Search our Site

logo

През „1984“ се набива на очи, че нещата в Океания са малко нередни. Първата ни улика би трябвало да бъде безбройните знаци, които казват "Големият Брат ви наблюдава". Повсеместната мръсотия, разрушение, грозота и нищета също намекват, че може и да не се намираме в работническа утопия. Гражданите се обличат идентично, гледат филми с взривявани на парченца бежанци и празнуват "Седмицата на омразата". Бирата е кофти, нищо не работи както трябва и правителството на пропагандата дудне по всяко време от деня. Часовниците удрят тринадесет.


Има достатъчно значи, което незабавно да разклати случайния наблюдател. В реалния живот нещата не винаги стоят така.

В "Те мислеха, че са свободни: Германците 1933-1945", първоначално публикувана през 1955 година, Милтън Майер разкрива нещо изумително за живота в нацистка Германия. За множество от обикновените граждани чувството за тоталитарна диктатура е останало непознато. Както сочи заглавието - те мислеха, че са свободни. Години след войната почти всеки от десетте немци, с които Майер говори, все още таят носталгия по Хитлер. Може и да не им е пукало за войната, но признават, че Хитлер успява да направи Германия велика отново, както и да реши проблемите с безработицата. Разбира се, че не са считали обществото за потиснато. Ако не правите проблеми - а и защо бихте? - можете да живеете приятен и комфортен живот. Това е, ако предположим, че сте расово чисти, хетеросексуални и никога не сте казали нещо, което може да предизвика подозрения.

Майер пише, че дори и онези, които се ужасили от случилото се в страната, не успели да отбележат промените докато те все още са се случвали. Взимането на властта от нацистите не довежда със себе си лагерите на смъртта. Те са кулминацията на процес, чиято връхна точка повечето хора не успели да предвидят в самото начало.

Помежду им са стотиците малки стъпчици, някои от тях дори незабележими, но пък подготвящи ни за всяка следваща. Стъпка В не е толкова по-лоша от Стъпка Б и ако не сме се противопоставили на Б, защо да го правим за В? И така продължаваме към Стъпка Г, докато един ден, твърде отдалечен, принципите ни, ако изобщо някога сме били чувствителни към тях, нахлуват в нас. Бремето на самозаблудата се увеличава твърде много и някои дребен инцидент - в моя случай детето ми, малко по-голямо от бебе, повтарящо "Еврейски свине" - срива наведнъж цялата конструкция, за да видим, че всичко, всичко се е променило изцяло изпод носовете ни. Светът, в който живеем - нацията ни, хората, които са част от нея - вече не са светът, в който сме се родили. Формите са си на мястото, всички непокътнати, всички подсигурени: къщите, работата, обедите, посещенията, концертите, кината, почивките. Но духът, който никога преди това не сме забелязвали, защото през целия си живот сме го бъркали с формите, е подменен.



Разбира се, за жертвите на Третия Райх пропадането в бездната бе лесно предвидимо. Въпреки това имаше някаква илюзия за нормалност. Формата остана неизбежна. Децата все още си играеха. Улиците се измитаха, а лампите все още светеха. Имаше повече свастики, да, но не всичко беше една голяма свастика. Поне преди войната ежедневните мисли на голяма част от хората все още не бяха погълнати от политика - работа, връзки, времето, оцеляване. Нито небето стана сиво, нито растенията изсъхнаха и умряха изведнъж. Злото бе банално - будеше се рано сутринта и обуваше обувките си, замъкваше се вкъщи вечерта за да прави секс с жена си. Твърди се обаче, че влаковете са били необичайно точни.

Светът в „1984“ е съвсем различен. Той е непрестанен кошмар за почти всички свои обитатели, с евентуалното изключение на самия Голям Брат. Този свят не притежава нито една черта, която да си струва да се препоръча. От машиноподобното общество се очаква поне да е чисто, но то не е дори това. Без нито един морков, то е цялото пръчка, която споява членовете си чрез страх.

Както повече от един критик отбелязват, това прави романа на Джордж Оруел някак ограничен в изследването на авторитаризмът. Единственото общество, което се е доближило до представяното от Оруел е управлението на Червените кхмери в Камбоджа. На цялото население бяха нахлузени униформи, за да работят с тях до смърт, докато лозунгите на партията гърмяха в ушите им. Правителството се нарече "Ангкар" или "Организацията", което е съвършено по Оруел. Лозунгите не скриваха действителния им подход, като например "да ви унищожим не е загуба, да ви запазим - не е победа" или "който протестира е враг; който се противопоставя - труп". Но режимът на кхмерите, продължил около три години, се откроява в аналите на комунизма от 20-и век с извънредните си нива на безсмислен терор.

