Search our Site

logo

Отне близо столетие на мисълта, преди да успее да реализира екзистенциализма като популярно философско движение, а дори и в мания през първите две десетилетия на следвоенна Франция. Това бе времето на неговото най-могъщо влияние не само в самата философия, но и в много други сфери на изкуството – литературата, театъра, кинопродукцията, далеч-далеч отвъд границите на Франция.

Но тук аз ще се занимая единствено с онези, които са изградили екзсистенциализма като движение в самата философия – движение което възниква основно от труда на петима мъже и една жена. Това са Сьорен Киркегор, Фридрих Ницше, Едмунд Хусерл, Мартин Хайдегер, Жан-Пол Сартр и Симон Дьо Бовоар. Въпреки че Албер Камю често е посочван като екзистенциалист той отказва да се припознае в екстравагантното интелектуално движение, но с това ще се занимаем в следващата статия. От изброените единствено Сартр приема това название, като употребява всички негови ключови понятия – отчаяние, автентичност, самозаблуждение, отдаденост и изменничество.

Всеки от тях споделя с другите една обща мисия: да ни накара да разпознаем човека като свободно да избира същество, не само когато е изправен пред някакъв конкретен етичен проблем, но и в ежедневието – какви добродетели цени и как живее в едно с тях. Фактите относно човешката свобода не трябва просто да бъдат приети, а съзнателно абсорбирани, отвсеки и за всеки от нас, за да се промени с това изцяло разбирането на хората-изобщо за това какъв трябва да бъде животът на всички ни като общество. Като културно движение екзистенциализмът принадлежи на миналото, но като философия с всеобхватна практическа насоченост той може да бъде толкова полезен в наше време, колкото е бил и за хората от следвоенна Европа.

Основи



Кагато читателите на парижкия вестник Le Monte започнали да обръщат внимание на нововъзникналото движение от публични интелектуалци, през Декември 1945г. във вестника се появила статия ангажирана с това да обясни на читателите си какво означава и каква е фундаменталната формулировка на екзистенциализма. Въпреки старанието на авторите на статията, те били принудени да признаят че: „Екзистенциализмът, също като вярата, не може да бъде обяснен, може единствено да бъде живян.“

Но как едно философско учение, особено такова, което изключва бога, може да е подобно на вярата? Да се ръководим от убеждението, че човекът е свободен да избира, е очевидн акт на чисто доверие, на сляпа вяра, защото не съществува метод, чрез който логически да се аргументира истинността на подобно твърдение. А кое прави екзистенциализма труден за обясняване? Може би е положението, че не съществува никакъв обективен етически закон, който да е независим, автономен от нас самите. Подобно твърдение отхвърля необходимостта от търсене на какъвто и да било поведенчески модел извън нас самите. Всеки от нас трябва да създаде свой собствен смисъл и своя собствена ценностна система, утвърждавайки ги чрез съществуването си, но трябва да го направи така, че да задоволи едно единствено правило, това за автентичността, или иначе казано – винаги да бъде на първо място себе си.

Екзистенциализмът е обсебен не просто от човека и неговата свобода, а и от неговия избор – избора как да живеем живота си. Нашите действия са манифест на свободата ни, манифест на избора, който е винаги изцяло в наши ръце. Изборът съдържа в себе си яснота относно онова едничко постижимо чрез действията ни, онова което търсим в края на пътя, което разгръщайки се ни дефинира. За да бъдеш справедлив например, трябва да извършваш справедливости, както е и с всички други добродетели. Но това не се разбира като някаква обективна морална позиция – тук няма трябва или трябваше – а като фундаменталната истина на човешкото изобщо. Истината, че добрите или лошите решения, които взимаме, ще определят не само характера ни, но и цялата ни същност, че тъкмо те ще ни превърнат в онова, което ще бъдем.

