Search our Site

logo

През по-голямата част от двадесет и първи век, бе широко разпространено схващането, че съзнанието не обхваща голяма част от вселената. Повечето от нас считаха, че то съществува само в биологичния свят и по-специално в животните въоръжени с нервна система. Панпсихистите отричат тази общоприета позиция, застъпвайки мнението, че съзнанието е фундаментално и повсеместно свойство на вселената. Умът е навсякъде (което е и буквалният превод на “панпсихизъм”).

В западната философия се срещат множество примери за панпсихистични убеждения дори в пред-Сократическите времена от XII век пр. Х., като идеята има определено влияние и през XIX век. В началото на XX в. Тя е почти изцяло отхвърлена, като в редките случаи, когато изобщо се мисли или говори за нея, се обявява за абсурдна.

Отхвърлянето ѝ е част от анти-метафизичния сциентизъм характерен за този период: опитът да бъде показана тривиалността и дори безсмислието на мисловните начинания, чиито отговори не могат да бъдат намерени по силата на научното изследване. Този проект се провали, а метафизиката се завърна в академичната философия. В същото време нарасна неудовлетворението от физическия подход към съзнанието, който доминира двадесетия век, както и усещането, че е време за радикално нов такъв. В този климат панпсихизмът все по-често бива възприеман като сериозна позиция не само поради възможността му да обясни съзнанието, но и поради задоволителната представа, която изгражда за естествения свят.


Същност на панпсихизма 



Панпсихизмът понякога бива карикатуриран като позиция, в която фундаменталните физически единици, като електроните например, имат мисли – едва ли не електроните са задвижвани от екзистенциална тревога. Въпреки това, панпсихизмът е защитаван от съвременните философи поради факта, че съзнанието се разбира като фундаментална и повсеместна. Да бъдеш съзнателен означава чисто и просто да притежаваш някакъв субективен опит, което не води по необходимост към нещо толкова изтънчено като мисленето.

Разбира се, в нас, човешките същества, съзнателността е нещо сложно и изтънчено. Тя включва целия набор от фини и сложни емоции, мисли, сетивни възприятия. Но няма нищо непоследователно в идеята, че съзнателността може да съществува в някакви изключително низши форми. Имаме достатъчно добри основания да смятаме, че съзнателните преживявания на един кон не са толкова сложни колкото на едно човешко същество. Както и за това, че преживяванията на една кокошка не са толкова сложни, колкото на един кон. Така в опростяването на организмите в някакъв момент светлината на съзнателността се загубва, като при най-простите организми отсъства каквото и да било субективно преживяване. Но също така е възможно тази светлина никога да не изчезва напълно, а по-скоро да избледнява в едно с намаляването на органичната сложност, през мушиците, насекомите, растенията, амебите и бактериите. За панпсихистите този постепенно-избледняващ-но-никога-не-загубващ-се континуитет, се разпростира и над неорганичната материя, в която пребивават фундаменталните физически единици – може би електрони и кварки – притежаващи изключително елементарни форми на съзнателност, които отговарят на простотата на тяхната природа.


Причини да приемем панпсихизма: разрешаване на сложния проблем за съзнанието



Панпсихизмът носи надеждата за една единна и елегантна картина на света. Контрастирайки със субстанциалния дуализъм (идеята за дву-субстанциалното единство на света осъществяващо се между материя и ум), панпсихизмът не включва съществуването на ума като определена форма, породена от появата на сложния живот или пък душа, спускаща се от един нематериален свят в момента на зачеване. По-скоро провъзгласява човешкото същество за сложно организирана система, чиито компоненти вече са били налични в простата материя. Единствената разлика между панпсихизма и физикализма е, че базовите компоненти на материалния свят включват в себе си също такива базови форми на съзнание, от които произтича по-сложното съзнание на човека и другите животни.

Физикалистите вярват в това, че съзнанието може да бъде експлицирано чрез понятията на физическите единици и процеси. Но много учени и философи са съгласни, че в настоящето ние нямаме никаква представа за това как да обясним опита на живите същества, ако приемем, че е генериран от материалната активност на прехвърчащите неврони например. Това е основното затруднение, което Дейвид Чалмърс формулира като “непосилния проблем за съзнанието”. Физическите механизми подхождат добре на необходимостта от обяснение на поведението на света като такъв, но не помагат в опитите да опишем начина, по който функционира субективният опит. Без значение колко сложен изглежда неговият механизъм обаче, сякаш е възможно съзнанието да съществува дори в отсъствието на какъвто и да било опит, което от своя страна показва, че механистичното обяснение не хвърля никаква светлина върху съществуването му.

