Search our Site

logo
| Откакто развих симптоми
Image

От седмица насам единственият човек, когото докосвам, е двегодишната ми дъщеря. Всяко селфи, което си правим, е документ на опитите ми да я подуша. Улиците са пусти, сирените на линейките – постоянни, а слънцето ме обижда. Оттатък прозорците ни в града вече свършват апаратите за обдишване. Магазините окачат бележки по витрините, които изглеждат като взети от апокалиптичните филми, които обичах навремето, когато ги считах за метафора, а не за пророчество: „Поради разпространението на COVID-19, магазинът няма да работи за неопределено време“. Откакто развих симптоми преди четири дни, дъщеря ми и аз не сме напускали апартамента.



Излъгах. Излязох веднъж, за да изхвърля боклука. Не можех да го помириша, тъй като не усещам нищо – обонянието ми изчезна внезапно, ведно с вкуса – най-новият симптом в новините. Но когато стана невъзможно да натикам купчината бананови кори и парчетата разпльокани тиквички обратно в кошчето, знаех, че е време. Във входа се засякох с мъж със синя маска, дошъл да събере нечие пране. Щом свали маската си, за да ми каже нещо, аз се дръпнах. Навярно реши, че се страхувам да не ме зарази, докато всъщност се боях да не заразя него. Страхувах се да говоря. Представих си как вирусът пътува, понесен от частици слюнка. Каква ти представа, това си беше чист факт. Защо не можех просто го предупредя, че съм заразна? Гърлото ми се свиваше. Освен вирус, носех и срам.

Вирусът. Неговото жилесто, интимно име. Как се чувствам в кожата си днес? Втриса ме под одеялата. Горещ сърбеж зад очите. Три пуловера посред бял ден. Малките ръчички на дъщеря ми, които се опитват да ме завият с още едно одеяло. Болка в мускулите, която затруднява дори неподвижното лежане. Загубата на вкус се превърна в своего рода сетивна карантина. Сякаш карантината се приближава все по-близо до карантиите ми. Първо загубих допира с други тела, после въздуха, сетне и вкуса на бананите. Нищо в тези загуби не е особено забележително. За да не полудея с малката, си направих график. Преди пет дни вписах в него разходка/приключение! до изрязана илюстрация на тигър – сякаш бихме могли да видим тигри на разходките си. Добре беше да се запази възможността жива.

Казват, че карантината е мъчна за родителите. Карантината. Сякаш не е изначално в множествено число. Сякаш не изживявахме всички множество собствени карантини. Да си самотен родител е като да си родител, освен че винаги си сама. Да си самотен родител в карантина е същото като да си родител, освен че вътрешността на ума ти се е превърнала в лудница, в която отеква звукът на собствения ти глас, който чете отново и отново едни и същи книжки с картинки: Помощ, г-н Зайо! Тъмното лесно се намира. Здравейте, райета. Здравейте, точки. Здравей, чудо. ЕХА! Какво е това? Това е ИЗБЯГАЛО ГРАХОВО ЗЪРНО. Пъфини нагъват мъфини. Змии мият чинии. Агне пасе по пладне. Пчели влачат стрели. Момиченце, ти наистина се нуждаеш от помощ. Направи света по-красив!

Да, именно. Ей сега, този обречен свят. Нещо красиво за нея. В графика включих всевъзможни стимулиращи игри, една от друга по-трудни за изпълнение с вируса в кръвта ми: чаено парти, танци, разпердушинване на тоалетна хартия. Може пък да уцелим нещо интересно в лайвстриийма от зоопарка. Понякога това е просто коала със затворени очи, която изглежда болна, като всички нас. Всъщност едва ли има значение какво съм сложила в графика. Дъщеря ми знае какво харесва. Любимата ѝ игра е да се хвърля с главата надолу от коша за пране върху дюшемето. Втората ѝ любима игра е да тъпче сутиените ми в боклука. Третата ѝ любима игра е да маже крема срещу подсичане на пода и след това да ми подаде една от кърпичките си и да каже: „Бърши“. Когато я погледна лошо, се усмихва лукаво. „Бърши, моля“. Знае врътката.

Единственият начин да напиша част от този текст е да седна с нея на пода и да ѝ дам молив и тетрадка, за да си драска до мен.

Ускореното биене на сърцето ми ме буди посред нощ, чаршафите ми са просмукани с пот, навярно преливаща от вируси. Вирусът е новият ми партньор, нашият трети спътник в апартамента, влажно увиващ тялото ми нощем. Когато ставам за вода, сядам за малко на пода на половината път до мивката, за да не припадна.