Аветентично съществуване


Както е очевидно от казаното до тук, екзистенциализмът лежи върху някой доста смели онтологични разбирания – той претендира, че знае какво съществува и най-вече – как. Първото от тези схващания е, че ценностите не са част от заобикалящия ни емпиричен свят, в смисъла на съществуващи сами по себе си автономии. Да живеем живота си така, сякаш всички добродетели са дадени някак отвън, е подобно на това да живеем живота на един твърде напрегнат, конвенционален човек – да вземем за пример чиновник – чиито задължения са дадени в готов вид. Той притежава длъжностна характеристика и се движи само и единствено по нея, без никакви изключения, без никаква свобода на действие, а това е равнозначно на отказ от свобода. Погрешно е да се мисли, че от свободата може да се избяга, като се скрием в някоя фиксирана роля. Но дори когато чрез този пасивен подход ние възприемаме такива шаблонни модели, все пакизбираме да го направим, макар че в определен смисъл този тип избор се проваля пред изискването за автентичност – защото отсъства неизменността.

Моето отношение към света е автентично тогава и само тогава, когато именно аз се обвързвам с действията си като с мои собствени. То не би било автентично, например ако спазвам обещанията си само защото „така правят другите“, „така правят моралните хора“, или защото обществото го изисква. Моята автентичност е налице само когато действията ми са огледало на избора ми, т.е. когато извършвам даденo действие именно защото аз самия го очаквам от себе си, без значение какво считат другите-изобщо за това.

Цената на избора



Освен споменатото до тук изискване за автентичност, формулировката на екзистенциализма включва и още едно – отговорност към изборите, които правим. Сартр отблязва, че в самата природа на ценностите е заложено да отправят искания към нас. Аз не просто виждам бездомен човек, аз виждам някого на когото „трябва да се помогне“. Защо трябва именно аз да помогна на бездомния? – Сартр счита, че отговора на този въпрос може да се разкрие само пред един не-конвенционален, свободен човек, който създава добродетели изхождайки от разпознаването им като такива. Аз, виждайки бездомника, решавам че той има нужда от помощ, но само защото вече съм избрал себе си – избрал съм да бъда човек, който помага на другите. Отговорът на въпроса „Защо именно аз?“ тогава се крие в предшестващия събитието самоизграждащ ме акт, но извън това – не съществува нищо. Самия принцип на взаимопомощ – например добрина или състрадание – се ратифицира не от силата на принципа, а от моите действия.

За да бъде оценен конкретен модел на поведение по-високо от останалите, той трябва да бъде поставен пред нас, да се разпознае като идеал, към който искаме да се стремим и в двете проявления на индивидуалното битие. По този начин бива заздравено убеждението, че онези ценности, към които сме насочени са действително наши, защото не само изразяват нашата вътрешна настройка спрямо обективния свят, но и категорично доминират външното проявление на тази настройка. Така ако в определен случай ние осъждаме укриването на данъци като грешно, без значение дали го съзнаваме или не, го осъждаме изобщо. Екзистенциалистката трактовка на избора имплицира схващането, че избраното само по себе си е правилното, най-доброто, като под „правилно“ и „най-добро“ ще разбираме правилно и най-добро за всички. В прочутото си съчинение „Екзистенциализмът е хуманизъм“ Сартр формулира

този принцип така:

„Избирайки себе си, аз избирам човека изобщо.“

Което означава, че всяко действие, всеки мой избор е пример за останалите какъв трябва да бъдеспоред мен човекът. Избирайки свободата за себе си, то аз съм длъжен да избера свободата и за всеки друг.

Факти относно свободата



Основна онтологическа предпоставка за екзистенциализма е това, че човешките същества не притежават никаква предшестваща съществуването им същност. Ние сме свобода, ако изключим нея – ние сме нищо. Същността ни е следствие от изборите, добродетелността на постъпките и отношенията ни с другите, което ни превръща в само-създания. От тук и лозунга „Съществуването предшества същността“.

Всеки от нас има абсолютната свобода да избира, а това е акт основан на вяра, т.е. няма нужда от доказване. А и кому е нужна теоретическа обосновка на нещо, което е от първа необходимост в практическите аспекти на съществуването? За един екзистенциалист важи максимата – „Свободата ми е моя същност и мое спасение. Не мога да я загубя, без да престана да съществувам.“ (Роджър Скрутън). Следователно всеки, който е приел свободата за себе си, трябва да е способен да разпознае и чуждата такава.

