Search our Site

logo

Заглавието на настоящата статия може да се чете по два начина. Единият препраща към жените и прозата, която пишат, докато другият - към жените и прозата, написана за тях. За предпочитане е колкото се може по-голяма гъвкавост когато се занимаваме с жените като писатели, така че двусмислието е умишлено. Необходимо е да си оставим място и за друго освен работата им, тъй като тя е повлияна от неща, които далеч нямат общо с изкуството.

И най-повърхностното изследване на женската писменост поставя неизбежно множество въпроси. Защо, ще попитаме ние, преди осемнадесети век жените не са писали? Защо тогава са писали почти толкова последователно колкото и мъжете, създавайки една след друга някои от класиките на английската литература? Защо, от друга страна, тяхното изкуство тогава, а до някаква степен и днес, се проявява именно чрез прозата?

Кратък размисъл би ни довел до убеждението, че задаваме въпроси, в отговор на които ще получим само още проза. В спотайващото се в прашни чекмеджета и заключено във вехти дневници настояще, почти изличено от спомените на старците, лежи отговорът. Би могъл да се открие в живота на неясните, почти неосветени коридори на историята, в които фигурите на поколения жени са толкова слабо, толкова разпокъсано зрими. Малко се знае за жените. История не на женския, а на мъжкия род е историята на Англия. От бащите си винаги узнаваме някакъв факт, някакво разграничение. Били войници или моряци. Заемали тази длъжност или създали този закон. Но какво остава от нашите майки, баби, прабаби? Нищо освен традиция. Била е красива, червенокоса, целуната от кралица. Не помним нищо от тях освен имената им, брачната дата и броя отгледани деца.

Да узнаем защо в определена ситуация жените са правили това или онова, защо не са написали нищо, защо, от друга страна, са писали шедьоври, е особено трудна задача. Всеки, който ще се рови в тези стари листи, който ще обърне историята с грешната страна навън в опит да представи правдив образ на ежедневието на обикновената жена във времето на Шекспир, Милтън, Джонсън, не само би написал книга от изумителен интерес, но също така би снабдил критиката с оръжие, което по настоящем ѝ липсва. Необикновената жена зависи от обикновената. Едва когато узнаем условията на живот на обикновената - броят на децата ѝ, дали е имала собствени пари, стая, получавала ли е помощ в отглеждането на семейството си и дали е имала слуги или домашната работа е била нейна задача – ще можем да измерим особеностите и опита от живота ѝ, но и да познаем успеха или провала на необикновените жени като писатели.

Изглеждат странни промеждутъците на мълчание, които отделят един активен период от друг. Шестстотин години преди рождението на Христа я имаше Сафо, както и малка група от жени, пишещи поезия на гръцки остров. Те мълчат. Около десети век, в Япония намираме една придворна дама, Лейди Мурасаки, която пише дълъг и красив роман. Но през седемнадесети век, когато драматурзите и поетите в Англия са най-активни, жените са неми. Елизабетинската литература е изключително мъжествена. В края на осемнадесети и началото на деветнадесети век, откриваме пишещи със завидна честота и успех жени. Този път в Англия.

Законът и обичаите, разбира се, са основните отговорни за тези чудновати интермисии на мълчание и реч. Актуалната възможност една жена да бъде пребивана и подхвърляна из стаята, както бе през петнадесети век, ако откаже да се омъжи за избраника на родителите си, не благоприятства създаването на произведения на изкуството. Омъжвайки се без собственото си съгласие за някого, който сетне се превръща в неин повелител и господар, "поне доколкото законът и обичаят му позволяват", както бе по времето на Стюартите, вероятно ѝ е оставяло малко време и малко желание за писане. Тепърва започваме да осъзнаваме, ние и нашата психоаналитична епоха, огромното влияние на средата и внушението върху ума. Отново, благодарение на спомените и писмата, ние започваме да осъзнаваме колко необичайно е усилието, нужно за създаване на произведение на изкуството и какво убежище и подкрепа изисква умът на твореца. Животите на Кийтс, Карлайл и Флобер свидетелстват за това.

По този начин става ясно, че изключителният прилив на художествена проза в началото на деветнадесети век в Англия, е белязан от безброй незначителни изменения в законите, обичаите и обноските. Жените от деветнадесети век имаха свободно време, както и образование. Свободният избор на съпруг спря да бъде изключение сред средната и висока класа. Също така е важно да се отбележи, че от четирите велики жени романисти - Джейн Остин, Емили Бронте, Шарлот Бронте и Джордж Елиът - нито една няма дете, а две дори и брак.

