Search our Site

logo

“Инсталационно изкуство“ е термин, под който най-общо се класифицират триизмерни концептуални произведения разположени в определено експозиционно пространство. Самата дума "install" означава да поставим нещо вътре в нещо друго. Инсталацията обикновено е съобразена с това конкретно пространство (външно или вътрешно) - предназначена е да влиза във връзка с него (временна или постоянна), като в нея инсталацията намира пълната реализация на своята идея (концепция).

Тя създава висока степен на интимност между себе си и зрителя, тъй като не действа като ценен предмет (подобно на класическата скулптура), който може единствено да се разглежда, а като присъствие в цялостния контекст на своето вместилище. Произведенията са предназначени да предизвикат настроение или чувство и като такива изискват ангажимент от страна на зрителя. Идеята зад дадена инсталация и въпросите, които предизвиква, са по-важни от качеството на материалите или техниката използвана за изработката ѝ. Голяма част от съвременните артисти предпочитат този жанр заради потенциала му да променя света на изкуството, изненадвайки публиката и ангажирайки я по нови, непознати за традиционното изкуство начини. Основният актьор в цялостната инсталация, основният център, към който е адресирано и предназначено всичко, е зрителят.

Инсталацията като изразна форма в изобразителното изкуство има своите предшественици в лицето на Марсел Дюшан чрез използваните в неговото изкуство предмети от бита (прословутият “Фонтан” от 1917 г.) , както и стилът "Мерц"(колажи и асамблажи изградени от произволни стари и ненужни или счупени предмети) на Курт Швитерс. От 60-е години на миналия век създаването на инсталации се превръща в основна част от модерното изкуство. Тази тенденция се засилва в началото на 90-е години, когато „сривът“ на пазара на изкуство от края на 80-е довежда до пробуждане на сериозен интерес към концептуалното изкуство, поставящо изрично ударение върху самата идея на творбата, а не върху естетическата и стойност. Различни материали или т.нар смесени медии, като например светлини и звук, се приемат за основни компоненти в инсталацията.

Недко Солаков е роден през 1957 г. в Червен бряг. Завършва специалност „Стенопис“ в Художествената академия в София. Участва активно на международната сцена на съвременното изкуство от началото на 90-е. Взима участие в проекти на водещи куратори. Солаков представя и множество самостоятелни експозиции в някои от най-престижните музеи и галерии по света. Нееднократно участва във Венецианското биенале, в авангардния раздел за млади артисти “Aperto” (1993) и в основните кураторски проекти на 48-то, 49-о, 50-о и 52-то издания, като при последното си участие получава дори и една от наградите. Той е единственият български художник участвал два пъти в една от най-значимите редовно провеждащи се изложби на съвременно изкуство - “Документа” (2007-а и 2012-а) Критиците определят Недко Солаков като изтънчен разказвач с особен поетически стремеж към краткото повествование. Афоризмите, сравнителните описания и игрите на думи са характерни елементи от художествения му език. В голямото разнообразие от рисунки, картини, пърформанси и инсталации, Солаков използва един ироничен и метафоричен стил, чрез който анализира ролята и противоречията присъщи не само на съвременното изкуство, но и на колективните "истини" и обществените норми, относими към човешкото съществуване изобщо. Емблематичен пример е инсталацията „Строго секретно“ от 1990 г. чрез която Солаков извежда темата за сътрудничеството на Държавна сигурност през личната си биография, разкривайки доброволно и в самата зора на промените, опита си на таен сътрудник.

Ако се върнем към теорията, според която идеята е самата същност на концептуалната творба, то Солаков често дори надминава тази позиция. Той използва своите произведения, за да изрази културните норми и противоречия в обществената среда. Прави го, извеждайки из собствената си биография, из самия себе си, като възел и пресечна точка на тези противоречия. Процес, който бихме могли да опишем чрез една по-свободна употреба на марксовия термин Entäuberung - правенето на нещо достояние на други или даването материален израз на нещо с нематериална същност.

Според Кант, удоволствието от приятното е патологично-обусловено, посредством възбуди или стимули. То е заинтересовано по природа. Удоволствието от красивото е съзерцателно-обусловено посредством играта на нашите познавателни способности, неангажирани с постигане на познание за предмета.

"Красота" - огромен, пухкав, обект, напомнящ тялото на бяла мечка. Сякаш и липсват само крайници и глава. Дивият звяр е сведен до модуса си на огромна плюшена играчка, която всяко дете би искало да прегърне. Извеждането на идеята за приятното от бялата мечка може да се осъществи посредством свойства “дразнещи” сетивата - белота, пухкавост, “топлина”, мека заобленост на формата и прочее.



Инсталацията приканва да бъде разгледана и отвътре. За да направи това, посетителят е принуден да коленичи на земята, заемайки една тромава и някак детинска поза. Усилията обаче се възнаградени - по думите на художника - "с малка наслада, прекрасно сияещ в търбуха полумесец". Красивото може да бъде открито и забелязано само на цената на един жест, на едно излизане от рационалната и социално нормирана позиция на тялото и завръщането към спонтанността на детското любопитство.

Класическата естетика ни учи, че удоволствието от красивото се базира на чувството, а не на познанието. Виждайки красив предмет, човек го описва като такъв на основание на чувството, което предметът предизвиква у него. Предметът би могъл да бъде непознат за субекта, пред когото разкрива красотата си. Северното сияние или дъгата създават у нас усещането за красиво, без да е необходимо да познаваме техните свойства като природни явления. Удоволствието от красивото е незаинтересовано. Красивото винаги предизвиква удоволствие, и докато удоволствието от приятното е действително дори и несподелено, в удоволствието от красивото е издигната претенцията не просто за споделимост, но и затова че носителят на красивото би следвало да подлежи на всеобщо харесване.

С “Красота” Недко Солаков ни “говори” съвременно, играейки с категории от класическата естетика, като “приятно” и “красиво”. Деконструкцията и реконструкцията на познатото в нов контекст, свободната игра с категории от класическата естетика и подчиняването им на концептуалния замисъл, все техники типични за съвременното изкуство.

Еднократно
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.