Един следобед мяркам през прозореца четирима гимназисти да ходят хванати под ръка. Има някаква нахаканост в тяхното веселие, в непринуденото им докосване: „Не можело ли? Абе, я майната ви!“ Изкушавам се да им се развикам „Не можете!“ Да мъмрим другите за неадекватното им социално дистанциране е начинът, по който управляваме страха си и оправдаваме жертвите си. Аз трябваше да пожертвам нещо, вие също трябва. Не съм пипала друг възрастен от девет дни, но кой ти брои. В деня, когато установих, че съм болна, закачих бележка във входа, за да предупредя съседите, че съм чумава. Все още будувам по нощите, разяждана от угризенията на преносителя. Всеки болен е нечий нулев пациент. Има нещо гротескно-красиво във фразата разпръсквам вируси, сякаш с черна светлина можеш да озариш болестта, разхвърляна из целия апартамент като накъдрени и разпрашаващи се змийски кожи.

Тези дни обикновено мечтая за хубавите вечери, на които не съм поканена. Да романтизираш карантините на други хора е просто последната актуализация на един древен навик. Е, какво като съм се развела само месец преди градът да замре? Нали си имам одеяла. Имам и малко дете, което пълни шарената си пижама на лами с парчета чипс точно в епицентъра на епидемията. Разбира се, понякога ми се иска карантината ми да е друга карантина, както и бракът ми да беше друг брак, но кога изобщо съм живяла собствения си живот без това безпокойство? Болката в мускулите не ми дава да лежа спокойно. Карантината ме учи на това, което вече съм научила, но никога няма да разбера - че има толкова много други начини да бъда самотна, освен конкретния.

Убиваме времето, набучвайки онлайн малини с бебешката вилица. „Мама, помогни“, казва жално тя. Нещо ѝ трябва, но не знае точно какво. Аз обаче знам точно от какво имам нужда: друго човешко тяло. Така че отново подушвам скалпа ѝ... И пак, и пак. Оставям я да притиска пръстчетата на малките си крачета към бедрото ми... Отново и отново. „Мама, крак“, казва възхитено тя. Понякога е достатъчно просто да назовеш света, да извикаш неговите части. Спомням си секса преди карантината: обратното на дистанцирането, обратното на болестта, обратното на сдържаността. Спомням си препълнените колички в магазина за хранителни стоки, когато тръгнаха слуховете за карантината: жената, запасяваща се с котешка храна и разтворимо кафе, ръцете на мъжа, преливащи от сапун, сякаш няма да прави нищо друго, освен да ги мие до края на света.

Спомням си последния път, когато бях толкова далеч от света; също и последния път, когато хапнах, без да усетя вкуса на храната. Бях на седемнадесет, когато ме изписаха от болницата със зашита челюст и неспособна да разпозная обезобразеното си подпухнало лице – ужасната поправка на фрактура, получена по време на поход. Накарах мама да покрие огледалата вкъщи с чаршафи, защото не можех да понасям образа си. Впръсквах хранителни добавки с малка пластмасова спринцовка в пролуката зад задните си кътници и пишех в тефтерче, защото не можех да говоря с месеци. И какво пишех? Години по-късно, търсейки в онези бележки задълбочени прозрения за трескавия сън на болката, намерих единствено ужас и нужда, повтаряни до втръсване: Ами ако повърна, докато устата ми е затворена? Още Викодин [болкоуспокояващо, бел. прев.], моля. Още Викодин, моля. Още Викодин, моля.

В този дом обаче няма Викодин. Само бебешки парацетамол, банани като безвкусна гъба по небцето ми и поредната бивша алкохоличка на FaceTime, която ми казва, че няколко от нейните питомци отново са посегнали към чашката, тъй като шибаният свят свършвал, поне засега. Вали дъжд по празните улици, а аз протягам ръка през прозореца - само за миг, за колкото притискам и бузата си към коремчето на дъщеря ми, само за да усетя нещо, което все още е там.

26.03.2020, 15:31 часа

| Лесли Джеймсън

автор на критическите мемоари The Recovering: Intoxication and Its Aftermath (2018), два сборника с есета: The Empathy Exams (2014) и Make it Scream, Make it Burn (2019), както и на романа The Gin Closet (2010).



Превод: Жана Цонева

Еднократно
 EUR

случайни статии




Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.