Search our Site

logo

Има места, където разумът умира, за да се роди истината на неговото отрицание. Когато пристигнах в Джемила, времето беше ветровито и слънчево, но за това – после. Най-напред трябва да кажа, че там царуваше дълбока, тежка, девствена тишина: като везна в равновесие. Крясъците на птиците, далечната песен на овчарската свирка, тропотът на козите, долитащата сякаш от небето глъч – тъй много са звуците, от които е изтъкана тишината и пустотата на тези места.

От време на време глухото изтракване на клюн или остър писък издаваха някоя отлитаща птица, стаена досега между скалите. По който и път да тръгнеш – пътечките между останките от къщи, широките, настлани с плочи улици под мраморните колонади или огромният форум от триумфалната арка до храма върху хълма – всички водят към деретата, обградили отвсякъде Джемила, този пасианс от карти, обърнат единствено към безбрежното небе. Ето тук стоим ние, зареяли поглед в камънака и тишната, докато денят изтича, а планините наедряват и се обагрят в лилаво. Вятърът брули платното на Джемила и в лудия му танц със слънцето, от който светлината се разбива в развалините на хиляди парченца, се ражда нещо, което показва на човека, че е част от самотата и безмълвието на мъртвия град.

За да се отиде в Джемила, е необходимо време. Това не е град, в който човек може да се отбие пътьом. Оттук не тръгват други пътища и не се минава за никъде. Това е място, откъдето човек трябва да се връща. Мъртвият град се намира на края на дълъг, лъкатушещ път, който сякаш обещава да ви го поднесе на всеки свой завой и поради това изглежда още по-дълъг. Когато най-сетне се покаже върху тъмното плато, затисната между високи планини и белезникавият ѝ скелет израсне като гора от кости, Джемила сякаш доказва поуката за любовта и търпението, които единствени ни отвеждат в туптящото сърце на света. Тук, зад планините и скалите, сред няколкото дървета и прегоряла трева, тя е крепост срещу просташкото възхищение, критерий за живописност и мираж на надеждите.

Из това пусто великолепие се разхождахме целия ден. Малко по малко вятърът, който рано следобед едва се усещаше, се засили и привечер обсеби целия пейзаж. Той хлуеше далеч от изток през едно дере в планината, засилваше се сякаш от дъното на хоризонта и се втурваше на скокове между камъните и слънцето като водопад. Свиреше неуморно сред развалините, въртеше се в кръг из котловината от камънак и пръст, изсипваше се върху камарите начупени плочи, облизваше с дъха си всяка колона и се спускаше, за да се разстеле с неистов вой по форума, зейнал към небето. Усещах, че плющя на вятъра като корабно ветрило. Бях смазан от пейзажа, с горящи очи, напукани устни и кожа тъй суха, сякаш не беше вече моя. По нея по-рано четях почерка на света. По нея се отбелязваха следите от неговата нежност и гняв, той я стопляше с летния си дъх или я хапеше със заскрежените си зъби. Но сега, протрит от вятъра, брулен в продължение на часове и зашеметен от блъскане, аз загубих усета за отпечатъците по тялото си. Подобно на заоблено от прибоя камъче се чувствах изгладен от твятъра, изтрит до дъното на душата си. Превръщах се в частица от стихията, която ме носеше из въздуха, после – във все по-голяма част, после – в самата нея и биенето на кръвта ми се смесваше с могъщите, звучни удари на вечното сърце на природата. Вятърът ме моделираше по подобие на околната пустиня и невидимата му прегръдка, грабнала ме като камък сред скалите, ми даваше самотата на стърчащата колона или на маслиновото дръвче в лятното небе. Това обилно къпане в слънцето и вятъра изцеждаше всичките ми сили. Едва долавях в себе си приглушения плясък на собствените си крила, живота, който роптаеше в мен, хилавия бунт на разума. Разнасян по четирите посоки на света, в забрава, забравил и самия себе си, скоро се слях с вятъра, а чрез него – с колоните и арката, парещия плочник и бледите планини около пустия град. И никога преди не бях се чувствал тъй откъснат от самия себе си и тъй ярко присъстващ в света.