Сталиновият режим, от друга страна, е далеч по-сложен. Всичко описано от Оруел е действително налице - арести през нощта, масови чистки, повсеместно подслушване, изобличаване на ближния, крещящо преразглеждане на историята, както и постоянна пропагандна барикада. Но дори Сталинизмът е по-изтънчен в методите си от управляващата Океания партия. Животът в Съветския съюз е незавиден, но подобряването на условията на живот в сравнение с тези по времето на Царя, са очевидни. Поради индустриализацията на страната има повишение на БВП на глава на населението, както и намаляване на детската смъртност. Нивата на живот остават по-ниски от тези в САЩ, но това е поради факта, че по време на революцията в Русия те са много по-напред. При режима са налице и множество материални блага. Не за всекиго, разбира се. Макар системата в крайна сметка да задушава развитието и благосъстоянието на страната, то реалните постижения спомогнаха за оправданието ѝ, както и за създаването на множество убедени вярващи. Да видим социалистическото управление като поддържано единствено от натиск, означава да подценим множеството източници на изявата му.

Добре, значи Оруел не говори за това как тоталитаризмът действително работи през 1948г. Вместо това, той си представя една 1984 г. - логическото продължение на съществуващите тенденции. Книгата е предупреждение - ако преобладаващите тенденции продължават, ще свършим там.

Но това не е мястото до което стигнахме. И това не е само защото "капитализмът победи", а и защото "постоянният тормоз над всички" не е добро средство за поддържане на властта. Дори самият Сталин е омекнал в своите последни години. Оказало се, че ако убиваш всеки заподозрян в измяна на базата на обширно схващане за нея, съвсем скоро всички полезни и интелигентни хора ще са мъртви. Изглежда, че Ким Чен Ун стигна до същото заключение. В "Поверително от Северна Корея", Даниел Тудор и Джеймс Пиърсън документират огнищата на свобода, съществуващи под диктатурата. Хората се забавляват, гледат филми, имат хобита. Степента, в която подобни свободи съществуват, зависи от мястото, което заемат в йерархията. Но това най-оруелско от съвременните общества все още не е достигнало оруелския образ на пълен контрол, в който "нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа". 

Части от „1984“ в действителност изглеждат съвършено погрешни. Главният герой Уинстън Смит чете от забранена книга, наречена "Теория и практика на олигархичния колективизъм", в която се твърди, че партията счита за необходимо да поддържа изкуствена бедност чрез безкрайни войни, тъй като добрият стандарт на живот би довел до нестабилност.

... беше ясно обаче, че всеобщото увеличаване на благата заплашва със смърт — в известен смисъл дори вече беше смърт за йерархическото общество. В свят, където всеки има кратък работен ден, достатъчно храна, живее в къща с баня и хладилник и притежава кола или дори самолет, най-очевидната и вероятно най-съществената проява на неравенство вече ще е изчезнала. Станало веднъж всеобщо, богатството не може да е отличителна черта. Без съмнение, възможно е да си представим общество, в което богатството, в смисъл на лично притежание и луксозни вещи, ще бъде разпределено справедливо, тъй като властта ще остане в ръцете на малобройна, привилегирована каста. Но на практика такова общество не би могло да остане за дълго стабилно, защото, ако всички еднакво се радват на свободно време и сигурност, преобладаващата маса човешки същества, които обикновено са затъпели от бедност, ще се образоват и ще се научат да мислят самостоятелно; а веднъж постигнали това, те рано или късно ще разберат, че привилегированото малцинство няма никаква функция, и ще го пометат. В края на краищата йерархическото общество може да съществува единствено върху основата на бедността и невежеството.



Но е възможно и "повишаване на богатството" без равномерно разпределение. Това е, което се случи в действителност след публикуването на „1984“. Стандартите на живот като цяло се повишиха, но най-напред за изключително богатите. Пропастта между нас и тях е в пъти по-голяма от когато и да било. Повишените стандарти значи, не заплашват непременно йерархичното общество. В действителност те могат да го увековечат, защото хората виждат леки подобрения в собствения си живот, без да осъзнават колко много той би могъл да се подобри, ако благата се разпределяха по-справедливо.