Разбира се, има да се каже още много за това, дали физикализмът е приложима концепция. Но бидейки наясно със съществените затруднения проявяващи се в опитите да разберем съзнанието чрез физически термини, както и дълбоките философски съмнения породени от непоследователността на подобно разсъждение, може би е добре да проучим и други възможности. Панпсихистите предлагат една алтернативна изследователска програма. Вместо да използват термини описващи не-съзнателни елементи за да осмислят съзнанието, те се опитват да обяснят сложното съзнание на човека и животните през термини, обвързани с простите, базови форми на съзнание, за които се предполага, че вече съществуват в елементарната материя. Проектът разбира се е в своя зародиш. Но редица от водещите философи и невролози на нашето време вече откриват, че работата в рамките на панпсихизма носи плодове. Колкото по-сериозни резултатите имаме от тази алтернативна програма, толкова по-сериозна причина имаме да приемем панпсихизма.

Физикалистите може би ще възразят: “Само защото все още не сме намерили начин да дадем едно механистично обяснение на съзнанието, от това не следва, че такова обяснение е завинаги отвъд нашите възможности. Учените преди Дарвин също не са имали твърдо становище по въпроса относно развитието на сложния живот, което е и било причината мнозина да смятат, че съществува нещо божествено в същността на живото. Геният на Дарвин е причината да се появи концепцията за естествения подбор, който премахва необходимостта от божествената намеса в биологическата реалност. Просто имаме нужда от един “Дарвин на съзнанието”, който да се появи и да направи нещо подобно в полето на съзнателното.” Подобно възражение често бива подкрепяно от определени наративи, познати ни от историята на науката, според които често феномен след феномен биват отхвърляни като несъстоятелни от философите, за да бъдат по-късно обяснени от безмилостния марш на науката.

Въпреки това, да приемем панпсихизма не означава задължително да се откажем от едно научно обяснение на съзнанието. Точно обратното – той е научна изследователска програма сам по себе си. Панпсихистите не обявяват съзнанието на човека и животните за някаква свещена мистерия, която се е появила с магическа пръчка. В опита си да го обяснят постигат обратното – изхождат от по-базови форми на съзнателност: съзнанието на основните материални единици, като кварките и електроните например. Съзнанието е основано на съзнателността на есенциалните физически единици, което е и фундаментален постулат в теорията. Разбира се, няма никаква причина да мислим, че науката винаги следва да съблюдава най-редукционисткия път. Научното обяснение за електромагнетизма, което се оформя през XIX век, съдържа в себе си постулати на нови за времето си характеристики и сили: електромагнитните. Може би, когато най-сетне бъде постигнато, научното обяснение за човешкото съзнание ще бъде също такова не-редукционистко в постулирането на фундиращите типове съзнателност.


Причина да приемем панпсихизма: Присъщият на природата аргумент



В широката публичност е прието да се счита, че физиката е на път да ни даде в завършен вид целокупността от същности или природи изграждащи веществения свят. Прието е и да се мисли за тавтология дефиницията за предмета на физиката – това, че “физиката” развива теория за “физичното” и следователно от нея следва да се очаква цялостно разбиране за същността на пространството, времето и материята. Подобно мнение относно изчерпателността на обяснителния обхват на физическата наука е подложено на натиск тогава, когато рефлектираме върху строгия и неприветлив език, който извайва физическите теории.

Съществен момент в научната революция разбира се е твърдението на Галилей, че “книгата на вселената е написана на езика на математиката.” От този момент нататък математиката е лексикалният инструментариум на физиката. Речникът на физиката не може да бъде изцяло математически, тъй като имплицира каузални понятия (като закона на природата например). Въпреки това квалитативните концепции, които откриваме в Аристотеловите характеристики на вселената предшестващи научната революция – идеите за цветовете и вкусовете например – изцяло отсъстват в модерната физика. Физическите теории не са нищо повече от математически модели на физическа каузалност.

Проблемът е в това, че не е ясно до каква степен такъв строг език какъвто е математическият, чийто модел е пригоден да осъществява предвиждания, би бил способен да даде адекватно обяснение дори на съществените характеристики на природата на материята, да не говорим за природата на опита. Математическият модел в икономиката например, се абстрахира от конкретността на случващото се – на продаденото или купеното, и на това каква дейност извършват хората. Той е една изкуствена репрезентация, която може да бъде използвана за предсказване на определени резултати. Физиката прави именно същото с материята. Електроните са истински и конкретни единици и въпреки това физиката се абстрахира от конкретната вещественост на електрона и ни предлага един абстрактен модел, който ни позволява да предвиждаме неговото поведение. Както Бъртранд Ръсел казва, “Физиката използва математическия език не защото знаем твърде много за вселената, а защото знаем твърде малко.”