Очевидно е, че не всеки избира изцяло кой да бъде или кой е. Всички ние имаме някакъв природен и социален фундамент, който влияе на развитието ни. Сартр нарича тези характеристики „фактологичност“. Фактологичността е изградена от всички онези наши определения, които друг може да открие за нас. Това включва естествени характеристики като пол, цвят на кожата; социални факти като раса, класа и националност; психологически настройки като вярвания, желания и черти на характера; а също и исторически факти – семейно минало, образование и прочее.

Нашата собствена фактологичност рядко занимава съзнанието ни по такъв начин, макар тя самата да е негово постоянно бреме, което оцветява настроенията и поведението ни към другите и света изобщо. Но когато направим крачка встрани и погледнем всичко това от позицията на трето лице, когато обективно обхванем тази фактологичност, тогава тези данни за живота ни могат да изглеждат сякаш точно това сме ние. За един екзистенциалист подобно разсъждение е огромна грешка, не защото тези факти са не-истинни, а защото личността, която всеки от нас е, не може да бъде определена от позицията на трето лице. Нито един обективен отчет на моите фактологични характеристики не може да опише моят субективен опит върху това да бъда себе си, т.е. да бъда човека, който ги притежава. Ако някой ме наблюдава той може да види цвета на кожата ми и да заключи каква е класовата ми принадлежност, или от коя етническа група съм част, но в мига, в който се опита да ме идентифицира в рамката на тези обективни особености, той се изправя пред парадокс. Това е така защото онова, което ме определя – освен всичко останало, което не може да бъде видяно на пръв поглед – е отношението, което съм придобил към тази фактологичност – как аз съм избрал да я интерпретирам, което не е фиксирано в нея, а единствено и само в мен. Следователно кой съм зависи най-вече от това какво правя с тези факти, какъв път съм избрал за да отида отвъд тях, да ги трансцендирам. С други думи каквато и да е моята обективна същност, без значение колко фиксирана може да изглежда в определени социални или естествени категории, тя не намалява моята свобода. Аз съм свободен да избирам какви добродетели и ценности да възприемам, и каква позиция да заемам спрямо тази фасадна същност. Свободен съм да се превърна в човека, който искам въпрекибремето ѝ, а това е единствения автентичен подход към собствения ми живот, докато обратното – да живея в нейн плен означава да се преструвам на лишен от свободата си. От това ще загубя както автономията, така и целостта си, което по необходимост ме отвежда в царството на детерминизма.

Цената на свободата



Не смятам, че някой от нас би се чувствал различно относно свободата и нейното проявление – изборът, ако живееше в окупирана Франция между 1940 и 1950 година, когато екзистенциализмът заема мястото на официална философия на „Съпротивата“. В тези години и дори в събитията последващи немската окупация и края на войната, т.е. след преустройството, той упражнява толкова силно интелектуално влияние, колкото и емоционално. Това може да се види във всички сфери на изкуството, пропито от този всеобемащ духовен климат.

Ако „човек не е нищо освен онова, което направи от себе си“(Сартр), тогава никой не е обвързан със съдбата или каквито и да било сили извън контрола му. При обединяване с хора с подобно мислене, човекът е способен да се противопостави на властта – дори на тиранията – и да промени историята си. Той може да се противопостави на нацизма, както и да създаде едно много по-добро и справедливо общество и от онова, което е било преди войната. Единствено и само чрез упражняването на своята лична свобода, личността може да възвърне общите за всеки от гражданите свободи.

Но има цена, която трябва да бъде платена срещу свободата да можем във всеки миг да избирамеавтентично. Никой не може да решава вместо мен, но и никой не може да поеме моята отговорност. Това е и причината често тежестта на избора, когато се лутаме между морално правилното и морално грешното, да е толкова непосилна. Няма готов ръководен модел, няма нищо готово изобщо, с изключение на онова, което самия аз ще формирам от себе си.