И макар да е ясно, че бива снета забраната върху писането, изглежда все още има значителен натиск над пишещите жени. Никоя друга четворка не може да се мери по характер и гений с тази. Джейн Остин може да няма общо с Джордж Елиът, а Елиът да е откровена опозиция на Емили Бронте, и въпреки това всички те са обучени в един и същи занаят. Всички те, когато пишат, пишат романи.

Художествената проза бе, а и все още е, най-лесното нещо, което може да напише една жена. А не е трудно да се намерят и причини. Романът е най-слабо концентрираната форма на изкуство. Той може да бъде започнат и завършен по-лесно от пиеса или поема. Джордж Елиът напуска работа за да се грижи за баща си, а Шарлот Бронте захвърля писалката си, за да премахва кълнове от картофи. Живот, какъвто тя е живяла - в обща всекидневна, заобиколена от хора - я е научил да използва ума си в наблюдение и анализ на характери. Тя е обучена да бъде романист, не поет.

Дори и през деветнадесети век, жените живеели почти изцяло в дома и емоциите си. И романите оттогава, колкото и да са забележителни, са дълбоко повлияни от факта, че на техните автори е отказан определен вид активност поради пола им. Отказаното безспорно е опит с огромно влияние върху художествената литература. Най-добрата част от романа на Конрад например, не би съществувала, ако той не би могъл да бъде моряк. Вземете всичко, което Толстой е узнал като войник, като млад и богат мъж, чието образование му позволява какъв ли не опит в обществото, и "Война и мир" ще остане безкрайно пуст разказ.

И въпреки това "Гордост и предразсъдъци", "Брулени хълмове", "Вийет" и "Мидълмарч" са писани от жени, насилствено възпрени от всеки опит освен този, който може да се срещне във всекидневната на средната класа. Никакво знание от първа ръка за войната, мореплаването, политиката или бизнеса не е бил възможен за тях. Дори емоционалният им живот е стриктно регулиран от законите и обичая. Обществото е скандализирано когато Джордж Елиът се осмелява да заживее с г-н Люис без да му става жена. Така под натиска на общественото мнение тя е принудена да се оттегли в усамотение в предградията, което неизбежно оказва пагубен ефект върху работата ѝ. Пише, че не кани никого, освен ако по своя воля не пожелае да я посети. По същото време, на другия край на Европа, Толстой живее свободен живот като войник, с мъже и жени от всички класи, без каквито и да било ограничения, откъдето е и забележителната ширина и жизненост на романите му.

Но неизбежно стесненият кръг на авторовия опит не е единственото, което оказва влияние върху женските романи. Те показват, поне през деветнадесети век, и друга специфика, която може да бъде проследена до пола на автора им. В "Мидълмарч" и "Джейн Еър" сме наясно не само с характера на автора, както с този на Чарлз Дикенс например, но също така и с присъствието на жена, която негодува срещу начина, по който бива третирана, пледирайки за своите права. Това допринася за наличието на един елемент изцяло отсъстващ от мъжките романи, освен ако не се случи така, че авторът им да е работещ човек, негър или някой, който по друга причина е наясно със собствената си безпомощност. Този елемент е често причина за наличие на недостатъци, тъй като въвежда особено изкривяване. Желанието да пледираш някаква лична кауза или да превърнеш героя си в говорител на личното си недоволство или съпротива, има разсейващ ефект. Като че ли точката, в която попада вниманието на читателя, внезапно се раздвоява.

Геният на Джейн Остин и Емили Бронте е най-убедителен в силата им да пренебрегват подобни претенции и стремления, поддържайки необезпокоявани от презрение и порицание, собствения си път. Но да се устои на изкушението на гнева е необходим един много спокоен или много силен ум. Подигравките, порицанието и увереността в тяхната малоценност, щедро раздавани на жените занимаващи се с изкуство, е естествено да пораждат подобни реакции. Можем да открием ефекта от възмущението на Шарлот Бронте в бягството на Джордж Елиът. Отново и отново го срещаме и в творбите на малко известните жени писатели - в техния избор на тема и в неестественото самоотстояване, а и покорство. Неискреността се процежда почти несъзнателно. Те възприемат позиция уважаваща властта. Така образът става или твърде мъжествен, или твърде женствен, като по този начин губи съвършената си цялост и същественото си качество да бъде произведение на изкуството.

