Search our Site

logo

Най-известната форма на "Театъра на потиснатите", често свързвана със самото име, е "Форум Театър". Тя представлява една-единствена, разпростираща се по протежение на цялата постановка, сцена. След края си започва отначало като всеки от зрителите може, казвайки "спри!", да я прекрати и да заеме мястото на актьора. На сцената обикновено бива представян даден тип потисничество - стачкуващи работници се противопоставят на полицейски ръководител; расист, обслужващ басейн, изисква документите на чернокожо семейство; авторитарен баща изгонва дъщеря си от дома заради бременност и прочее. Сценарият "Семейство" е включен в "Legislative Theatre" (книга от Аугусто Боал) и ни дава представа как работи това на базата на последния пример. Зрителите-актьори поемат ролята на някои от потиснатите лица и изпробват различни отговори.

Да предположим например, че проблемът е експлоатирането на работници във фабрика. Зрителите могат да изпробват такива ответни реакции като напускане на работното място, стачка, спор с управителя, взривяване на фабриката, саботаж на машините, умишлено забавяне на работния процес и прочее. Единственото ограничение на възможните отговори е въображението на публиката. Непредвидените последици или трудности при осъществяването на действията, често стават очевидни. Изпълнението проверява възможностите и техните последствия. Взривяването на фабриката оставя работниците безработни. Сдружаването пък може да доведе до конфронтация с управата, ако уволнят организатора на съюза да речем. Така героите могат да разгледат различните следствия на определени допълнителни явления. Става ясно например, че при сдружаване работниците трябва да бъдат подготвени за стачки, ако началниците предприемат действия срещу техните организатори. Така често се появяват непредвидени и от самите участници алтернативи. Въпросът не е да се покаже правилният път, а да се изпробват различни такива.

Когато стратегията сработи, други зрители-актьори подменят потисниците и се опитват да възстановят потисничеството. Така се създава динамична ситуация. Методът разкрива наличния арсенал от възможности достъпен както на потисниците, така и на потиснатите. Театралната практика действа като репетиция за предизвикателствата на ежедневните репресии. Ефектът на катарзиса, поне принципно, е изцяло премахнат. Хората не изпитват косвено революцията като заместител на истинската такава. Репетицията им предлага вдъхновение за автентичните актове на съпротива.

Динамичният характер на ситуацията е едновременно сила и предизвикателство. Намесата на зрителите-актьори създава нови отговори и така изменя сценария на ситуацията. Тук театралните техники са в служба на хората. Това означава, че за да се приложат те е необходима гъвкавост, позволяваща изменения. Понякога конкретно решение, предложено от някой зрител-актьор, изисква участието на други герои извън първоначалния сценарий. Това се постига чрез привличане на нови участници от публиката. Зрителите-актьори често променят сцените и дори методите по начини, които отразяват тяхната психологическа или идеологическа настройка. Въпреки това обикновено не е разрешено да се променят фундаментите на ситуацията, като например връзките на героите, желанията им или естеството на проблема. "Фантастични" решения, като печалба от лотарията, са обезкуражаващи, макар да зависи от зрителите кои от тях ще се класифицират като "фантастични".

Целта на всички форми на "Театърът на потиснатите" е да превърне зрителите в протагонисти. Подобен процес има за цел да накара хората да променят обществото, вместо да го приемат. По думите на Боал целта е насърчаване на автономната дейност, преобразуване на креативността, както и задвижване на ставането протагонист. Замислено е като безкраен процес, който се разраства върху живота на участниците, осигурявайки им субективен източник на енергия и кураж за действие.

Там, където традиционният театър използва етикет за ненамеса от страна на зрителите, Боаловият предлага смущения и интервенции. Това означава, че вместо класическото положение на катарзис, зрителите преминават през динамизация. Те виждат себе си като потенциални герои в сюжета, които могат да нахлуят на сцената - дори и когато не го правят. Динамизацията не само избягва катарзиса, но и е необходима за да могат хората да преборят потисничеството и несправедливостта. Според Боал театърът трябва да бъде динамичен. Той трябва да поощрява хората да действат или да "правят" неща в истинския живот. Също така трябва да служа за изясняване на техните собствени, а и чужди, възможности.

