Search our Site

logo
Отдавна се говори за съвременното номадство като за нещо добро, като за висш идеал на времето ни, в който се оглежда човешката свобода и стремежа към нея, така здраво втъкани в духа на модерния човек от началото на миналия век насам. От друга страна, отдавна се говори и за последствията от това - изкореняването на човека от земята, която го дефинира, подменянето на твърдата почва под краката му с плаващи пясъци, както и за отчуждението от Другия и взаимността изобщо, като следствия от прекомерната мобилност, влачеща след себе си непостоянството. Всичко това можем да обединим в една дума – обездомяването на човека, произтичащо от неговата подвижност.

Имало е времена, в които човекът се е идентифицирал с близките си, с племето и съратниците си - въпреки постоянното си движение - тоест чрез другите. Имало е и такива, в които го е правил чрез земята и изобщо дома си, които са разрешавали съществуването му на едно-единствено, но сигурно място. Имаше и други, не толкова далечни, в които човекът се идентифицираше и с двете, носещи със себе си цял един свят на добруване и близост, ту жалък, ту велик. Ние заварихме време, в което нито едно от изброените положения не помага за разпознаването ни като точно определени хора. Връзките са мимолетни, контактите също. Срещата, разбирана като някакво особено събитие, се е превърнала в ежедневие, но винаги като среща с непознати, които ще си останат такива, въпреки размяната на профили във facebook. Не за друго, а защото тези срещи и хора не са цел, те са средство за запълване на времето, за забавление, за разпускане. Мартин Бубер твърди, че „всяко средство е пречка. Само където всяко средство е рухнало, там се осъществява срещата.“ Не е трудно да се съгласим с подобно твърдение, особено предвид пустотата, която ни заобикаля в миговете, които действително имаме нужда от близост, от приятелска ръка. Нерядко използваме този, уви твърде чест принцип клонящ към закон, за оправдание на неспирното си движение.

Може би е най-точно да се каже тогава, че живеем във времето, в което все по-често се идентифицираме със самите себе си и то не кога да е, а тъкмо сега - в този миг различен от всички останали, в който съм някъде където утре няма да бъда - аз съм себе си. Твърде втечнен е този Аз, твърде подвижен, дори живакът би му завидял. И въпреки това той изживява способността си да се саморазпознава в постоянно променящия се хоризонт на настоящето именно като един и същ. Това качество внушава силно личностно присъствие сред останалите, незнайно защо, и е символ за неспирното празненство и приключение, което е живота на необременения и свободен човек – свободен, защото е сам. Но нека не се залъгваме – казвайки „Аз“ всеки от нас, независимо колко „Аз-овоцентриран“ е, неизбежно казва и „Ти“. Това, че не принадлежим на никого, дори на самите себе си, защото постоянно напускаме, не прекратява необходимостта от другите, нито пък необходимостта от Другия. Единственото, което постига, е да намали качеството на връзката Аз-Ти. И все пак... Цялото това многообразие от удоволствия и изживявания е някъде там, очаква ни, защо тогава да оставаме на едно място?

Днес домът на човек е там, където е самият той или в най-добрия случай – където е куфарът му. Нямам предвид разбира се, че в нас отсъства носталгията по мястото, в което сме прекарали детството си или пък по пейзажа, който го заобикаля. Тъкмо обратното, те са непрестанно актуални в съзнанието ни, но това не променя факта на тяхната отдалеченост, факта на нашия стремеж по отчуждаването им. Те остават локацията, към която се завръщаме, само за да се насочим отново отвъд нея. Защо ли? Защото там, дори и всичко да е ново и друго, си остава някак същото, постоянстващо дори в различието си. Тук-там е пребоядисано, подменени са част от старите мебели, има нови пощенски кутии, нова дограма - входната врата обаче си е същата. Онази сграда на ъгъла, в която обичахме да влизаме като деца и да правим какви ли не поразии, е изчезнала - на нейно място има друга. Хлебарницата е затворила, както и кварталният магазин, но се е появил голям супермаркет, в който има всичко, от което имаме или нямаме нужда. Всичко това е без значение. Ако градският пейзаж, който макар и променен не се чувства различен, то природният си е същият. Нито планината, нито морето са се преместили. Какво ѝ става на тази природа, сякаш сами себе си питаме, не вижда ли, че живеем в постоянно движещ се свят? Не вижда ли бясно препускащите по шосетата автомобили, морския шах на самолетите над главите ни, смъртоносната игра на водните ковчези? Сляпа ли остава за всички тези „хищни вещи на века“ и техния неспирен поток?​

Тъкмо тук е проблемът според мен - там където преди е бил домът в пълния смисъл на думата, движението изглежда винаги отсъства, освен в символите на абсолютното движение, които стимулират желанието да бягаме. Самите ние се чувстваме сякаш вече не сме в движение, а наблюдаваме движението, сякаш сме в застой, породен от завръщането към мястото, в което сме прекарали твърде много време, през което е можело да се движим. Домът, за да може да бъде дом, трябва да бъде в застой. Затова и когато казваме, че някой се е задомил, все по-често с ирония и нескрит упрек, ние имаме предвид, че този някой е спрял да се движи, без значение с изкачването на кой склон е бил ангажиран преди това. Естествено, има и такива които се „задомяват“ без да се задомяват наистина. Последствията от това са ясни – отсъствието на достатъчна взаимност, все по-често преживявано от всички ни.