Великата промяна, която се промъкна в женското писане, е, както изглежда, промяна в отношението. Не е горчива вече жената писател. Нито пък разгневена. Тя спря да пледира или протестира, пишейки. Макар все още да не сме достигнали, се приближаваме до време, в което нейните писания ще бъдат съвсем малко, ако не и изобщо, повлияни от чужда намеса, която да ги смути. Без външни дразнители, тя ще бъде способна да се концентрира върху собствената си далновидност. Уединението, което е в основата на гения и оригиналността, чак сега ще навлиза в обсега на обикновената жена. Затова и обикновеният, написан от жена роман, днес е далеч по-автентичен и по-интересен отколкото преди сто, дори сто и петдесет години.

И все пак е вярно, че преди жената да може да пише тъкмо така, както ѝ се иска, тя има много трудности пред себе си. Първо, налице е техническата трудност - на пръв поглед толкова проста, а в действителност тъй неразрешима - че самата форма на изречението не ѝ приляга. Това е изречение, създадено от мъжете - твърде хлабаво, тежко и помпозно, че да се ползва от жена. Но в един роман, който покрива тъй широка гама от теми, едно обикновено и обичайно изречение пренася читателя, лесно и естествено, от единия край на книгата до другия. Това е нещо, което една жена трябва да постигне за себе си, променяйки и адаптирайки настоящото изречение, докато не напише такова, което да отговаря на естествената форма на мисълта ѝ, без да я пречупва или изкривява.

Но това, в края на краищата, е просто средство към някаква цел, а целта ще бъде достигната едва когато жената има смелостта да превъзмогне съпротивата и така открие решимостта да бъде вярна на себе си. Един роман е позиция по хиляди различни теми - човешки, природни, божествени - но и опит за тяхното свързване една с друга. Заслуга на всеки роман е задържането на различните елементи на едно място чрез силата на проникновението на неговия автор. Но те имат и друг порядък - онзи наложен върху тях по силата на условността. И тъй както мъжете са арбитрите на тази условност, чрез установяването на един низ от ценности в живота, върху който до голяма степен е основана художествената проза, същите ценности преобладават и в нея.

Възможно е обаче, както в живота така и в изкуството, ценностите на жените да не отговарят на тези на мъжете. Така когато жена пише роман, тя ще се намери в едно постоянстващо желание да подмени установените ценности, представяйки като сериозно това, което изглежда незначително на мъжете, но и като тривиално онова, което за тях е съществено. И за това, разбира се, тя ще бъде осъждана. Критиците от противоположния пол ще бъдат искрено озадачени и изненадани от опита сегашната стълбица на ценностите да бъде променена и ще виждат в това не просто друг поглед, но такъв, който е слаб, тривиален или сантиментален, защото се различава от техния.

Но и тук също жените ще стават по-независими от мненията. Те вече започват да оценяват собственото си чувство за ценност. И по тази причина темите на техните романи започват да разкриват определени промени. Все по-малко заинтересувани са, както изглежда, от самите себе си, но пък стават все по-заинтересувани от другите жени. В началото на деветнадесети век, женските романи бяха предимно автобиографични. Един от мотивите, който ги подтикваше към писане, бе желанието им да покажат собствените си страдания, защитавайки каузата си. Сега, когато това желание не е толкова неотложно, жените започват да изследват собствения си пол и да пишат за него така, както никога досега не е писано, тъй като доскоро в литературата те бяха творба на мъжете.

Тук отново се намират трудности за превъзмогване, защото, ако може да генерализирам, не само, че жените предлагат по-малко за наблюдение от мъжете, но и техните животи са далеч по-малко проверявани от обикновените процеси на битието. Често не остава нищо осезаемо от деня на една жена. Сготвената храна е изядена. Обгрижените деца са вече вън, насред света. Къде трябва да се постави акцентът? С коя издатина следва да се ангажира романистът? Трудно е да се каже. Животът ѝ притежава характер, който е анонимен, объркващ и озадачаващ до крайност. Тепърва започва изследването на тази тъмна страна на литературата. В същото време авторът трябва да записва промените в навиците и умовете на другите жени, които отварянето на професиите позволява. Как животите им престават да протичат под повърхността, това е, което трябва да наблюдава. Какви нови цветове и сенки се появяват сега, когато са изложени на външния свят, е това, което трябва да разкрие.