Да, аз присъствам. В този миг ме сковава мисълта, че не мога да пристъпя по-нататък – истински пленник на вечността, за когото всичко съществува едновременно. Но също и човек, уверен, че утрешният ден ще бъде като днешния, а след него и всички останали. Защото да съзнаваш, че съществуваш, значи да не очакваш нищо (повече). Ако има пейзажи, които изразяват душевни състояния, те ще са най-простите. Навсякъде из този край аз следвах нещо не същински мое, а лъхащо от него – вкуса на смърт, който ни обединяваше. Между колоните, хвърлящи полегатите си сенки, тревогите ми издъхваха във въздуха като простреляни птички. А на тяхно място идваше безпощадното прозрение. Безпокойствието се ражда само в сърцата на живите; а спокойствието отново ще покрие живото сърце – ето цялото ми прозрение. С отмирането на деня, с чезненето на звуците и светлината под сипещата се от небето пепел, изоставен от самия себе си, аз се чувствах все по-безпомощен пред зреещите в мен сили с тяхното неумолимо „Не!“.

Малко хора разбират, че има един вид отказ, който няма нищо общо с отхвърлянето. Какво означават тук думите като „бъдеще“, „по-добро съществуване“, „положение“? Какво значи духовно развитие? Ако се противя да приема обещания, в които се говори за „по-късно“, то не означава, че отричам богатството на настоящия миг. Не ми се нрави мисълта, че смърта открива път към нов живот. За мен тя е затворена врата. Не това не е праг, който трябва да се престъпи, а ужасно, гадно премеждие. Всичко, което ми предлагат, се стреми единствено да освободи човека от бремето на собствения му живот. Но в тежкия полет на едрите птици в небето над Джемила аз търся и намирам именно бремето на живота. Искам да служа цял на тази пасивна страст; останалото вече не е под моя власт. Твърде млад съм, за да говоря за смъртта. Но ми се струва, че ако трябваше да говоря за нея, именно тук бих намерил точната дума между ужаса и покоя, с която да назова ясното съзнание за смъртта, изключващо всякаква надежда. Човек живее с няколко свои представи. Не повече от две-три. Превратностите в живота и хората, които среща, го заставят да ги шлифова, да ги променя по малко. Нужни са десетина години, за да си изработи поне една собствена представа, за която си струва да се говори. Разбира се, това обезсърчава. Но тъй като човек опознава красотата в лицето на света. Преди това той само го е гледал в упор. Значи, трябва малко да отстъпи, за да го види отстрани. Един младеж се гледа със света очи в очи. Не му е дошло още времето да си изработи представа за смъртта или небитието, макар да предвкусва техния ужас. Може би това е младостта: непосилното „насаме“ със смъртта, атавистичният страх на животно, влюбено в слънцето. Противно на всеобщите твърдения, поне в това отношение младостта не храни илюзии. Тя няма време, нито благочестието да си ги изгради. И необяснимо защо сред този суров пейзаж, пред злокобния, тържествен вик на камъка, пред безлюдната Джемина на фона на залязващото слънце, пред угасването на надеждите и цветовете аз разбрах, че в края на живота си хората, достойни за това име, трябва отново да се върнат към онова „насаме“, да се откажат от няколкото свои представи и да добият погледа на древните пред лицето на съдбата. Те ще си възвърнат младостта само ако прегърнат смъртта. Затова няма нищо по-жалко от болестта. Тя е лек срещу смъртта, подготвка за нея. Тя провежда своеобразен стаж, чиято първа стъпка е умилението пред самия себе си. Тя подпомага човека във върховното му усилие да убегне от съзнанието, че ще умре напълно. Но Джемила... И аз разбирам, че единственият истински прогрес на цивилизацията от значение за хората е в това да им отваря очите за смъртта.

