Search our Site

logo

Публикуваме откъс от романа „βλάχος“ на Николай Янков и Елена Щерева,
който съвсем скоро ще можете да откриете по книжарниците в цялата страна.


Скриптеше кожата на самарите, докато конете трополяха по пътя. Бяха накичени като коледни елхи. От двете им страни висяха бъклици, мехове, брадви, опушени котли, вързопи и дори двуметрови чамови греди за чатурата, изпод които се кокореха кокошки. Тук-там от дисагите се подаваха главите на уморени дечица.

Начело на Вангеловия керван вървеше дорестият жребец Ащеро. Той не носеше багаж. Беше нагизден с красива черга и вплетени в гривата синци. Водеше го двайсетгодишната Ламбра. Вангел и Панула още си нямаха снаха, затова бяха сложили най-голямата си щерка да върви пред кервана. На нея тепърва ѝ предстоеше да се годи. Целият свят трябваше да види красотата ѝ.

Зад Ламбра вървяха по-малките ѝ сестри – Деспина, Ройдула, Ансула и Хайда, а подир тях се нареждаха майка ѝ Панула и баба Арети: до една бяха мушнали хурки в поясите си, пощипваха ловко къделята и въртяха бързо вретената. Преселванията бяха най-сгодното време за предене, че инак работата по добитъка и дома изяждаше по-големия пай от делника им и на жените все не им артисваха часове за това важно занимание. На всеки керван се падаха и по няколко мъже. Те трябваше да пазарят стоката или недай си боже, ако се случеше беда, да я бранят. Така дългата черна нишка от кервани, включваща още родовете Зарас, Царухас, Кучумбас, Лапас, Кристалис и Лапатонас, всички с по пет-шест деца и дузина коне, се точеше плавно по планинските пътища. След седмици овчарските задруги, спускащи се от котленския балкан, щяха да разпрегнат конете окончателно нейде из южните, погранични пасбища на България.

Ламбра обичаше да е на път. Обичаше да среща нови хора и места. На път усещаше разигралата се кръв, усещаше цвета на здравето, бликнал по двете ѝ страни. На път главата ѝ се проясняваше, а очите ѝ се избистряха за красотите, с който Бог е изпъстрил този свят. Хубаво е да върви човек, защото на път бавно се старее. А заседи ли се на едно място, старостта и болестите много бързо го намират. Тая простичка житейска философия следваха номадстващите скотовъди. Ако имаше нещо хубаво на тоя свят, то идваше с вървенето. И керваните се плъзгаха бавно и напевно, нижеха се по отъпканите друмища. А те бяха всякакви. Обрасли в трънаци, каменисти, излъскани от колелета и копита или разлигавени от дъждовете. Едни се тътреха бавно нагоре, а други възвиваха стремглаво надолу. Самотни пътища или оживени. Викащи, блеещи, мучащи и пръхтящи... (по Димитровден бяха предимно такива). Крайпътните кръчми се пукаха по шевовете, хора се стичаха от всички краища и обикаляха тържищата, защото есенес се предлагаше най-хубавата стока и се правеха най-сладките сделки. На слизане от балкана мъжете с многобройния добитък избягваха населените места, но керваните задължително се отбиваха през тях, за да изкарат още малко келепир от стоката си и да се запасят с провизии.

Керванът продължи да се тътрузи по виещия се път. Скоро гората насреща се раздели на две и пред върволицата от хора и коне се показаха първите къщи. Откъм градчето нахлуха разнородни шумове – тракаха воденици, клокочеха бари и тепавици, бумтяха чаркове, ръмжаха бичкиджийници, ехтяха ковачници, бръмтяха работилници... После долетяха и миризмите: дъх на джибри и петмез, на сини сливи, печена тиква и прегоряла захар изпълзяваше от домовете, завърташе се из сокаците и се омешваше с миризмата, която отделяха есенните дървета, така различна от онази по Гергьовден или Еньовден.

Но всички тия миризми бяха пронизани от една друга ухайна нишка, която Ламбра не можеше да сбърка с нищо. Със затворени очи, само по този мирис можеше да познае, че са стигнали Котел. Мирисът на лавандула!... Долу в ниските склонове на Стара планина имаше работилница за добив на лавандулово масло, а котленци бяха доказани ценители на билката. Веднъж седмично впръскваха тънки струйки лавандулова вода във вълнените халища, че да ги предпазят от молци. Всяка сутрин задължително перяха дрехите си с лавандулов сапун, а вечер по-елегантните дами не пропускаха да втрият в телата си лавандулов крем за по-гладка и пухкава кожа. Може би заради благотворното действие на билката и запасите от новата реколта, с които се беше снабдил градът, сега жителите му свежееха. Усмихнати и ведри ги виждаше и Ламбра. Тя обичаше октомври. Как вапцва всичко в багри, а игривият вятър, досущ както момчешки поглед разсъблича шарените накити на дърветата и после като някой пакостник се киска в шепа на собствените си магарии. Представи си го. На лицето ѝ се изписа крехка усмивка, която тя тутакси скри, преди да бъде забелязана от някой непознат: така повеляваха овчарските закони на благоприличието.

