Search our Site

logo

Колко поетично звучи този стил на нашия език – само две прилагателни; някои биха ги определили като faux-amis(фалшиви приятели, фр.), но мисля, че тук връзката между португалски и български е съвсем истинна и метафорична. Движението се създава през 1958г. от Жуау Жилберто със съвместните записи с бразилската певица Елизет Кардозу, а другите три най-важни имена, които остават в историята на този стил са Антониу Карлус Жубим, Винисиус ди Мораис и Стан Гец.

Мисля си, че естетиката на тази музика идва от

противоречивото съчетаване на самбата и джаза;


... между карнавално-хиперактивното и меланхолично-улегналото. Ритъмът на боса нова е много летящ и неуловим – все едно е там, но трудно го прихващаш. Оприличавам го на пъхтене на влак, на търкащи се тъкани, на приподскачащо ходене. По този повод хореографи в един вестник от 63-а се оплакват, че тази музика била

“много бавна за бърз танц и много бърза за бавен танц”.


Интересно наблюдение е това на боса нова композиторът Карлос Лира, който казва, че ако при самбата движението на тялото е по посока дясно-ляво и обратно, то при босата движението е напред-назад. Този стил намира своята среда като използва джазовия полъх да обуздае карнавала и да го заключи в рамките на личността. Така слушането на боса се превръща в карнавал в пустата стая, танц с прахта, предметите и спомените.

Ако джазът има склонността да се разлива и да губи цялостта си, то босата пази навсякъде своя ритъм, което кара слушателя да си отпусне слуха и да заплува по течението. А то е толкова серпентинесто; изтъкано от пречупените акорди на класическата китара, от придихания и смигвания. Музика на истинското, на неподправеното, на камерното. Още едно нещо, което омайва в босата са меките вокали на португалски – този жъшкащ, ъшкащ и носов език, който точно пасва на колебанието, на загатнатото.

И джазът, и самбата идват от Африка, та затова в недрата им личи

саудадската нишка по отминалото,


...по отишлото си. Босата е тиха, щом си я пуснеш, почваш леко да се кривиш и да вършиш нещо битово. Тя е простичка и не мечтае за върхове – затова и си остава в работническите среди и не влиза във високите селения на джаза.

Това е музика на краищата, музика на финалната сцена на филм, на плавно заминаващия влак, на нещата, които заглъхват и замижват. Следователно босата е и най-точният начин да удължиш края на моментите,

да ги заставиш да траят още малко.


Още малко да си припомниш старите моменти, да решиш уравненията на равносметките. А като се замисля - и музика на началата – на онези много, много дълго чакани неща, които най-сетне се случват, но не влизат с фанфари, а просто се наместват и ги гледаш как прохождат; приемаш ги като бъдещите ти дълго очаквани навици. Но каквото и да идва на ум, босата винаги води до усмивка, много тиха, притворена и плоска.

Еднократно:
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.