Трудността, която произтича от строгите ограничения на начина, по който физиците говорят за физическия свят, би могла да бъде избегната, ако разполагахме със също такава строга концепция за самата физическа действителност. Каузалните структуралисти предлагат подобна концепция. Те приемат, че няма нищо повече в природата на физическите същности освен тяхното поведение. Ако разберем поведението на един електрон, то ние сме узнали всичко, което има да се знае за неговата природа. В подобно разбиране нещата са повече поведение отколкото битие. Ако приемем каузалния структурализъм, приемаме възможността физическите модели изцяло да изчерпят характеристиките на физическите същности. Чрез математическия модел ние можем да схванем поведението на електроните и по този начин да разберем какво са те.

Въпреки това, има множество аргументи, които застават в опозиция на подобно убеждение. Най-широко обсъждано е притеснението, че каузалните структуралисти в опитите си да охарактеризират природата на материята, я довеждат или до порочен регрес, или до порочен кръг. Според тях ние разбираме естеството на коя да е диспозиция само тогава, когато познаваме манифестиращия се поведенчески модел, който е в нейната основа. Манифестацията на запалимостта е горенето например. Следователно, по силата на доставеното от горенето знание, ние познаваме запалимостта. Приемайки каузалния структурализъм обаче, манифестацията на всяка диспозиция ще ни води към друга такава, а тя към трета и така ad infinitum. Този порочен регрес или кръг следователно, не може да доведе до адекватно разбиране за отличителните характеристики на каквото и да било, пък бил той извършен и от едно всезнаещо същество. С други думи – светът, който формулират каузалните структуралисти, е непознаваем.

Но нека дадем един пример за да изясним това. Според общата теория на относителността масата и време-пространството стоят в отношение на споделено каузално взаимоотношение: масата на телата изкривява време-пространството, а кривината му повлиява на поведението на обектите притежаващи маса (като материята, бидейки равна на себе си, има тенденция да следва геодезиката на време-пространството). Какво е маса? Според каузалния структуралист ние можем да дефинираме масата тогава, когато знаем какво е нейното поведение или “какво прави масата”, т.е. тогава, когато сме наясно за начина, по който тя изкривява време-пространството. Но за да узнаем в действителност, казано метафизично, какво означава това обаче, в противовес на възможността да можем да направим точни предвиждания, ние трябва на първо място да сме си отговорили на въпроса за време-пространствената кривина. Какво тогава е време-пространствената кривина? Според каузалните структуралисти, бихме узнали какво е време-пространствената кривина само когато знаем какво тя прави, което имплицира разбирането за това как тя афектира обектите с маса.

Но ние можем да разберем това само когато знаем какво е маса. Неусетно открихме себе си в класически Параграф 22: можем да узнаем какво е естеството на масата само когато знаем какво е време-пространствената кривина, а нея можем да познаем само, ако знаем какво е маса. Г. К. Честъртън е казал, че “не можем да живеем бъркайки взаимно в прането си”. Ръсел, играейки си с тази идея, изрази тревогата си от кръговрата: “Има множество начини да превърнем определени неща, доскоро считани за “реални”, в чисти закони отнасящи се до останалите. Очевидно е, че следва да има някакъв лимит спрямо подобен процес – в противен случай всички неща в света биха се превърнали просто във взаимно бъркане в чуждото пране.”

Този аргумент ни препраща към заключението, че към физическите същности би следвало да има нещо повече от онова, което правят: физическите неща трябвa да имат и “вътрешна природа”, както се изразяват философите. Въпреки това, физиката се ограничава с обяснения за поведението на физическите частици – електрони, кварки и дори самото време-пространство – оставяйки ни в тъмното по отношение на вътрешното им естество. Физиката ни казва какво материята прави, но не и какво е.

Какво тогава е вътрешното естество на материята?

Панпсихизмът предлага решение на този въпрос: съзнание. Физиката описва материята “отвън”, т.е. тя ни дава богата информация за поведението ѝ, предизвикано от масата, движението, зарядът и т.н. но в нещата би трябвало да има нещо повече от това, което правят. Според панпсихизма масата, движението, зарядът и прочее, са в своята същност форми на съзнание. Какви съображения имаме да приемем такова твърдение?

На първо място – не е сигурно дали изобщо разполагаме с някаква алтернатива, така както не е сигурно дали разполагаме с позитивна концепция за каквато и да било вътрешна характеристика отвъд тази, която познаваме в нашия собствен съзнателен опит (т.е. отвъд качествата на самия опит). Така че възможностите ни варират между панпсихистичното гледище, в което материята има вътрешна природа и гледището, че материята е, както Джон Лок се изразява, “и ние не знаем какво”. Докато се опитваме да изградим цялостен образ на реалността, т.е. образ без пролуки в себе си, панпсихизмът може би е единствената ни възможност.