Целта на "Театъра на потиснатите" е да превърне зрителите (или пасивните потиснати хора) в герои (или борци срещу потисничеството). Зрителят поема ролята на актьор. Всеки е, поне потенциално, едновременно зрител и актьор. Така публиката не делегира права на актьорите. Всеки е протагонист. Макар някои хора да избират да не се качват на сцената, фактът, че те взимат това решение, е сам по себе си форма на участие.

Боал теоретизира "Форум театър" като вид въпрос зададен от зрителите под формата на театралната сцена. Въпросът следва да е колкото се може по-ясен. Зрителите са поощрявани да формулират конфликта предварително като становището: "Аз искам". Този вид структура е общ за всички разновидности на "Театърът на потиснатите". Други форми като "невидимия" театър или "вестникарския" театър също използват спектакъла за да стимулират дискусии върху политически теми.

В "Театърът на потиснатите" зрителят е насърчен да "завземе" сцената и така актьорът и режисьорът загубват възможността да монологизират. Така бива премахната стената между тях. Някои от ранните форми включват писане и пренаписване от зрителите за актьорите, на сценария на място. Боал описва този подход като прехвърляне на средствата за художествено производство върху хората. В контраст с буржоазния театър като "завършен театър", "Театърът на потиснатите" представя образа на свят, който може да бъде променен. Един никога незавършен спектакъл. Творба в процес. Следователно творбата моделира света, теоретизиран, според мнението на Боал, чрез ролята на естетиката, в който човечеството и животът са непълни и в процес на развитие.

Боал благоприятства нахлуването на сцената, защото чрез него се бори срещу отчуждението. За него отчуждението трябва да се разглежда като редуциране до състояние по-низше от напълно човешкото. Традиционният зрител е отчужден. Той или тя е по-малко от човек, защото той или тя делегира правомощията за действие на другите. "Театърът на потиснатите" хуманизира зрителя като му възвръща възможността да действа "в цялата си пълнота". Той възстановява на зрителя равенството с актьора - вместо да го третира като пасивен приемник на наложени и завършени мирогледи.

Нахлуването в естетическото пространство символизира и възвестява прехода или превземането на властта, необходими за противопоставяне на потисниците в останалите области. С други думи, разделението между силните актьори/режисьори и слабите, пасивни зрители, символизира и създава по-широко разделение между силните и слабите. Ролята на зрителя-актьор предопределя широтата на обрата в тази връзка. Също както зрителят може да се превърне в актьор, така и работникът може да превземе фабриката, студентът - да преподава, потиснатите да отвърнат на насилниците и прочее. Боал отива дори по-далеч с твърдението, че не можем да бъдем свободни без подобен "преход" извън утвърдените роли и норми. Театърът приема или моделира възможностите за промяна.

Методът на Боал преобразува отношенията между актьор-зрител. Целта - демократизиране, а не унищожение, на сценичното пространство. "Театърът на потиснатите" трябва да създаде диалог между актьорите и зрителите за сметка на традиционния монолог. Въпреки това ролята на зрителите в наблюдението и изграждането на естетическото пространство е все още съществена. Това пространство се създава когато погледът ни се фокусира върху дадена област и колкото повече гледаме, толкова по-наситена става тя. Подобно пространство е желателно. То има силата да очарова. Може също така и да обозначава отделно, завладяно пространство.

