Search our Site

logo

Представете си следната картина - самурай бива убит в гората. Един по един всички свидетели са изправени пред съда. Дърварят разказва за ужаса, който преживял натъквайки се на тялото. Свещеникът твърди, че е виждал онзи човек по-рано и го идентифицира като вероятния извършител. Тогава вкарват нападателя Таджомару. Той твърди, че е завързал самурая и е съблазнил жена му пред него, а след това го е убил в двубой.


Някои читатели може би вече се досетиха за сюжетната линия. Става дума за шедьовъра на Акира Куросава, „Рашомон“ (1950г.), който поднася на зрителите неповторим празник не само за сетивата, но и за ума. Лентата подбужда към размисли, философствайки не чрез някаква структурна аргументация или чрез неясен език, а посредством изискано повествование, убедителни образи и новаторска кинематография. 

Идва ред да свидетелства съпругата на самурая. В нейната версия тя е изнасилена от Таджомару, който си тръгва без да убива съпруга ѝ. Тя го развързва, а после припада. При събуждането си го открива мъртъв до себе си, вероятно самоубийство.

Вече е ясна философската загадка в сърцевината на филма. Какво правим, ако не можем да узнаем или дори да се изкажем относно истината? Можем да скалъпим различни твърдения, но ако заобикалящият ни свят е свят за себе си, как бихме разбрали кое от тях съответства на истината?

За да е дори по-убедително, благодарение на медиум ние чуваме и показанията на мъртвеца - след като Таджомару приключва с жена му, бандитът се опитва да я убеди да замине с него, защото в противен случай ще го убие. Но изведнъж Таджомару решава да заеме неговата страна. Съпругата му успява да избяга, а разбойникът го освобождава и си тръгва, след което той се самоубива.

Героите на Куросава гледат един и същи свят и въпреки това, поради морални или познавателни различия, те виждат света в себе си, което прави невъзможно познанието на онзи извън тях. Основното послание на лентата е, че ние сме фундаментално неспособни да кажем какво е истината.

Това, което следва, е версията на дърводелеца. Както се оказва, той е станал свидетел на всичко това без да го каже в съда. Под вратата Рашомон, дърводелецът заявява, че след като Таджомару обладава жената на самурая, я помова да се омъжи за него. Равнодушна, тя освобождава съпруга си и го предизвиква да пребори разбойника. Разразява се бой с мечове, при който самураят пада мъртъв.

Това е последната версия, което не я прави истинна. Може би щяхме да чуем още разминаващи се истории, ако участниците бяха повече на брой. От философска гледна точка, в това няма нищо ново. От деконструкцията на истината, която прави Фридрих Ницше с неговата "воля за власт", през Ричард Рорти, който твърди, че истината се "прави, а не се открива", та чак до нашата собствена епоха, в която всичко е "социална конструкция", ние свикнахме със свят, отказал се от необходимостта да узнае къде се крие истината. Колкото и притеснително да изглежда на човешко ниво посланието на филма на Куросава, той се присъединява към дискусия, която има своята история в западната философия.

Може би се чудите какво прави един режисьор насред философския спор? Според една засега маргинална, но все по-влиятелна линия на разсъждения, Куросава върши точно това, което всеки добър режисьор би следвало да върши. А именно - да провокира зрителите на трансцендират [да отидат отвъд; бел. пр.] онова, което виждат на екрана. Да ги накара, чрез средствата на киното, да се обвържат и преследват големите въпроси, касаещи човешкото положение, както и пределите на философията. От Жил Дельоз и Стенли Кавел, до Стивън Мълхоул и Робърт Синабринк насам е прието да се твърди, че киното може да бъде философия. И наистина, то може да служи на философията не само със спомагателни средства, като например предоставяйки "илюстрации" на философски проблеми в "класната стая", но само по себе си, със свои собствени средства и то по начин, несводим до методите на традиционната философия. Очевидно е, че не всички филми са във висша степен философски, но някои от тях са и това ни стига. Както Мълхоул твърди във "Върху киното" (2001г.): "Подобни ленти не са суровина за философията, нито пък източник за орнаментите ѝ. Те са упражнение, философия в действие - киното, като философстване."