След Котел керванът продължи към Жеравна. Къщите на селцето приличаха отдалеч на купчина одялани сиви камъни, ала щом наближиха, Ламбра видя, че са чисти и спретнати, с чемширени дворчета и пътеки от каменни плочи по средата, между които се подаваха срамежливи детелини. Жени метяха и миеха дворовете си, други провесваха през оградите цветни халища. Старци си хортуваха по пейките, прелистваха вестници или играеха на табла. Този път идването им накара селяните да спрат своите занимания и да вперят любопитни погледи в тях. Някои следяха изкъсо всяко тяхно движение, (като че един ден щяха да бъдат привикани, за да свидетелстват срещу им), други заничаха от високите прозорци на къщите и си шушукаха нещо, а трети ги посрещаха радушно с усмивки. Но най-нетърпеливи бяха дечурлигата. Стичаха се с викове и се мушеха между родителите си, за да се порадват на новодошлите...

Търговията им вървеше. Откъдето и да минеха, всякакви по вид и по възможности мющерии се струпваха около тях като овце на кърмило. Очакваха ги не само защото продаваха по-евтино, а защото правеха сирене и кашкавал, каквито не се намираха никъде другаде. Говореше се, че и на оня свят нямало по-добро от каракачанската манифактура. „Друго е да е расло и пасло в балкана. На най-високото – викаха и българи, и гърци, и турци. – Ама и майсторлък си трябва. Сирене с думи не се прави!”

Не беше лъжа. Каракачанското сирене не беше просто сирене. То имаше душа. Не стоеше на едно място като своите събратя, ами виждаше и обикаляше света. Джуркаше се по баирите в кожения мях, почиваше си по равното, гълташе от планинския въздух, където се намираше най-чистото синьо и попиваше от дъха на горите, където се таеше най-яркото зелено. С една дума, бе видяло две и двеста преди от пресник да стане зряло сирене за продан.

Ала Ламбра знаеше, че цялото това внимание не беше само заради едните му сирене и кашкавал. Сред долненците – така каракачаните наричаха селяните от равнищата, защото хептен не можеха да виреят по балкана и все се оплакваха, че ги затулял, задъхвал и обветрял – имаше и немалко, които гледаха тая жива върволица с присмехулни пламъчета в очите. Недоумяваха как тъй жени и деца се скитат по цели дни и нощи, помъкнали със себе си цялата си покъщнина, и що за дивашки живот беше тоя, дето кара човек да спи под открито небе, завит само с вмирисани овчи кожа. Неведнъж Ламбра беше чувала да се дрънка какво ли не зад гърба им – че каракачанинът правел аркадашлък с вълците и мечките, че бил свадлив по природа, готов да те заколи за бобено зърно и после да оближе ножа като върколак, че бил неук и миришел отдалеч, защото се къпел веднъж на високосна година... Хайде за това, че сред мнозина от тях ножът стоеше по-близо до ръката, отколкото думата до устата, не беше лъжа. Имаше тук късче истина, колкото на върха на кутрето, но останалото бяха пълни дивотии. Даже бе чувала, че из тракийско селяните викали на едрата шарка „Баба Каракачанка“. Гледали на болестта като на оръфана старица с брадавици по лицето, която в скута си носела вонящо на пикоч дете и тропала от врата на врата да моли за хляб. Който ѝ отворел, вкравал и болестта в дома си... Ламбра се надсмиваше на тия хорски брътвежи. Не случайно родителите ѝ казваха, че балканът ражда хора, а пък полето – тикви. Само тиквена глава можеше да роди такива щуротии. Или навярно глава, дето се стряска и от собствената си сянка.

