Search our Site

logo
Фа́до ( от латински: fatum — съдба) е жанр в португалската музика, който се оформя според някои в началото на 19 век като резултат от смесването на различни музикални стилове с гръцки, романски и арабски произход. В началото се е свързвало предимно с португалски моряци, завръщащи се у дома след дълги престои в земи, които не са им принадлежали и се е изпълнявало в малки къщи в покрайнините на Лисабон, които приютявали болките на тези, не успели да останат при сърцето си.

Затова и във „Fado Portugues“ Амалия Родригес пее за „устни, които жадуват целувки, но познават вятъра и нищо повече“.



В основата на фадо стои една дума – saudade, която трудно може да бъде преведена, защото онова, за което подсказва, трябва да бъде почувствано с цялото тяло, с всеки негов гърч, когато онзи, когото обичаш те напуска или когато обръщаш гръб на себе си, защото не можеш вече да видиш щастието, независимо колко дълго държиш очите си отворени:

фадо е жаждата на душата да понесе непоносимото
и невъзможност да остане повече у дома
фадо е непреведимо на никой друг език
на никое друго чувство на никоя друга самота
saudade

Цочо Бояджиев


Не става дума за мимолетното и отлитащото, а за една неуморимост на болката, която е толкова силна, че е способна да те порази с окончателност във всеки един момент, затова ти винаги трябва да си нащрек – от думите, които другите изричат, да не би да попаднат там, където сме най-слаби, от нашите собствени, с които случайно раняваме и най-вече от тези, останали впечатани по устни, неспособни на смелост, защото болката понякога е дом, а кой не би пазил дома си от всеки и от всичко, когато е единствената земя, на която можеш да стоиш изправен?

Когато пея, аз слушам себе си, а когато слушам себе си, винаги завършвам плачейки.

Амалия Родригес


Цялата тази тежест намира своя израз в португалското фадо, което същевременно носи и някаква специфична лекота, онази, която идва когато пуснеш онова, което толкова много си се страхувал да изгубиш и въпреки всички уверения не останеш цял, счупиш се, но все пак знаеш – „давенето не е грях“.


„Португалците изобретихме фадо, защото имахме много неща, за които да се оплакваме. От едната страна беше Испания с нейните битки, от другата морето – непознато и плашещо. Когато хората ставаха моряци и си тръгваха ние чакахме и страдахме, така че фадо беше нашето негодувание срещу света“.

В своя най-утвърден вид се изпълнява в малки таверни, наричани дом на фадо (на португалски: casa do fado) в съпровод на две китари: обикновена акустична китара и португалска китара (с шест двойки струни), а изпълнителите обикновено са облечени в тъмни дрехи, като специфична е обраността на техните движения; на ръцете, погледът и гласът е оставено всичко, което трябва да бъде почувствано.

Тази музика е от онези, които въпреки доводите на разума не са изгубили сърцето си и няма нужда да се опитват да „сричат света с други сетива“ (Аксиния Михайлова) – цялата тяхна емоция е тук, въплътена, разливаща се под звуците на двете китари, учеща се да диша спокойно сред чуждите погледи, свободна да бъде това, което е наистина – понякога чиста, наивно красива, а друг път по-черна от най-тъмната нощ, в която някога сме вървели, но винаги истинна.

Тогава, когато не сме никъде другаде (друг-ад-е), а само и единствено тук – тогава трябва да е звучала музика.
Еднократно:
 EUR

случайни статии

Общество
Ризоми?

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.