Винаги съм се учудвал, че колкото и да сме пълни с идеи по всички проблеми, представите ни за смъртта са крайно бедни. Тя или е добро, или зло. Или ме е страх от нея, или я призовавам (поне така се казва). Това доказва също, че простите неща си остават няпонятни за нас. Що е синьо и какво можем да кажем за синьото? Същата трудност изниква и когато стане дума за смъртта. За смъртта, както и за цветовете, ние не умеем да разсъждаваме. И все пак именно това е най-важното: този мъртвец пред мене, натежал като самата пръст, вещаещ моето бъдеще. Но нима мога да мисля за това? Казвам си: ще трябва да умра, но то не означава нищо, понеже не мога да го повярвам, нито да го изпитам сам. Виждал съм да умират хора. Виждал съм да умират най-вече кучета. Най-потресаващото беше да ги пипна. Тогава си спомням за цветята, усмивките, жените, пораждащи у мен страстта, и разбирам, че целият ми ужас от смъртта извира от ревността ми към живота. Ревнувам онези, които ще продължат да живеят и за които цветята и страстта към жените ще запазят своя смисъл и своята плът и кръв. Завиждам им. Твърде много обичам живота, за да не бъда егоист. Какво значение има вечността, щом някой ден ще легнеш в кревата и ще чуеш да ти казват: „Вие сте силен и трябва да бъдем откровени с вас. Можем да ви кажем, че ще умрете!“. Да лежиш, усещайки как животът се изнизва между пръстите ти, как страхът гризе червата ти и да рееш глупашки поглед. Какво значение има всичко останало? Кръвта напира в слепоочията ми и ми идва да смажа всичко наоколо.

Но хората все пак умират въпреки волята си, въпреки театъра около тях. Казват им: „Като оздравееш, ще направим така и така...“, а те умират. Не мога да приема това. Защото ако има дни, когато природата лъже, то има и такива, в които казва истината. Тази вечер Джемила казва истината и то с каква печална и жестока прелест! Колкото до мен аз не искам да лъжа пред лицето на света, нито да понасям да бъда лъган. Искам да нося прозрението си докрай и да гледам края с цялата си безкрайна ревност и ужас. Само когато се откъсвам от света, изпитвам страх от смъртта; когато заживявам със съдбата на смъртните, вместо да съзерцавам вечното небе. Да отвориш очите си за смъртта, значи да съкратиш разстоянието, което те разделя от света и да се включиш безропотно в кръговрата му, с пълното съзнание за прелестния образ на тази земя, която завинаги изгубваш. Тъжната песен на хълмовете на Джемила наслоява още по-дълбоко в душата ми горчивината на това прозрение.

Привечер си тръгваме по склона, който води към селото и по пътя слушаме обяснението на гида: „Тук се е намирал езическият град; а онзи квартал по-нататък е християнският. По-късно...“ Да, това е вярно. Тук са се сменяли хора и общества; завоеватели са оставили по този край следите от варварската си цивилизация. Те са имали жалка представа за величието и са измервали величието на своята империя според територията, която заема. Чудото е там, че останките от тяхната цивилизация представляват самото отрицание на идеала им. Защото този град-скелет, погледнат от високо в гаснещата вечер, с ятата бели гълъби около триумфалната арка, не беше съхранил под небето символите на завоеванието и амбицията. В крайна сметка животът винаги побеждава историята. Каменният вик на Джемила сред планините, небето и тишината – как добре познавам неговата поезия: ясният поглед и безразличието – истинските образи на безнадежността и красотата. Сърцето се свива пред това великолепие, което трябва да напуснем. В звучния, ленив здрач Джемила остава след нас с печалната шир на своето небе, с песента на птичката, долитаща от другия край на платото, с внезапния тропот на кози по полите на хълмовете и с живия лик на едно рогато божество върху фасадата на един храм.

Еднократно
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.