Теоритизиране и борба с потисничеството



Както подсказва името, "Театърът на потиснатите" се прицелва в борба с потисничеството. То е както индивидуално, така и общо. "Театърът на потиснатите" се изправя пред нежеланието на хората да изпълняват публично онова, което считат за лични проблеми. Част от задължението му е да ги покаже като по същество "общи", а не индивидуални. Те са социални следствия, които резонират с проблемите на останалите. Вместо да се движи от общото към частното, "Театърът на потиснатите" прави обратното. Потисничеството винаги бива моделирано по отношение на определения опит. Въпреки това, една пълноценна сесия на театъра борави с такъв вид репресии, които са по същество всеобщи. Част от стремежа на правилната селекция е да се движи от частни проблеми към социални каузи и тяхното конкретно адресиране. Потисничеството може да се разкрие като общо или универсално чрез откриването на онзи аспект на частната ситуация, който е широко разпространен. Акцентът, също така, може да се постави върху обществените нужди, а не върху желанията, които често са въпрос на воля. Личните проблеми биват поставяни в широк социално-икономически и политически контекст. Подобни разграничения и методи са типични за изграждащите самосъзнание подходи на 60-те и 70-те години на миналия век, като феминизма, борбената намеса и Фрейреанската педагогика.

В тези ранни години идеята за потисничество е праволинейна. Боал работи против тираничните системи на видимите потисници като военните диктатори, земевладелците и авторитарните работодатели. В изброените ситуации е налице външен деятел, който е лесен за идентифициране, защото контролира другите чрез насилие и принуда. По-късно методът се разраства за да може да обхване по-сложни ситуации, включващи половите и семейни отношения. В тези случаи Боал счита помирението за възможно. Тук едностранчивостта на потисничеството е по-малко очевидна. По-нови методи като "Дъга на желанието" също работят с прикрити и вътрешни потисничества.

Макар общите да са най-лесни за адресиране чрез подобни способи, е важно да не оставяме впечатлението, че потисничеството е еднакво навсякъде. Нещо, което би поощрило фатализма. Всички разновидности следва да се третират като еднакво важни. Това е така, защото са субективно значими за подложените на тях, а и защото репресиите срещу другите не следва да спират някого от това да се бори против своите собствени. "Форум театър" предоставя вид репетиция за борбата срещу потисничеството пред което сме изправени. Всеки от нас винаги е протагонист в своя собствен живот. Боал не принуждава хората да участват, нито пък изключва не-участниците, макар да поощрява всички.

Обикновено методът се използва с група от хора, които са изправени пред подобни преживявания на структурно потисничество като класова доминация на работното място, системен расизъм или сексизъм, а също и злоупотреба от страна на полицията или армията. Има три степени на прилика между опита на потиснатите:

• Абсолютна идентификация, в която двама души изпитват едно и също нещо. Проблеми като насилие от страна на интимния партньор или полицейски тормоз са общи за много хора, макар често да ги чувстват лични.
• Аналогия, при която два проблема са структурно подобни. Например различни типове експлоатация на работното място или друг вид оскърбления, които могат да бъдат аналогични.
• Резонанс или солидарност, където проблемите са просто напомняне за собствената ситуация или симпатия към друга, която самите ние не сме изпитали.

В истинския "Театър на потиснатите" само първите два типа квалифицират някои като зрител-актьор. Само в тези случаи хората се подготвят за истинска съпротива на истинско потисничество. Въпреки това резонансът също би могъл да се използва във "Форум театър" и в други форми като "Дъга на желанието", където дискутираните проблеми са по-лични.

Боал също така твърди, че част от проекта му е да свърже различни групи от потиснати хора. Преобразуващата сила се повишава когато различни групи знаят и изразяват солидарност една спрямо друга. Той смята, че борбата на всеки от нас е неразделна от борбата на всички ни.

Всяко потисничество предоставя начин за симпатизиране с другите. Грейс Талеско например се опита да приложи метода на Боал с полицейски служители, стремейки се да намали жестокостта им. Болшинството от тях са привилегировани до степен да не чувстват репресивност. Въпреки това техният опит като подчинени осигури начин за вникване в проблема. Той подсказва, че дори привилегированите хора могат да симпатизират на потиснатите на базата на резонанса.