Великият физик Артър Едингтън (първият учен потвърдил теорията на относителността) счита, че подобен аргумент е достатъчен за да приветстваме панпсихизма. Според него е глупаво – предвид факта, че физиката не ни казва нищо за същността на материята – да предполагаме, че тя не съответства на интелекта, а след това да се чудим защо той се проявява в нея. Освен това, панпсихизмът може да бъде определен като най-благоприятната и съвместима с данните, с които разполагаме, теоретическа концепция.

Това наричам “опростения аргумент” за панпсихизмът.

Знаем, че мозъкът е материален и като такъв има присъща на естеството си съзнателност (ако приемем, че Декарт греши в твърдението си, че умът може да бъде отделен от него). Нямаме обаче никакви следи за нещо подобно, в която и да е друга материална единица. И така – най-простата, елегантна и изтънчена хипотеза, с която разполагаме, е че природата на нещата извън мозъка е в това да бъдат негови продължения и като такива да съдържат в себе си някаква съзнателност. В такъв случай самата реалност на собственото ни съзнание подкрепя истинността на панпсихизма по доста сходен начин на този, по който откритието на Мишелсън-Морли подкрепи общата теория на относителността – а именно подкрепяйки това, че скоростта на светлината може да бъде измерена като една и съща в различни условия. И в двата случая теориите са най-елегантният отговор на вече събраната информация. Разбира се, да твърдим, че присъщото естество на материята е “съзнателността” не ни дава никакъв отговор на въпросите за това каква е специфичната природа на която и да е отделна физическа единица.

Какъв вид съзнателност притежава масата, за разлика от съзнателността на отрицателния заряд?

Какво е да си електрон?

Това са въпроси, на които тепърва предстои да отговарят изследователите на панпсихизма – но той е широка теоретична рамка, за запълването на която ще бъде необходимо време, точно както на Дарвиновата парадигма и бяха необходими десетилетия за да достигне до ДНК.


Не е ли лудост?



Панпсихизмът, макар все по-често да бива приеман както от лагера на философите, така и от този на учените, не изключва онзи недоверчив и съмнителен поглед. Предположението, че електроните могат да имат съзнание, пък било то и съвсем нищожно, е все още считано за прекалено откачено за да се възприеме сериозно. Това може да се счита и за резултат от смесването на различни културни фактори. Противопоставянето на идеализма беше основна мотивация за развитието на аналитичната традиция във философията. Така към възглед, събуждащ подобни асоциации, се гледа с интуитивна недоверчивост. Друг фактор естествено е широко разпространеното в публичността убеждение, че съвсем скоро физиката ще ни удостои с цялостна картина на вселената. С твърде малко разбиране се подхожда към затрудненията, които се надигат при една рефлексия над бедността на езика на физическите науки и на твърде съмнителната последователност, която следват разсъжденията им върху съзнанието. За ума настроен на честота очакваща завършеността на знанието за вселената от страна на физиката, идеята за една запълнена с разум вселената изглежда крайно неправдоподобна. Още повече тогава, когато физиката не е на същото мнение. Ако се съгласим с това, че физиката не ни казва нищо за вътрешната природа на материята, както и с това, че единственото нещо, което знаем със сигурност за нея е, че някаква част от материалните неща имат съзнание, панпсихизмът става далеч по-правдоподобен.

Истина е, че в популярната култура позиции подобни на панпсихизма, са защитавани с твърде неубедителни аргументи. Но е излишно да се посочва как от това, че една позиция защитавана с всякакъв вид лоши аргументи, не следва, че няма добри аргументи за нейното отстояване. Сериозната философия изисква от нас да не се отдаваме на полети на фантазията, но със същата сила изисква и да се отнасяме към аргументите без предразсъдъци. “Интуицията на здравия разум” в края на деня ще има малко влияние върху една теория, която сама налага себе си.

Убеждения като това, че светът е малко-или-много кръгъл; че имаме общи предци с маймуните; че колкото по-бързо се движим в пространството, толкова по-бавно тече времето – всички те противоречат на здравия разум, което по никакъв начин не влияе на тяхната истинност. Ако панпсихизмът може да ни достави правдоподобно обяснение за човешкото съзнание и/или кохерентно обяснение за вътрешното естество на материята, тогава имаме достатъчно добра причина да го приемем сериозно.


Еднократно:
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.