Критиците на „1984“ обикновено посочват като ключова грешка факта, че властта не се поддържа чрез лишаване от удоволствия, а чрез поддържане на съдържанията им, така че хората да не задават въпроси. Културният критик Нейл Постман, в "Забавлявайки себе си до смърт" противопоставя дистопията на Оруел с "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли. Там удоволствието от наркотиците поддържа хората изгубени и невежи, намалявайки нуждата от явни репресии. Постман заключава, че модерният свят наподобява този, който притеснява Хъксли, вместо онзи, който тревожи Оруел:

Оруел се боеше от онези, които ще забранят книгите. Хъксли - че не ще има причина за забраната им, защото никой не би искал да ги прочете. Оруел се боеше от онези, които ще ни лишат от информация. Хъксли - от тези, които ще ни дават толкова много, че да ни сведат до пасивност и егоизъм. Оруел се боеше от това, че ще скрият истината от нас. Хъксли - че ще се удавим в море от ирелевантност. Оруел се боеше, че ще се превърнем в поробена култура. Хъксли - че ще се превърнем в тривиална култура, заета с някакъв еквивалент на чувствата, оргии на сливанията и центрофужни помпи. Хъксли отбелязва, в прегледа на "Прекрасният нов свят", че публичните либертарианци и рационалисти, които са винаги нащрек срещу тиранията, "не взеха предвид почти безкрайния апетит на човека по неща, които да го разсейват". През "1984", хората са контролирани, чрез причиняване на болка. В "Прекрасният нов свят" - чрез причиняване на удоволствие. Оруел, накратко, се боеше, че ще ни унищожи онова, което мразим. Хъксли – че ще е онова, което обичаме.



Или, както запомнящо се се изрази Алан Мур, създателят на "Watchmen": "Оруел, по странен начин, почти изцяло сгреши. Той мислеше, че светът ще свърши с Големия Брат наблюдавайки ни, но той свърши с нас, гледайки "Биг Брадър". Хората, според този аргумент, се поддържат в линия чрез притъпяване. Правителствата не пренаписват историята - книгите са си там за всеки, достатъчно любопитен за да ги прочете. Но те не ги преподават и никой не си прави труда да разбере това. По този начин достигаме до същите нива на невежество, без каквато и да било нужда от пряка цензура. Няма нужда образът на Емануел Голдщайн - представен като национален враг и наподобяваща Троцки личност, обект на Двеминутката на омразата - да се появява на телевизора и да се вика срещу него. Вместо това, той просто би бил държан извън екрана, гниейки в неизвестност. Вместо това, Ню Йорк Таймс просто ще използват пространството в колоните си за профили на влиятелни неонацисти.

И въпреки всичко има причина „1984“ да е все още тук - съвременните паралели се откриват лесно. Когато медиите обсъждат Осама бин Ладен или Садам Хюсеин, винаги си припомням Двуминутката на омразата. Тези хора бяха ужасни, без съмнение. Но в годините след 11 септември мразенето им се превърна в национално развлечение, което попречи на американците да проучат критически поведението на собствената си страна в Ирак и Афганистан. Днес ISIS и MS-13 изпълняват подобна функция. По същия начин идеята на Оруел за перманентна война ("винаги сме воювали с Евразия") ни показва защо безкрайната такава "срещу тероризма" е опасен абсурд. Оруел завеща на поколенията либертарианци могъщ подарък, като им даде нещо, към което да сочат - демонстрация на онова, до което определени мисловни перспективи могат да доведат.