Мускулна броня, схеми и навик



Сесиите в "Театърът на потиснатите" често започват с игри и упражнения. Подобни дейности осигуряват определено съпричастие и по този начин цялост на групата. Дори в своите последни години, Боал все още изобретява и присвоява нови упражнения, често заемайки от традиционни игри с допълнение от нови параметри.

Целта им е да разрушат онова, което Боал нарича "мускулно отчуждение" и да осъществят една "де-механизация на тялото". Тази теория е подобна на концепцията на Райх за "бронята на героя". В хода на ежедневния живот често възприемаме дадени обичайни телесни пози, повтаряйки някои действия. В отговор на външните стимули, които възприема, тялото произвежда мускулна маска. Така то е механизирано. Мускулната му структура, стойката, идентичността и така нататък, са строги и сковани. Обикновено тялото ни отразява работата или социалната ни роля. Това означава, че емоциите не могат да се проявят по един категоричен начин. Оформени по този начин, ние сме неспособни да действаме в смисъла, който Боал влага в тази дума. Не можем да действаме творчески, защото винаги се връщаме към ограничените жестове на скованото тяло.

Боал илюстрира тази идея по отношение на труда. Работниците във фабриките, мините, фермите и така нататък, често оформят своята мускулна броня по отношение на конкретните физически пози, които повтарят. На миньорите им се налага да клечат, докато на фабричните служители - да повтарят едно и също движение отново и отново. Работещите на компютри пък са загледани напред и с ръце върху клавиатурите. Служителите в заведения за бързо хранене могат да бъдат по-подвижни, но се очаква да поддържат щастливо изражение, да се усмихват и да желаят "хубав ден". Семейният живот също може да окаже оформяща роля, както и консуматорските модели или повтарящите се емоционални състояния - постоянната тревожност или безсъние. Към списъка можем да прибавим и гледане на телевизия, изпълнение на стандартизирани упражнения, както и къщната работа и грижите за децата. Съществуват, също така, и съответстващи психически структури. Някой, чиято работа включва сортиране на неща или попълване на формуляри, свиква да мисли по категоризиращ начин. Това са видове ригидност, потискащи роли, които хората усвояват от повтарящите се действия в живота им.

Има също така и сензорен еквивалент на ригидността. Ние филтрираме реалността в съответствие с определени предположения. Те пък са културно относителни. Благодарение на тях обичайните настройки изглеждат подредени. Хората, отгледани в градовете например, могат да филтрират градските стимули, но не и тези в горите. От друга страна някой, който винаги е живял в гората, ще я счита за по-подредена от града. Подобни филтри или прекъсвачи могат да действат по близък до телесната ригидност начин. Те ни предразполагат да виждаме и чуваме по определен начин, както и да изоставяме някои неща като несъществени.

Тези сензорни проблеми имат корена си в категоризирането. Боал твърди, че всичко в света е в основата си уникално. Хората и животните обаче не могат да поддържат информираност за цялото това многообразие. Ние имаме нужда от категориите и навиците, за да избегнем претоварването, а и за да направим света по-разбираем. Очакваме и формираме конвенционални фрази, опозиции и така нататък, подобно на интернет „бисквитките“. Те развиват специфични за социалната среда сензорни прекъсвачи, които избират и структурират иначе претоварващите впечатления. Тези прекъсвачи механизират действията ни, повтаряйки едни и същи избори отново и отново. Това е подобно на онова, което се нарича „схема“ в когнитивната психология. Също и на психично ниво, невроните, които би трябвало да формират сложни мрежи, могат да се заключат в повторения на идентична информация. Могат да се превърнат в затворени вериги отказващи диалог.

Навиците не са единствено лоши. Те ни позволяват да действаме по-ефективно. Също така предотвратяват претоварването. Но, от друга страна, те намаляват обхвата на телесната експресия. "Бисквитките" например, не се разбират с истински креативните, оригинални артисти, защото техните творби разочароват очакванията. В изкуството, следователно, е необходимо навикът да бъде подкопан. В днешните общества обаче, той се изостря. Капитализмът поощрява обичайната ригидност, защото от своя страна тя подпомага ефективността и така роботизира служителите.