Понякога на Ламбра ѝ се струваше, че долненците гледаха на тях не като на пастири, а като на подвижен цирк. Пък те нямаха нищо общо с циганските катуни и странстващите мечкадари, дето ги засичаха сегиз-тогиз по друмищата. Тия последните наистина бяха голяма работа. Бяха обучили мечките си на всевъзможни номера – да го играят пиян-залян, като се търкалят на земята и валят козината си в пепел, да целуват ръка и дори да пресипват вода от дамаджанка в шише. „Але, хоп-хоп-хоп”, спомни си Ламбра как напяваха циганите със своите гъдулки, докато опърпаната мечка подскача на два крака и сумти, а веригата, пробила меките ѝ ноздри, опъва халката. „Кой иска да го гази мечка за здраве? – крещеше циганин с червена вратовръзка и маймунка на едното рамо. – Няма лъжа, няма измама!... ‘Сяка болест гине под мечата лапа. Не ви ща парите! Халал да ви е тоя цер.“ Спомни си още как веднъж чичо ѝ Ставри се осмели да легне под мечка. „Шамар да е, на аванта да е”, рече той и се просна по лице на тревата, а мечкарят каза: „Хайде, Рошко! Але хоп-хоп!” – и мечката положи лапи на гърбината на Ставри. Тъй го натисна, че костите на чичо ѝ запукаха.. Че като взе да крещи и да вие, чичо ѝ, завалията. „Махай я от мен. Фтани! Стига. Достатъчно!...” А циганинът му вика: „Хубаво де, ама кат’ не ще да слуша. Не знае друга команда освен тази на парáта.“ Подхвърлиха ѝ тогава няколко монети. Онази беше добре научена. Веднага щом издрънчаха на земята, тя отпусна лапите си и се отдръпна от смачкания чичо Ставри. Всички до един се запревиваха от смях. „А сега, как е брате? – подкачи го Вангел – Шамар да е, на аванта да е, а? По-здрава ли е гърбината отпреди?” А чичо ѝ изпука наново, доде се надигаше, и рече: „Преметна ме тоя лингурин, ама и аз съм си виновен. С к'ъв акъл се пъхам под лапите на мечка.” Скъп спомен ѝ беше този, от който винаги ѝ ставаше весело.

А веднъж Ламбра видя истински цирк! Беше по време на голям панаир. Що олелия се вдигаше! Оркестри дънеха музика, викачи се щураха насам-натам, стотици шатри, преметнали висулки и пискюли, привличаха орталъка с богатото си кичило. Но най-много народ, най-голяма възбуда се слоеше около циркаджийската шатра. Потната празнична тълпа се блъскаше на входа и плащаше с каквото имаше – пари, пилета и яйца – само и само да напълни очите си с предлаганите вътре чудеса. За какво толкоз се щураха тия хора, се беше почудила Ламбра. Любопитството самò я понесе натам. Успя да се прокрадне някак измежду тълпата и да се намъкне и тя. Вътре в шатрата надзърна над оградата от мъжки рамене и това, което видя, я сащиса. Една жена с развети руси коси, с разголена шия и открити баджаци, само по едни къси гащи, се премяташе на всички страни върху тъмночерен кон. Ламбра се сепна, доядя я на тая гювендия, дето без капка срам си развяваше плътта пред орталъка. Ала докато гледаше как тя кърши стройното си тяло и се усуква като връв върху препускащия кон, сама се чу да изрича: „Божичко, каква хубост!“ И тя не знаеше къде точно свършваше омерзението ѝ и къде започваше възхитата. Тая жена беше толкова различна от нея. Толкова свободна. Идеше от напълно чужд свят. Свят, недостижим за нея. Стана ѝ криво тогава. Може би тайно завидя, защото в нейния свят жените нямаха право да вирят високо брадичка. Нямаха право дори да се качват на кон освен в деня на сватбата си. Жената трябваше да умее да върви. На път се раждаше и на път раждаше живот, на път остаряваше и на път умираше. Нощем сънуваше, че върви, пък денем сънуваше вървешком. Това беше нейната съдба. Не притежаваше друго освен крачката. И никой не можеше да ѝ отнеме това изконно право?

Този ден Ламбра видя още много нови неща. След ездачката с голите крака излезе мъж с нацапано с бои лице, и джудже, яхнало магаренце. Двамата забавляваха множеството със смешки и игри. Тогава Ламбра за пръв път чу сандък да пее и да говори. Веднага си помисли, че в дъсчената кутия се крие човек и че неговият глас ехти през голямата черна фуния. Оня боядисаният, явно предугадил неверието у такива като нея, с обигран жест отвори сандъка. Всички се смаяха. Вътре нямаше никой, а гласът от фунията продължи да се лее над ахналата тълпа. После Ламбра научи от баща си, че невидимият певец от кутията даже си имал име. Казвал се Грамофон. „Що за име е това? – беше го попитала тя – Че кой би кръстил детето си „Изписан глас“?, а баща ѝ като чу това, видимо се развесели.

Никога нямаше да забрави онзи цирк. След това всяка година щом минеха покрай селски панаир, Ламбра се оглеждаше за циркаджийските шатри. Ала досега не бе попадала на друго подобно зрелище. Ей такива мисли се въртяха в главата ѝ, докато подръпваше къделята и усукваше нишката. Пътищата из балкана виеха и размотаваха кълбото ѝ от спомени и копнежи. С бял конец Ламбра обшиваше милите и драгите, а с черен – по-тъжните. Тъй вървеше и си сънуваше.


full_width

Еднократно
 EUR

случайни статии




Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.