Search our Site

logo

През 2013 г. за пореден път ветровете отвяха мен и съпругата ми Елена към субконтинента, превърнал се в наша обща съдба – Индия. В края на обиколката ни из южните щати се отправихме на северозапад към границата на Индия с Пакистан, където при добър късмет се надявахме да срещнем представители на местните номадски общности, по-специално търсехме начини как да установим контакт с племето рабари или „онези, които са дошли от отвън“. Нетолкова изследователски, колкото личен мотив стоеше зад това дръзко начинание. Близостта на рабари с бита на каракачаните, с мирогледа на онзи пастирски народ, с който се сродих от момента, в който бях срещнал своята половинка десет години по-рано. Именно покрай Елена за пръв научих за съществуването на последните номади в Европа.


Кои са каракачаните



От началото на XX в., когато каракачаните за пръв път влизат в полезрението на науката, е изписан и събран богат етнографски материал, колкото за един цял керван, но въпреки това изследователите и до днес си задават въпроса „Кои са каракачаните“.

През 2004г. сливенският каракачанин Георги Батаков издава книгата „Деца на Сирако“. В нея етносът е назован именно така – деца на Сирако. Сирако или Сираку е място, разположено в планинската верига Пинд, в историко-географската област Епир. Каквито и хипотези да изникват в науката за произхода на този неуловим за историята, безписмен народ – тракийска, румънска, гръцка, тюркска, славянска – на първо място трябва да отчетем това, че за каракачаните Епир е прародината, домът, в които се завръщат всеки път, щом запеят някоя от своите протяжни и тъжни песни. Названието „саракацани“, с което ги знаят в Гърция, е възможно да е преминало в турския език във варианта „каракачани“ и да означава именно човек от планинското селище Сирако.

full_width
с. Казичене 1950 г., Софийска област; архив: Мария Велева

Други считат, че зад името каракачани се крие по-различна етимология. То се състои от две турски думи „кара“ и „качан“, даващи значението „черен беглец“. Това тълкувание е в съзвучие с някои от широко разпространените легенди за етноса. Една от тях е, че историята им е тясно свързана с падането на Константинопол. Те били последните защитници на столицата на Византийската империя, напуснали я през 1453 година, когато капитулирала под османския натиск. Тогава старейшините на каракачаните решават да изразят дълбоката си скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце. Красива легенда, в която учените обаче откриват много несъответствия. Едно от най-видните е, че черните дрехи на каракачаните не са толкова старо явление. Всички най-ранни сведения за тях ги описват с тъмни дрехи, но с преобладаващо виненочервени краски. Опитите на някои учени да представят каракачаните като някогашни граждани на Константинопол, водещи уседнал начин на живот, преди османските набези да ги принудят да потърсят убежище в планините, изглеждат неправдоподобни. Как тогава да се обясни фактът, че битът, мирогледът и пастирският им опит са унаследили точно най-типичните и изконни черти на номадизма, включително презрението към земеделския поминък. Опит, който може да се придобие не чрез взаимстване и имитиране, а чрез вековна житейска практика.

Някои относително ясни и реалистични сюжети, запазени в песните, легендите и преданията на каракачаните са от края на Османската империя. Колективният спомен на няколко поколения каракачани не стига по-далече от онова смутно време, когато Али паша поел управлението на Янинския санджак в Епир. През тези няколко десетилетия във водовъртежа на събитията в Северна Гърция се мяркат личностни и родови имена, които по всичко личи са каракачански. Между тях са едни от видните борци за свобода като капитаните Качандонис и Теодорос Караискакис – национални герои за гърците. Това е първият момент, в който макар и косвено се установява присъствието на историческата сцена на този загадъчен етнос.

