякога можем да прочетем казаното за него от съвременниците му. Разликата в акцента и интерпретацията е, до голяма степен, въпрос на историческо развитие. Но смъртта на артиста е също така и разделителна линия.

Сега ми се струва, че работата на никой от тях не може да се промени повече от смъртта му, отколкото тази на Джакомети. След двадесет години никой няма да осъзнава промяната. Неговата работа ще изглежда като завърнала се към естественото си състояние, макар всъщност да е станала нещо различно: тя ще се превърне в доказателство от миналото, вместо да бъде, както бе през последните четиридесет години - възможна подготовка за предстоящото. Причината за това смъртта на Джакомети да промени толкова радикално работата му, е, че самата тя имаше прекалено много общо със съзнанието за смъртта. Като че ли смъртта потвърждава творчеството. Като че ли сега работата му може да бъде подредено в линия, водеща към смъртта, която би представлявала много повече от прекъсване или прекратяване на линията, а напротив - би била отправна точка за прочит по протежението на линията, оценяващ делото на живота му.

Може да се възрази, че в края на краищата никой не е вярвал, че Джакомети е безсмъртен. Смъртта винаги може да бъде изведена от живота. Но има факт, върху който почива различието.

Докато беше жив неговата самота, убедеността му, че всеки е непознаваем, беше повече от избрана гледна точка, отразяваща мнението му за обществото, от което самият беше част. Сега той доказа позицията си със смъртта си. Или, ако трябва го кажем по-добре, защото той не беше човек загрижен за аргументите - със смъртта си той доказа своята позиция на себе си. Това може и да звучи крайно, но въпреки относителния традиционализъм на реалните си методи, Джакомети бе най-крайният артист. Днешните нео-дадаистите и други, така наречени иконоборци, са капка в морето от конвенции в сравнение с него.

Крайното твърдение, върху което Джакомети основава всички свои зрели творби, е, че никоя реалност - а той не бе загрижен за нищо друго освен съзерцаването на реалността - не би могла да бъде споделена. Затова и смяташе, че никоя творба не може да бъде завършена. Затова и съдържанието на коя да е творба не е естеството на фигурата или изобразената глава, а незавършената история на взирането му в тях. Гледането бе като вид молитва за него - то се превръща в начин да се приближи, но никога да сграбчи абсолюта. Тъкмо актът на гледане го задържаше в постоянно съзнание за разделението между съществуване и истина.

Ако се беше родил в по-ранна епоха, Джакомети би бил религиозен артист, но тъй като обитаваше епоха на дълбока и общоприета отчужденост, той отказваше да избяга чрез религията, която би го запратила в миналото. Той беше упорит и верен на времето си, което трябва да му е изглеждало повече като собствената му кожа – нещо като чувал, в който се е родил. Той искрено не успя, бидейки в този чувал, да превъзмогне убеждението, че винаги е бил и винаги ще бъде напълно сам. Подобна настройка спрямо света изисква определен вид темперамент. Отвъд възможностите ми е да определя с точност този вид, но той бе видим на лицето на Джакомети. Особен тип осветена от хитрост издръжливост. Ако човекът беше чисто и просто животно, а не разумно социално същество, всички стари хора биха имали подобно изражение. Човек може да открие подобно изражение в Самюел Бекет. Антитезата му е видима на лицето на Льо Корбюзие. Като тук въпросът не се изчерпва само с темперамент, а дори с по-голяма сила иде реч за социалната реалност, която ни заобикаля. По време на живота на Джакомети нищо не успява да пробие през изолираността му. Тези, които харесваше или обичаше, бяха поканени да я споделят с него.

Основната ситуация - чувала, в който се е родил - остана непроменима. (Интересното е, че част от легендата за него разказва как почти всичко остава непроменимо в студиото му за четиридесет години откакто живее там. А и през последните двадесет непрекъснато подновява все същите пет или шест теми.)

И все пак природата на човека, като изначално социално същество - макар обективен факт поради съществуването на езика, науката, културата - може да бъде почувствана субективно само чрез опита от силата на промяната, от своя страна резултат от общи действия.

Доколкото позицията на Джакомети не би могла да бъде отстоявана в никой предишен исторически период, може да се каже, че тя отразява социалната разпокъсаност и маниакалния индивидуализъм на късната буржоазна интелигенция. Той вече не е дори артист в отстъпление. Артистът Джакомети считаше обществото за ирелевантно и ако се открива в творбите му, то е по подразбиране. Но казвайки всичко това, творбите остават и са незабравими. Яснотата му и общата искреност относно последствията от неговата ситуация, ведно с прогнозите, са такива, че Джакомети би могъл все още да запази и изрази истината. Неприветлива и на крайния предел на човешкия интерес, изразената от него истина успява да отиде отвъд социалното отчаяние или цинизма, които я пораждат.

Твърдението на Джакомети, че истината е несподелима, е истинна в смъртта. Той не беше болезнено загрижен от процеса на смъртта. От изключително значение бе по-скоро процесът на живота, видян от човек, чиято собствена смъртност предоставя перспектива, на която би могъл да се довери. Никой от нас не е в позиция да отхвърли подобно становище, въпреки че едновременно с това може да се опитаме да запазим другите.

Казах, че работата му е променена от смъртта му. Умирайки, той постави ударение и дори изясни съдържанието на творбите си. Но промяната, поне както ми се струва сега, е по-прецизна и конкретна от това. Представете си една от портретираните глави пред вас - как стоите пред нея и я гледате. Или някоя от голите фигури, стоящата там, очакваща да бъде проверена, с ръце откъм страните, докосваема единствено през дебелината на чувалите - нейният и вашият - така че въпросът за голотата дори не се повдига и всяко обсъждане, свързано с нея, се превръща в тривиалност, каквато би била и разговор за представителка на буржоазията, която се опитва да реши тоалета си за сватба: голотата е подробност от повод, който отминава.

Представете си някоя от скулптурите. Тънка, неизлечима, неподвижна и все пак не строга - невъзможността да бъде отхвърлена, но пък позволяваща проверка, чужд взор.



Ако се вгледате, фигурата ви отвръща със същото. Това е вярно и за най-баналния портрет. Сега осъзнаваш следите от твоя и нейния взор, тук е разликата - тесният коридор, прокаран между вас. Може би това напомня на отпечатък от молитва, ако подобно нещо изобщо може да бъде визуализирано. И в двата края на коридора нищо не е от значение. Има само един начин да достигнеш до нея - да стоиш неподвижно и да се взираш. Именно затова тя е толкова слаба. Всички други възможности и функции са съблечени и премахнати. Цялата ѝ реалност е сведена до възможността да бъде виждана. Когато Джакомети бе все още жив, вие се разполагахте там, където бе неговото място. Поставяхте се в началото на трасето на погледа му и фигурата отговаряше на този взор, както би го направило огледалото. Сега, когато е мъртъв, или когато знаете, че е такъв, вие заемате мястото, вместо да се разполагате в него. Сега изглежда сякаш онова, което се задвижва първо по протежение на трасето, идва от фигурата. Вие прихващате нейната втренченост. Но въпреки това, колкото и далеч да се придвижвате по тясната ивица между нея и вас, този взор преминава отвъд. Сега изглежда, че създавайки тези фигури, Джакомети го е правил за себе си, имал се е като свидетел на едно бъдещо отсъствие - собствената си смърт или ставането си непознаваем.


John Burger - 'Alberto Giacometti', 1966

Еднократно
 EUR

случайни статии

Общество
Що е наука?

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.