Ако тогава някой се опита да обобщи характера на женската проза, ще му се наложи да каже, че тя е смела и честна, оставайки близо до онова, което жената чувства. Не е горчива. Не настоява за женствеността си. Но в същото време е написана така, сякаш не я е писал мъж. Тези качества са далеч по-често явление, отколкото бяха, и придават чувство за истинност, събуждайки откровен интерес дори във второ и треторазрядната литература.

В допълнение към тези си добри качества има две, които по-скоро подлежат на дискусия. Промяната, която превърна английската жена от мъчноопределимо влияние, колебливо и неясно, в гласоподавател, човек на заплата и отговорен гражданин, заложи както в нейния живот, така и в нейното изкуство, обрата към деиндивидуализиране. Сега нейните отношения са не само емоционални, но също интелектуални и политически. Старата система, която я осъждаше да поглежда подозрително към нещата през очите или интересите на своя съпруг или брат, отстъпи място на преките и практически интереси на човек, който трябва да действа за себе си, а не просто да влияе на действията на другите. Следователно нейното влияние сега е насочено отвъд личния център, който го ангажираше изключително в миналото ѝ, в посока на общото и обективното. Нейните романи, естествено, стават все по-критични към обществото и по-малко аналитични спрямо индивидуалния живот.

Можем да очакваме, че мястото от което се досаждаше на държавата, което винаги е било мъжки прерогатив, няма да остане занапред такъв. Романите им ще се занимават със социалните злини и защитата от такива. Техните мъже и жени не ще се проявяват само в емоционалните си отношения един с друг, но ще се обединяват и сблъскват по групи, класи и раси. Тази промяна е от значение. Но има и друга, по-интересна за онези, които предпочитат пеперудите пред конските мухи, разбирайте артиста пред реформатора. Великото деиндивидуализиране на живота ѝ ще поощри поетическия дух, а тъкмо в поезията, женското участие е най-слабо. Това ще ги накара да се откъснат от фактите и повече да не се ангажират с това да записват с удивителна острота подробностите от минутите, попадащи под собствения си взор. Те ще прогледнат отвъд личните и политически взаимоотношения, към по-широките въпроси, които се опитва да реши поетът - нашата съдба и смисълът на живота.

Основата на поетическата нагласа е, разбира се, до голяма степен залегнала върху материалните неща. Тя зависи от свободното време, малко пари и възможността, която малкото пари и свободното време дават да се наблюдава без участие и без емоция. По естествен начин, с пари и свободно време в тяхна служба, жените ще се заемат повече отколкото бе възможно досега, със занаята на думите. По-пълно и по-фино ще прибягнат вече към самото писане. Техниката им ще стане смела и богата.

В миналото нейната писменост бе ценена поради божествената си спонтанност, като песен на скорец или дрозд. Тя бе неука и идваше от сърцето. Но също, а и много по-често, писмеността ѝ бе бъбрива и словоохотлива - приказки разлети върху хартия... оставени да изсъхват локви и петна. В бъдеще, надарена с време и книги, а и малко място в къщата за нея, литературата ще стане за жените онова, което е за мъжете - изкуство, което трябва да бъде изучено. Нейната дарба ще бъде обучена и укрепена. Романът ще престане да бъде трамплин за личните емоции и ще се превърне, повече отколкото е сега, в произведение на изкуството като никое друго, а средствата и ограниченията му ще бъдат проучени.

Малка стъпка има оттук до изтънчените изкуства, тъй рядко упражнявани от жени досега - писането на есета и критика, на история и биография. Както бе с романа и неговите качества, това също ще бъде напредък, защото ще изведе на повърхността чужденките, които бяха привлечени от художествената проза поради нейната достъпност, макар сърцата им да лежаха другаде. Така романът ще се освободи от израстъците на историята и факта, които го направиха толкова безформен.

Ако ми е позволено да пророкувам - жените от бъдещето ще пишат по-малко, но по-добри романи. А и не само това - също поезия, критика и история. За да се подсигуря, ще кажа, че гледам напред в онова златно, може би приказно време, когато жените ще имат така дълго отказваното им - свободно време, пари и стая за себе си.


Women and Fiction
(1929)

Еднократно:
 EUR

случайни статии

Общество
Ризоми?
Общество
Hortus conclusus

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.