Search our Site

logo

Защото в многото мъдрост има много тъга;
и който трупа знание, трупа и печал.
Еклисиаст 1:18



Тази мисъл, част от един от спорните текстове в Старият Завет, подлежи на множество интерпретации. Това може да се забележи и в различните преводи, които е претърпявала Библията, били те официални или не.

Но интерпретативността, която самото писание допуска, е винаги отнесено спрямо контекста на религиозното, тоест е част от общото отношение към определени нейни пасажи или книги, в определено време – това на тълкуването им. Тук ще се ангажираме единствено и само с този афоризъм, който сам по себе си е достатъчно смислово натоварен, за да ни позволи изолирано разискване.

В гръцката античност мъдростта или онова, което древните са наричали sophia, се разбира винаги като пряко отношение на нещо спрямо logos-a. Терминът logos може да се определи като разумния принцип стоящ в основата на хармонията в света. В този смисъл мъдрият е онзи, който по някакъв начин е способен да открие и посочи определено съотвествие между нещата и logos-a. Така мъдростта, в тези далечни времена, е привилегия на онези, които могат да боравят с целостта на съществуващото.

Изкуствата от друга страна, се ангажират с това да изказват чрез определен език тези съотвествия. Различието в начина или метода на изразяване на съотвествието формира различните изкуства, но метода на откриването на въпросното съотвествие остава изцяло под опеката на мъдростта и онези, които се занимават с нея – философите. Ако сега, когато говорим за мъдрост, обикновено имаме предвид една специфична настройка спрямо света, която ни позволява едва ли не да го изтърпяваме, то в античността става дума по-скоро за цялостно отношение към същността на съществуващото, която ни предоставя възможността да надникнем в него.

Знанието, в цитирания афоризъм, заема не някакво самостойно положение, нито пък се разбира като идентично със самата мъдрост. На него се гледа по-скоро като на самия процес на осъществяване на мъдростта. Тоест тук говорим за знанието като за действие или акт, за знанието като качествено и количествено натрупване на познание за отделните неща. Чрез него ние придобиваме определена нагласа спрямо действителността. Знанието и неговото натрупване водят човека до мъдростта. Тя очевидно е някакъв висш етап, положение, в което това натрупване започва да има себе си като самосъзнание за изявеност, респективно за мъдрост. Но защо едно такова самосъзнание се чувства като бреме, като някаква непосилна тежест? Какво значи човек да трупа знание? Кое е общото, между един рационален акт (познавателният такъв) и един чувствен акт (чисто инстинктивен), който внушава необходимостта от едно такова отричане на стойността на познанието?

Познанието в античността не е някакво натрупване породено от усилията на отделния човек.

Ако оставаме в полето на античното мислене, знанието не е нещо, което се натрупва. То е по-скоро нещо, което само по себе си е там, в самия логос. Оттам и целия фундамент на философията – реакцията спрямо света през удивлението. Древните не са били учудени от това, че логосът е, а от това, че той им се предлага. Логосът ни се дава, а философията като мъдруване, е способността да се нагласиш спрямо това проявление на абсолютното единение. Метафорично казано, можем да говорим за логоса като за множество радио станции, на чиито честоти трябва да се настроим, за да чуем различни съобщения отнасящи се към едно и също нещо, но изречени на различен език. Това сравнение звучи абсурдно, но то идва за да ни покаже, че познанието в античността не е някакво натрупване породено от усилията на отделния човек, поне не и в епохата преди Сократ, а е вид споделяне, диалог който се носи в ефира над нас и очаква да бъде чут. Чак със Сократ мъдростта или иначе казано – познанието, се превръща в нещо, към което трябва да се стремим, превръща се в стремление, изцяло зависещо от собствената ни воля.

В приведения цитат от т. нар. Соломонови книги се говори за трупането на знания. Самата дума „трупане“ предполага някакво презапасяване, предполага излишък. Но знанията винаги са в точно определена връзка със заобикалящия ни свят и ни позволяват да вникваме в неговата същина и в основанията му, да се ориентираме и да боравим с тях, най-точно – да се отнасяме към средата си; как тогава могат да бъдат мислени, пък било то и малка част от тях, като излишни?