Това е непосилно начинание за едни, единствен способ за екзистиране – на други. Някой може да се опита да се отксубне от хватката на избора, като скрие от себе си истината. Ние сме „Осъдени да бъдем свободни“ (Сартр) – което означава , че не сме свободни да избягаме от свободата си. Всяко наше дествие неизбежно предполага избор, което означава, че ние правим избор дори тогава, когато мислим, че не правим такъв – когато умишлено избираме да не избираме.

По времето когато Франция е окупирана от германците през 1940г. всеки французин е принуден да реши дали да се съпротивлява и бори за свободата на родината си или да се предаде пред военното превъзходство на нацистите. Всеки от тях бил изправен лице в лице със свободата си, трябвало да се избира тук-и-сега и то във времена, в които грешките костват много. Някой от тях не са били способни да понесат мисълта за свободата и в опит да се отскубнат от натиска ѝ и се отдали на – както казва Сартър – изменничество1, може би една от най-важните концепции във философията му. Изменничеството тегне над някого когато в опит да се предпази от ситуация, в която трябва да избира, той се преструва че не притежава свободата, която всъщност притежава. Това е специфичен тип самозаблуждение, при което човек изменя на самия себе си, на същностното ядро на личността си.

Често срещано проявление на изменничеството е отричането на свободата ни на действие под формата на извинение, често започващо с „Не можех да помогна“. Ние чухме подобно извинение и от нацистките войници, които настояваха, че не са могли да направят нищо друго освен да изпълняват заповеди – „Аз просто изпълнявах дълга си“. Човек винаги може да постъпи другояче, може да напусне, да избяга или дори да избере да бъде застрелян. Цената може да бъде много висока – дори живота ни – но това си остава ситуация, в която е правилно да се каже не „не мога“, а „не искам“. В конкретния пример това не са били вътрешно детерминирани действия, те саизбрали да продължават да се подчиняват на идващите отвън заповеди и да действат спрямо тях. Екзистенциализмът не приема извинения. Не съществува основателна причина за отрицание на свободата. Без значение колко подтиснати се чувстваме при определени условия, ние винаги сме способни да си представим друга възможност и – ако сме достатъчно смели – да действаме спрямо нея.

Мислене и живот



Засичам в езика, който употребявам тук, определен тип мисионерство, екзистенциалистко мисионерство, което приканва всички ви да изпитате свободата си да избирате и да се научите да я практикувате. Екзистенциализмът е кохерентна теория вкоренена в една идеалистична, по своята същност дори съзнателно-базирана, метафизика; но е абсолютно недостатъчно тя да бъде разбрана единствено чрез интелекта. За да я възприемем правилно трябва да се обвържем и отдадем на практическо упражняване на философията на това учение. С други думи – да се ангажираме с това да бъдем екзистенциалисти. Тогава ще видим себе си осветени от лъча на автономията, от светлината на свободата, така както никога не сме се виждали преди, и може би за пръв път ще успеем да трансцендираме собствената си фактологичност.

„Фактологичност“ и „трансцендентност“ са върховните етапи в екзситенциалистката философия. Нашата фактологичност ни дефинира такива каквито сме тук-и-сега. Трансцендетността разкрива пред нас хоризонта на възможностите: къде можем да отидем след това тук-и-сега и какво можем да направим от себе си, давайки си шанс да оценим кои сме и какво сме постигнали до тук.

Формулировката на екзистенциализма е далеч от установените академични разбирания. Тя е вид антитеза на чисто аналитичната тенденция в подхода към философстването изобщо, като основната ѝ цел е да ни помогне да изградим за себе си една ментална хигиена. Цялата идея се съдържа в практикуването на свободата, в добавянето ѝ към личността, която сме избрали да бъдем.

Да бъдем автори на собствения си живот и ковачи на собствената си съдба, да превърнем живота сам по себе си в произведение на изкуството – създадено по наш образ и подобие, какво по-добро за всички ни?

___

1На френски mauvaise foi“ , което буквално означава предателство. На английски – „bad faith” буквално “лоша вяра“, което пък е прието в англоезичните преводи като обединяващо самозаблуждението породено от възприемането на наложени отвън фалшиви ценности и собственото предателство към изискването за автентичност. (бж. преводач)


Еднократно
 EUR

случайни статии




Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.