Жалко тогава, че „1984“ е толкова нелепа и прекалена карикатура. По някакъв начин свеждането до абсурд е незабравимо ярко и оруелските концепции (двойното значение, престъпленията на мисълта) се задържаха не напразно. Но дистопиите в реалния свят обикновено нямат премигващи знаци над входните врати, заявяващи "Добре дошли в Дистопия". Иска ми се Оруел да бе успял да предаде начина, по който наблюдението, изтезанията, неравенството и прикритостта на властта може да се разпростре навсякъде, без никой наистина да забележи. Защо им е да поставят табели, на които пише "Големият брат те наблюдава", след като могат да поставят "Големият брат бди за теб" или "Тази камера работи за твоя закрила. Ако видиш нещо, кажи нещо." Не табели, на които пише "Невежеството е сила", а такива, които заявяват, че "Силата е знание". Не "Свободата е робство", а "Вие сте свободни". Начинът, по който цялата пропаганда в „1984“-та работи, е недостатъчно изтънчен и е малко вероятно да има траен успех. В действителност не можете да прекроите езика така, че да разкарате всички бунтовни глаголи. Вместо това - просто не учете хората на нищо. Тези тежки методи на партията не са необходими. Защо да дискредитираш секса, ако не искаш пролите [пролетариите, бел. пр.] да създават проблеми? Вместо това нека се състезават за да проверят кой е сексуално най-привлекателен, без да забравяш да им кажеш, че са загубеняци, ако никой не иска да ги чука. Честно казано, Големият брат можеше да създаде много по-ефективен репресивен апарат, ако си беше направил труда да наеме коя да е маркетингова агенция.

Най-добрите въображаеми дистопии всъщност представят свят, който може да стане реалност и тъкмо това ги прави зловещи. Филмът "Извинявай, че те безпокоя" на Бутс Райли представя плашещо правдоподобна компания в Силиконовата Долина. Тя предлага комфорт в продължение на целия живот, в замяна на постоянно робство. Лесно е да се види как корпорация "Без Грижи" на Райли може да се появи. Хората се борят за да покрият наема и непосредствените нужди, така че подписват под живота си с цел да бъде - е! - безгрижен. Когато говорих с приятели относно "Без Грижи", някои от тях дори заявиха съвсем сериозно, че биха обмислили подобно предложение. Изненадващото в действителност е, че никой прозорлив предприемач все още не е въвел такава програма. Изглежда сякаш е въпрос на време преди Питър Тийл да финансира стартирането на подобен проект.

За левите „1984“ е също разочароваща, поради това как се интерпретира през годините. Идеологията на "английския социализъм", която Оруел описва, е толкова неприятна и нечовешка, че изглежда сякаш представлява сериозен аргумент срещу всякакъв вид социализъм. Всеки, който познава Оруел отвъд двата му известни романа, знае, че той е дълбоко отдаден социалист, макар и отявлен противник на авторитарните му разновидности. Оруел не оставя съмнение по въпроса къде се намира: "Всеки ред сериозен труд, който съм написал след 1936г., директно или индиректно се противопоставя на тоталитаризма и подкрепя демократичния социализъм, така както го разбирам аз." За него равенството е желано, но само ако е смислено, а не просто лъжа, повтаряна от властта с цел оправдаване на некомпетентността и жестокостта си. „1984“ няма какво да каже за "социализма". Той е по-скоро обвинителен акт срещу йерархията, репресията и цензурата.

И макар нищо в „1984“ да не сочи самия социализъм, то дразни левите по различен начин. В своята прекомерна жестокост, романът не ни показва действителния начин, по който работи властта. Той вижда бъдещето като "ботуш, смазващ човешко лице — завинаги", но се проваля в това да ни посочи, че ботушът не смазва лицето на всички. Извежда на повърхността определена група изпаднала в немилост, докато множеството от хората остават блажено невежи относно каквито и да било ботуши, смазващи нечие лице.

Немците, които считаха себе си за свободни, съзнателно се заблуждаваха за истинската природа на своя режим. Животът им беше комфортен и затова избраха да не виждат жертвите си. И тъкмо защото дистопичните аспекти на обществото обикновено се крият малко под повърхността или пък са захвърлени в отдалечените лагери, повечето от тях не ги забелязват... освен, ако не го пожелаят. А по каква причина биха го направили? В обществото на Оруел всички са нещастни, но са принудени да се примирят. Изглежда като че ли този режим не го очаква дълголетие. Истински плашещото общество е онова, в което държавата все още убива, задържа за неопределено време и подслушва хората, но в което само жертвите носят последствията. В това общество мнозинството никога няма да се пробуди за да предотврати зверствата, защото ще изглежда сякаш не се случват никакви зверства. В това общество, върху табелите няма да пише "Големият брат те гледа" или "Свободата е робство", а:

„Всичко е наред.“

„Животът е хубав.“

„Пийте кока-кола.“

„Запази спокойствие и продължавай нататък.“

„Границите ни са в безопасност.“

„Насладете се на свободата си.“

Еднократно
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.