Всички тези обичайни пози и съответстващите им психически навици, според Боал, ни отчуждават. Те са само малка част от онова, на което е способно човешкото тяло. Задържат ни ограничени в социалните ни роли, които обикновено са наложени от едни или други потисници, като капитализма например. Боал настоява, че индивидуалната ригидност не е изцяло въпрос на характер или същност. Те са следствие от социалните отношения или навици. Формата на телесна ригидност е в основата на определена социална роля или "маска". Според него тя ограничава онова, което чувстваме, виждаме, чуваме и така нататък. Започваме да чувстваме по-малко от онова, което докосваме, да чуваме по-малко от онова, което слушаме. Процесът по автентизиране на чуването и виждането, на диалогичността и креативността, са закърнели и дори блокирани.

За да си възвърнем способността да действаме, в буквален смисъл, трябва да ре-хармонизираме телата си така, че да могат да изпращат и получават всички възможни съобщения. Актьорите трябва да се научат да се противопоставят на обичайния стремеж да синтезират реалността в съответствие с определена гледна точка или интерес. Боал теоретизира игрите като сензорен диалог, който извежда творчеството, разграждайки мускулната ригидност.

Ритуал и страх



Един от източниците на потисничество е ритуалът. Много от техниките на Боал са предназначени да преобърнат именно навиците и ритуалите, които изглеждат естествени и обикновени. Те са действия, които извършваме без мисъл или страст, тоест без да влагаме ума или сърцата си в тях. Смята се, че извършваме множество ритуали без да ги разпознаваме като такива. Често трябва първо да ги разкрием за да можем да ги поставим под въпрос. Те включват неща като физическата разправа, жестовете на приятелство, конвенционалните форми на властта и така нататък. Примери за ритуали могат да включват точността ни на работното място, седналото положение по време на лекции, козируването на висшестоящ офицер, но също така и неща като престоя в кръчмата всяка събота, четенето на вестник сутрин или протестирането по определен начин. Някои техники могат да ни помогнат да видим ритуалите като това, което са. Не всички от тях са лоши, но трябва да бъдат разпознавани и подлагани под съмнение.

Някои от тях приемат формата на социални роли. Когато играем роля, ние слагаме определена "маска" за да смекчим отношенията си. Това, разбира се, не е буквална маска, а по-скоро вид персонаж или социален Аз, който се изпълнява в конкретни условия. Премахването или промяната на маската често е достатъчно за да взриви ритуала. Повечето хора променят себе си в съответствие с нея и така ограничават себеизявата си. Понякога подобни ограничения са невидими и тъкмо театърът може да ги разкрие.

Боал изброява седем техники за нарушаване на ритуалите:

1. разделянето им на независими части
2. подмяна на последователността на събитията
3. разглеждането на нещо от няколко гледни точки
4. прилагане на ритуала от една ситуация в друга
5. повтаряне на ритуалите по същия или модифициран начин
6. изпълнение на два ритуала едновременно
7. превръщането на един герой в друг

Често ритуалите се изпълняват по символичен или сюрреалистичен начин, различен от първоначалния им вид. Съпротивата срещу агитацията на работното място например, може да се изпълни чрез поставяне на торба на главата или на пръсти в ушите.

Друг източник на потисничество е страхът. Репресиите продължават именно заради влиянието, което оказва върху жертвите си. Боал предполага, че потисничеството е възможно само защото ценим живота повече от свободата. Ние сме в това положение, защото сме склонни да отстъпваме с цел удължаване на живота си. Ако не изпитваме страх можем да загубим живота си, но не можем да бъдем потиснати. Изключително смелите хора са безстрашни дори когато биват заловени от враговете си. Повечето от нас обаче приемат непоносими условия само поради страх. Той създава особен вид общ контрол, който оформя начина ни на живот.

Еднократно:
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.