Search our Site

logo

Допушвайки цигарата си пред вратите на тъкмо отпътуващия за София влак, станах свидетел на особена сцена. В нея нямаше нищо от нещата, които обикновено влагаме в ежедневието в тази дума. Не беше кавга, нито пък типичното изпращане между влюбени или близки, с което сме свикнали и въпреки плътността на красотата му - твърде често не забелязваме.

Беше изпращане между хора, за които същността на езика е стихията на тялото, което обладава пространството за да изрази онова, което устата не може да каже, онова, което ухото не може да чуе. Двойка глухонеми изпращаше друга двойка глухонеми.

Съгласен съм с Хайдегер, когато твърди, че величието на човека е заключено в способността ни да прекратим, когато сметнем за добре, едничкото, което действително имаме – живота си. Съгласен съм също така с премълчания и имплицитен смисъл на подобно твърдение – че можем със същата тежест да предпочетем обратното дори тогава, когато принудително сме вместени в крайни обстоятелства. Няма да се изненадате от факта, че тук отново ще говоря за Другия. Така е, защото единствената основателна причина, която може да се противопостави на крайните обстоятелства според мен, е именно Другият, който е Ти. Този текст може да се чете като продължение на предишните, в които говоря за него като за безусловна необходимост, същностно втъкана във всеки от нас, може да бъде четен и като прелюдия към всички останали, с които ще се ангажирам за в бъдеще, тъй като полетата на неговата доминация ще продължават да се разстилат пред мен едновременно с напредващия ми опит, който е все опит с Ти.

Ако във вербалното общуване можем да осъществяваме връзката с Другия посредством почти цялостна липса на движение, то в жестомимичното се случва обратното. Това е тривиално, разбирам. Но ни навежда към едно сетнешно размишление за същността на този вид диалог, което се налага основно поради рядкото удоволствие, което е самото общуване извън компанията на най-близките хора и чието изискване е на първо място да присъстваш, да си изцяло тук. Какво означава това за диалога ли? Бих казал всичко. Той не би бил без цялостното присъствие на своите участници, без тяхната както сетивна и емоционална, така и изобщо телесна ангажираност. В англоезичния свят се е наложило понятието nowness, което най-точно можем да преведем с непривичната дума настоященствуване, много уместно приложима и тук. Да настоященствуваш означава да си погълнат, разтворен в случващото се тъкмо тук и сега. Какъв по-здрав фундамент за реализиране на диалог?

"Най-самотният кит на света" (наречен така от таблоидите, а от учените - "52 Hz"), достигна широката публичност в одеждите на аномалия, жестока шега на природата, захванала се с това да лиши едно животно от всичко, което е присъщо на вида му – стадо, близост, потомство – само защото никой не може да чуе неговия плач, повик, стон. Може да се каже, че в известна степен „най-самотният кит“ не съществува за другите китове. Макар учените да се противопоставят на широко разпространеното тълкуване на фактите заобикалящи този случай, ако погледнем по-внимателно ще осъзнаем, че тъкмо тази интерпретация ни казва много за нас самите. Щом не можем да се изразим, ние не съществуваме за другите.

Думата изразявам в българския език касае нещо изрязано, като най-близкия ѝ синоним е изявявам. В двата случая говорим за това да се явиш, да се разрежеш и покажеш на повърхността, да се дадеш на Другия така, както не би могъл само с пълнотата на мястото, което заемаш в заобикалящото го пространство. В този ред на мисли, без способността да се изразяваме, ние сме осъдени на това да бъдем чисто и просто предмети, лишени от човешкия си облик. Жестомимичният език, също както всеки друг език, е доказателство за тази потребност от себеявяване. Но в него може да бъде открита на повърхността, както вече казах, една дълбока и отличителна черта, която в ежедневното вербално общуване остава скрита - цялостната ангажираност, включваща участието на тялото. Това означава, че вместо просто да се изкараш навън, да се явиш чрез словото, трябва да вживееш тялото си, да го направиш да казва онова, което иначе не би могъл да кажеш.

Мартин Бубер твърди, че „целият действителен живот е среща“, а срещата е пространството, в което се случва диалогът, който пък от своя страна е пространството на словото изобщо. Крайните обстоятелства, каквито без съмнение изглеждат всички, в които човек бива лишен от нещо привидно естествено – като възможността да се изразява гласно или да чува чуждия глас в нашия пример – ни връщат тъкмо към това усещане за значимостта на другия и най-вече - на самото общуване. Отказът от общуване е отказ от среща. Ако трябва да се върнем към обичайните ежедневни ситуации, на преден план излизат всички онези случаи, в които всеки от нас, дори и при срещи с приятели, се е отдал на това да ровичка в мобилния си телефон, дистанциран и откъснат от срещата тук и сега, в която се случва истинският диалог. Това е може би най-често срещаният в съвремието ни отказ от общуване.

Можем да опитаме да се преборим с целия набор от беди и затруднения, които той поражда, взимайки пример от хората, за които общуването е присъствие par excellence. Жестовете са за словото това, което е примерът за мисълта. Изказването на Хегел, според което жестикулиращият човек има малко за казване, ми звучи абсурдно, макар да разбирам накъде клони. В нашия случай е тъкмо обратното – толкова по-голяма е нуждата му да общува. Да пуснем на свобода жестовете диктувани от вътрешната потребност на телата ни, би значело не просто да обогатим собствената си способност за изразяване или да осъществим едно по-цялостно приобщаване между Аз и Ти, но и да обогатим езиковостта изобщо - събитие, което в епохата на разделеното общуване чрез интернет, би възвърнало силите на непосредствения диалог, изискващ нашето присъствие, поставяйки го там, където му е мястото - като основополагащ за човешката природа изобщо.

Еднократно:
 EUR

случайни статии

Философия
Път в полето

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.