В историята обаче никъде не срещаме сведения за етнос с названието каракачани или саракацани. Двете понятия се появяват от началото на XX в. и са израз на желанието на учените да отделят каракачанската номадска задруга от други сходни общности, най-вече романоговорящите армъни, с които каракачаните са често бъркани. Името, с което каракачаните зоват себе си и което се среща във всяка една от песните им, е „влахи“. Проблемът с това понятие е, че то не е етноним на конкретен народ, а сборно название на балканското номадско население. От самата поява на думата сред келтските и германските народи то е носело семантичното значение „чужденец“, „странник“, но през периода на Средновековието и след това в Османската империя названието „влахи“ или „власи“ придобива социално-категориално, културно и етноразграничително значение на „скитащи пастири“; „подвижни овчари“; „чергари“. „Влах“ за гръцките монарси е антипод на уседналото византийско население, което наричало себе си „ромеи“ или наследници на Рим. Под тази социална категория и етнически неопределен термин „влахи“ влизат различни етнокултурно обособени номадски групи, най-преките предци на днешните армъни и каракачани.

За самите каракачани обаче миналото и произходът им не от особено значение. Те се интересуват слабо от онова, което е било. Свикнали са да живеят в своеобразно безвремие, ръководени от нуждите и повелите на деня, на настоящето. Малкото, което знаят за себе си, им е достатъчно, за да вървят напред. То е тяхната крепост, щит пред залповете от разнородни твърдения, опитващи се да им внушат, че са такива или онакива. А каракачанинът е преди всичко „влахос“, човек на пътя.


full_width
Каракачански керван, 1955 г.; снимка: Васил Маринов

Рабари и каракачани



Между общностите на рабари и каракачани се откриват редица сходства. Животът им е белязан от непрестанно движение и вечно търсене, едно безспирно следване на стадото, приравнено със самия живот. Подобно на гръцкия мъдрец Биант от Приена, който носел със себе си всичко де що притежавал, рабари и каракачани се скитали свободно от място на място с цялата си покъщнина и с всичките си средства за препитание. Диетата им до днес се състои основно от млечни продукти, а най-тачената тъкан срещу капризите на времето е вълната. Нещо повече традиционното женско облекло на жените и от двата етноса е в черни краски, при това и в двата случая като израз на траур – едните в памет на изстъпленията на жестокия Али паша Янински, а другите, за да увековечат саможертвата на един чужд за общността човек, мюсюлманин, който ги избавил от гнева на монарха.

full_width
Рабари, авторска снимка

Отидохме в селището на рабари, запасени с албум с каракачански снимки, за да им разкажем за едни от последните номади в Европа. Надявахме се, че така ще сринем преградите помежду ни, че ще им помогнем да погледнат с други очи на западния човек. Онзи, който се е наложил сред местните като надменен, презадоволен търсач на приключения и ловец на екзотични фото-трофеи. Надявахме се, че ще успеят да съзрат в него нещо от себе си, нещо от някогашния номад, който макар и толкова различен от тях, със сигурност говореше близък до техния език.

Винаги съм се удивлявал на мощта и магията, които се съдържат в една единствена снимка. С нея разкриваш пред отсрещния човек не просто един запечатан във времето спомен, а частица от своя личен, съкровен свят и това мигновено сваля маските и ви сближава, превръща ви в съучастници в преодоляване на първичното недоверие. Реакцията и сега не закъсня. Щом видяха снимка на каракачански керван и тази на Елена в своята фамилна носия, започнаха да я сочат с въодушевление и да възкликват „Рабари, рабари!“. Значи и в Европа имало рабари като тях!

full_width
Авторска снимка

Нека изясним нещо. Между рабари и каракачани няма никаква историческа връзка. Различават се по кажи-речи всичко – език, религия, обичаи, среда, генетичен материал дори. Сходствата им са естествено следствие от това, че материалната им култура, моралният кодекс, технологиите, облеклото и другите елементи на бита се определят изцяло от животновъдното стопанство и номадския начин на живот. И все пак историята на рабари и каракачани е и много близка, защото номадите от цял свят споделят обща съдба.

Живот по кръга



Номадският начин на живот често се определя като най-съвършената форма на приспособяване към природните условия. Това се дължи на факта, че подвижното животновъдство се стреми да поддържа равновесие между ресурсите на естествената среда и човешките нужди. Пасторалното номадство се е усъвършенствало в оползотворяването на маргинални ресурси, т.е. то е способно да процъфтява в условия, в който се наблюдава известно ограничение или дори оскъдица на ресурси. Обикновено това са области с липса на влажност и валежи, или високи, труднопроходими, неблагоприятни за земеделие региони. В търсене на необходимите условия номадите се нуждаят от три неща – вода, незаети пасища и свободен достъп до тях. В потенциална родина на скитащата група се превръща всяка страна, област или местност, която може да им осигури тези условия. Така векове наред номадските общности оцеляват в постоянно движение и се вписват в средата, с която влизат в досег, без да внасят коренни промени в нея.