Както казва Юзеф Тишнер, „човек не може да се задоми в самота“. Според него, някои самотници „изграждат клетки, други копаят скривалища“, а според мен, поне от гледна точка на настоящето – непрестанно се движат. Не съм чувал да се води статистика на самотниците, но ако се водеше, то със сигурност щяхме да се намираме в нейния апогей. Паралелно - няма по-големи самотници от съвременните номади, онези, които се движат заради работата или приключението, но и заради самото движение. Задомяването е следствие от близостта между нас, а близостта изисква постоянство във взаимността. „Самотната жена не притежава дом, самотният мъж също“, казва Тишнер. В това се състои същината на дома – Аз предлага на Другия това, което не може да осъществи без него – взаимността.

Ние можем да разглеждаме това номадство (персонификацията на което Бауман вижда в двете различни лица на една и съща обърканост - туриста и скитника) и неговото оправдание от гледна точка на напредъка на технологиите, икономическото и политическо развитие, диктатурата на масмедиите и прочие, но така никога няма да намерим решение (ако изобщо има такова), защото винаги ще го скриваме зад могъществото на машинарията, управляваща епохата ни. Тъкмо поради този „прогрес“, ние всички се сблъскваме с очевидността, която преди не се е разголвала до такава степен или поне в такъв мащаб. Някак е успявала да се прикрие, да ни подлъже и заблуди за малко (в близостта ни с другите в общността, а защо не и във вярата, която така или иначе ни е обещавала едно сигурно обитание), достатъчно за кратко за да създадем дом. Можем да кажем, че за нас е лесно да живеем така не поради някаква друга причина, а поради самоочевидността на драмата на дома и обречеността му - хората умират, а значи умират и домовете, ето една несъмнена истината, както казва Камю, „безспорно безплодна, защото е изтъркана“. Тази истина, драмата и опустошението, можем да познаем чисто интуитивно, рационално или на базата на опита си, но не в това е въпросът, а в това дали можем да създадем дом въпреки тях.

Истината е, че ние не умираме така, както сме умирали преди. Смъртта на модерния човек, новата смърт, ако мога да се изразя така, е просто смърт и нищо повече. Нищо не гарантира един по-добър и сигурен живот някъде другаде, там например. Единственото сигурно е, че в този тук живот, няма нищо сигурно освен опустошението. Затова и избираме да сме жители или на света, който мислим като гостоприемен въпреки всички доказателства в полза на противното, или на една „ничия земя“, която дори и мислим като негостоприемна тъкмо защото е ничия. Нека го кажа така – съвременният човек има нужда от дом повече от всякога, но къде да го търси, щом самата линия на чувствата и разума му диктуват бягство?

Домът, по думите на Емануел Левинас, е в интимността и в близостта на Другия. Но те са предшествани от една друга близост и интимност, тази от която изхождам за да тръгна в посока на Другия, която можем да наречем нашия вътрешен дом, нашият вътрешен интериор – мястото, в което мога винаги да се оттегля. Тъкмо това оттегляне, което осъществявам в себе си, в традицията наричано рефлексия, се осъществява в най-висша степен именно когато съм в пространството на дома. Но домът е в интимността и близостта на Другия. Затворен кръг, но не порочен, а точно обратното.

Апорията, в която навлязохме, ни посочва много ясно в каква посока следва да се движат разсъжденията ни, ако искаме да решим, поне за себе си, проблема за очевидната опустошителност и несигурност на съществуването ни. В светът, който заварихме, както вече стана ясно, няма нищо сигурно освен самата несигурност. Но има и една интимност, която е вътре в мен и в която се оттеглям твърде често за да оплача себе си, и тази интимност иска да бъде споделена, иска въпреки разрушението и гибелта да се насочи към една друга интимност, която също така очаква да бъде споделена, ако притежателят ѝ естествено се осмели на това. От себе си трябва да изходим значи и от онова кътче в което се крием - дори и преди поредния самолетен полет – вътре в нас, което можем да увеличим прибавяйки, за да се измъкнем от бездомността и да създадем дом за себе си и Другия.
Еднократно
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.