Но философите не струват пукната пара когато не спорят, затова "смелата теза" за киното като философия бива подходящо обсадена. Главното направление на атаките е, че киното не може да бъде философия, защото не борави с аргументи, както би трябвало да прави самата тя, а с изображения, емоции и други подобни. С други думи, режисьорите не могат да бъдат философи, защото не са достигнали до изкуството на философията, сведено до създаване на аргументи или предотвратяване на контрааргументи. Според тази дефиниция, значителен брой от философите също не са философи. В нея няма място за Хераклит или Диоген, нито пък за Конфуций или Ницше. Независимо от това дали филмите удовлетворяват някои от техническите дефиниции на философията, налице остава фактът, че те могат да имат същото влияние върху нас, като това на великите и вечни нейни произведения. Те могат да ни разклатят и събудят, могат да вдъхнат нов живот на нашите умове, откривайки безброй начини да виждаме себе си и онова, което ни заобикаля. В творбите на Андрей Тарковски, Ингмар Бергман и Куросава, има такава чистота на погледа, дълбочина на въображението и неизчерпаемост на прозренията, каквито можем да срещнем само сред най-великите философи.

Най-важното е, че въпреки нездравословната мания на някои от професионалните мислители по рационалното, режисьорите могат да им припомнят какво означава да си човек. Да им припомнят за цялата обърканост, променливост, сложност и в крайна сметка ирационалност на човешките същества. Задвижвани сме колкото от разум, толкова и от емоции и страсти. Ние въплъщаваме митичното въображение, така както и аргументативното мислене. Може би, за свое собствено добро, философията трябва да бъде малко по-щедра със своите дефиниции и по-скромна в отношенията си с други области. От киното например тя може да се научи на много полезни неща, като човешката топлота или повелята на общността, но също така и на това как да говори директно на човешкото сърце. Все неща, които са рядкост във философските текстове.

„Рашомон“ на Куросава прави точно това. Не само, че въплъщава старата идея за изкуствеността на истината, но и я драматизира и засилва по начин, по който философията сама не би могла. Чрез наратива, кинематографските способи, изпълнението, мизансцените и други подобни, ние узнаваме какво е усещането да си неспособен да сграбчиш действителността. Противостоящите си истории са разказани в ретроспекция, което повдига важния въпрос за връзката на истината с паметта и забравата, със спомена и отсъствието му. Припомнянето и преразказването се извършва по време на неумолим порой. Сякаш всичко в този свят - действителността, истината, самите ние – в миг се втечнява. Постановката на паметта е пространство на опустошението, храм на руините. Напомняне, ако такова е необходимо, че "Бог е мъртъв" или поне много, много мълчалив. В съдебната зала ние никога не виждаме лицата на съдиите. Само тези на хората, доведени за да дадат своите крайно противоречиви показания. Те говорят на нас, зрителите, ние сме съдиите, ние трябва да приемем всичко това. Следват кадри насочени пряко към слънцето, които създават продължителното усещане за слепота и обърканост. Всичко това само засилва преобладаващото впечатление за предела на способността ни да посочим истината, за това че сме свидетели на трагедия с вселенски мащаб. Воплите на будисткия свещеник ни преследват.

Война, земетресение, ураган, огън, глад, чума. Нищо друго освен бедствия, година след година. И разбойниците се спускат над нас всяка нощ. Виждал съм хора да умират като насекоми, но дори и аз не бях чувал за история толкова ужасяваща като тази. Да. Толкова ужасяваща. Този път, може би окончателно, ще загубя вярата си в човешката душа. Това е по-лошо от разбойниците, чумата, гладът, пожарите и войните.



Разбира се, всичко това е "само кино". В допълнение, беше толкова забавно да си поиграя наоколо с идеята, че истината не е нищо друго освен дело на човека, че всичко може да бъде създавано и разрушавано до безкрай... Толкова забавно. И въпреки това, времето за разплата може би ще дойде по-рано от очакваното. Защото когато властта ни принуди да приемем лъжата ѝ не като лъжа, а като "алтернативна истина", ние знаем, че сравнението вече не са Рорти или Ницше, а 1984-та на Оруел. И това не е фантастика, която четем, а такава, в която пребиваваме.

Трябва да сме способни поне да забележим пристигането ѝ. В крайна сметка, „Рашамон“ ни предупреди.

Еднократно:
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.