По същия начин за последните два века, преселвайки се от запад на изток, каракачаните преминават цяла Гърция, Централна и Югозападна Албания, Македония и Източна Сърбия и през България и Тракия достигат дори Западна Мала Азия. От Стара планина, Рила и Пирин към Солун, Драма, Кавала и Гюмюрджина водели маршрутите, по които каракачаните следвали със стадата си топенето на снеговете напролет и изсъхването на тревата наесен. Времето протичало без начало и край, по кръга на сезоните. Неговият ход се съизмервал единствено с редуването на двата жалона в номадския календар – Гергьовден с Димитровден.


Каракачани, архив: Румен Манов

Зимното полугодие започвало от Димитровден и свършвало с Гергьовден. В пространствено-времеви аспект този период се характеризира с движението от летните пасища надолу към зимните. Спускането към ниското е приравнено с изгнание, с адово време. Равнината за каракачаните е Долната земя. Затова и зимният сезон е лишен от пиршества, празници и веселби. Със започването на зимното полугодие начевало и придвижването на стадата и хората към Беломорска Тракия. Именно тези придвижвания оставили най-ярък образ в съзнанието на местното българско население. Откъдето и да минели, каракачаните будели у селяните интерес, любопитство, което често било примесено с мнителност и подигравка.

Ритъмът на подвижните пастири бил съобразен със закономерностите в поминъка на уседналото население. Слизането в Долната земя става след като реколтата по нивите е прибрана. Така презимуването в ниското осъществява две цели: изхранването на добитъка, което през зимата става невъзможно в заснежените планински склонове, и наторяването на земеделската земя. През пролетта с началото на новия земеделски сезон, със сеитбата и активизирането на селския човек, керваните от хора, овце и коне освобождават равнината и изпълват друмищата по посока към Горната земя.

full_width
По пътя за зимните пасища, 1959 г.;
снимка: Костас Балафас

Горната земя е истинският дом за номадите пастири. Лятното полугодие, от Гергьовден до Димитровден, е най-пълноценното време за овчарския поминък. Планината е по-близо до небето, слънцето, до Бога. Овчарите се гордеят със своя занаят, защото той ги сближава с представата за всичко най-висше и свято. Нали самият Иисус, роденият в овчарска кошара, е изобразяван като пастир, заобиколен от своето стадо. „Аз съм Добрият пастир. Добрият пастир отдава живота си за овцете“, казва той на своите ученици (Йоан 10.11). Планината е епитом на всичко добро и красиво в представите на каракачанина. По време на празници той благославя близките си с думите „Бъди като балкана“ или „Да остарееш и побелееш като Стара планина“. Лятото е празник за номадските задруги. Периодът на оползотворяване на ресурсите. За няколко месеца едно неголямо пространство се превръща в истински производствен център за млечни храни. 

От растенията и минералите се изработвали бои и лекарства, от овчето руно – вълнен текстил и дрехи, от гората се извличал материал за колибите и дървените съдове. Това бил период на пълноценен обществен живот – годежи, сватби, веселие, хорà.

Обитаемият свят на каракачаните обаче имал три измерения: планината, равнината и пътищата между тях.

Пътят заема централно място както в бита, така и в светогледа на номадите. Пътят е истинската проверка за качествата на един каракачански водач-челник, на един керванджия или овчар. Но пътят за скитащите пастири е най-вече мост между двете годишни полугодия, между двата свята. Той е изпитание, катарзис, физическо, морално, духовно пречистване преди раждането на новия живот. Това, което изтъкава светоусещането и колективният опит на каракачанина е стремежът за оцеляване и успех в една по начало опасна и враждебна среда, сред пълното с изненади природно и социално-политическо обкръжение. Някои ритуали отразяват този вечно тлеещ конфликт между номада и уседналото население. Керванът обикновено се водел от млада жена в сватбена носия и със сватбени накити. Тя служела като щит срещу злите очи на възприеманите за антипод земеделци, една символична жертва-откуп за свободното движение през чуждите земи.

full_width
Елена и леля Велика; снимка: Иво Данчев

Пътят наобратно към планината траел между 20 и 40 дни. Придвижването ставало по същия начин, както и това от планината към Беломорието. Имало една разлика обаче. Този път овчарите бързали. Престоят в черните шатри бил кратък. Нямало време да готвят дори, карали на хляб и сол. Придвижването трябвало да става бързо, защото на този етап имало по-голяма опасност стадата да повредят земеделските култури. Това е в основата на множество конфликти между номади и уседнали.

За столетие и половина през каракачанските зимовища и летовища преминават вълните на няколко въстания, на две балкански, две световни и една гражданска война (тази в Гърция 1946 – 1949 г.). Застигат ги мобилизации, наказателни експедиции и интендантски служби на национални, окупационни и партизански армии. Вреди върху традиционния им поминък нанасят наредбите за затягане на контрола на границите, митата, данъчната политика, ветеринарната карантина и пазарната конюнктура. Индустриализацията и усвояването на земята обсебват голяма част от пасищата. Дори и при тези невъзможни условия, застопорили на едно място всички останали номадстващи групи на Балканите, каракачаните устояват и не изоставят своя традиционен начин на живот. През 50-те години на XX в. болшинството от каракачаните в България все още са подвижни скотовъди.

Краят настъпва с постановлението на Министерски съвет от 17 декември 1958 г. , с което се забранява скитничеството и просията и с което много роми са вкарани в концентрационния лагер в Белене. По силата на същото постановление се национализират каракачанските стада. Ако не е бил комунизмът, тази форма на социална организация и живот е щяла постепенно да отмре, възпрепятствана все повече от динамично развиващия се свят. Комунизмът обаче не позволява плавния преход към уседналост. Нещата добиват особено драматичен израз. „Стана с насочени пушки към гърдите. Жените притискаха отвътре вратите, милиционерите бутаха отвън. Събаряха портите с приклади и вземаха всичко“, спомнят си старите каракачани. Част от овцете просто са изклани или измират поради рязката смяна на условията за отглеждане. На места каракачанските коне са избити заедно с кучетата. Всичко това предопределя и ускорява печалния резултат – това бил краят не просто на една стара и автентична култура, а краят на цяла епоха. Епохата на подвижното скотовъдство на Балканите.

***

Днес само един процент от рабари водят полууседнал начин на живот. Вече не лагеруват на открито, както преди, сменяйки огнището през вечер, а имат свои собствени села и кирпичени къщи. Урбанизацията, приватизацията на земи и държавният контрол ликвидирала традиционните възможности за препитание. Подвижният живот обаче е приел нов облик. В селата на рабари се виждат само жени и деца, тук-там по някой друг едва кретащ старец. Питаме къде са мъжете. Оказва се, че повечето са на гурбет извън страната. Отсъстват за по няколко месеца, докато работят в страни като Оман, Дубай, Ирак, след което се връщат обратно при семействата си. Същото правят и каракачаните до днес. Продължават да обитават своите два свята, продължават да следват своя стар ритъм от природния кръговрат. През лятото работят по строителните площадки, нивите и заведенията в Гърция, а есента и зимата прекарват със семействата си в България. Кръгът продължава да се върти и каракачанинът заедно с него.

full_width
Леля Величка, снимка: Иво Данчев

Не на последно място това, което свързва най-много каракачани и рабари, е носталгията по миналото и по свободните дни. Макар да имат повече удобства като постоянен източник на вода, стабилен покрив над главите си, по някой друг автомобил старите пастири от Раджастан са единодушни, че животът е станал по-безвкусен и най-вече „по-развален, защото преди не знаехме що е бездействие.“ Подобно звучат и думите на самоковският каракачански старейшина бай Апостол Иванов: „Бяхме истински каракачани, докато бяхме в Балкана. Бяхме здрави като гранит. Няма го вече хотелът с милиони звезди над главите, бистрата вода. Животът е друг на маса и стол. Свикнеш ли на него, няма връщане.“

Еднократно:
 EUR

случайни статии

Общество
Що е наука?

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.