Човекът съзнавайки своето относително и пределно съществуване в една безотносителна и безпределна природа - враг, който не може да обхване, нито пък да се изправи срещу него като равен - от край време прави едно единствено нещо – трупа знания. Откакто е открил огъня, опитомил е животните, събрал е първите семена, той прави и продължава да прави само това, откривайки все нови и нови техники, с които да прави съществуването си по-леко, по-дълго и естествено – нови техники за запазването на тези свои открития. Но да изолираме човек в едно особена негова характеристика, като тази на homo sapiens например, е опасно. Със същият успех бихме могли да кажем, че човекът е пушещо животно или танцуващо, пишещо поезия, фантазиращо животно. Ако приемем все пак, че той е някакво знаещо животно, предполагам трябва да се съгласим, че с това не приемаме, че човек се ражда в някакво завършено състояние - знаейки, а по-скоро, че има възможността да научи.

Това „да научи“ предполага неговото участие в процеса на натрупване. И щом той не се ражда знаейки, значи човек е нещо повече от просто някакво знаещо или мъдро животно, той е на първо място стремящо се животно. Неговите стремления варират: едни се стремят да управляват хората, други – да им помагат; едни – да познаят вселената, други – да изпитат удоволствия от краткотрайното си пребиваване в нея и т.н.; но в същността на тези действия на човека, без които той не би могъл да бъде именно човек, остава стремлението. Едно чисто и неподправено стремление, което изглежда сякаш би могло да засити изначално пусто съществуване - тази празна дъска, пред която сме изправени и по необходимост следва да запълним.

Всички живи към момента хора следва да се разбират като колективният орган на една епоха – нашата епоха.

Но край нея се навъртат други неща, а и тя самата се намира някъде. Историческият контекст е нейната класна стая. С това нямам предвид само позицията в дадено хронологичното време, но и определен етап от развитието на знанието изобщо. Нещата, които един роден в началото на четеринадесети и друг, роден в началото на двадесет и първи век човек могат да научат, се различава. По-късно роденият има възможността да познае всичко, което и по-рано роденият, както и много повече, докато обратното е невъзможно. Това показва, че мъдростта (като някакъв завършен етап на знанието, поне в този стар смисъл, в който говорим тук за нея) на всяко настояще, се различава от мъдростта на бъдещето - на онова нястояще, което още не е станало такова. Значи знанието притежава някаква отнесена спрямо времето качествена определеност, която не зависи само от отделния индивид, а и от колективното битие, в което е впримчен. Знанието на времето ни в крайна сметка не се изчерпва с мен например или с който и да е от нас по отделно, но пък се изчерпва със знанието на всички ни, доколкото всички живи към момента хора, следва да се разбират като колективният орган на една епоха – нашата епоха.

От такъв ъгъл няма как да не съзрем невъзможността за една абсолютна истина, била тя политическа, религиозна, философска и прочее. Това е и причината поради която знанието като осъзнатост, не носи щастие. Нито една истина не остава като вечен скрижал, който да реши проблематичното битие на човека. Ако трябва да сме искрени - това звучи прекалено отчайващо. Но после се замисляме, разглеждаме го от всяка страна и изведнъж картината на света придобива съвсем друга естетическа стойност: от плашещ, претоварен трагизъм, битието се превръща в един минимализъм, квадрат с точка например. И това не е някакво безсмислено омаловажаване – това е едно освобождение на творческата мощ на човека, негов пореден възход, който се повтаря откакто изобщо има култура, но по един странен начин, в едни странни времена. Погледнато от тук и сега, може би ние живеем във времето, което категорично доказва недостатъчността на знанието като пълнеж на човешкото битие. На първо място, защото никога не е имало толкова много знание. На второ – защото за пръв път в историята на човека знанието е толкова достъпно, тоест е за всички. Но към днешна дата се забелязва и друга разлика, която трудно може да бъде октрита в предишните епохи - постоянстването и в същото време мимолетността на знанието. Това положение ще обединим под идеята за мигновение на знанието.

Нека поясня казаното - в един „глобален“ свят, знанието няма право да води автономно съществуване, най-малкото защото веднага над него бива принадено ново. От такова принаждане черпи своите сили науката. Така мигновението на знанието, е всъщност основния елемент на науката, без който тя не би успяла да запази себе си като постоянстващ прогрес. Това е дълга тема с много издънки в начина, по който човек мисли сам себе си и света поради моделите, които технологиите налагат, но всъщност за нас е важен следният извод - науката е въплащение на правотата на мисълта, която разглеждаме тук – тъгата, която носи знанието и неговата изчерпваща се истинност. Знанието не може да бъде мислено без истината, а истината (както ни показва историята, от сътресенията на която тя е неизменна част) е относителна, също както и самото знание. За какво говори този постоянен стремеж към нещо вечно изплъзващо се, каквото истината се оказва? Ето го отново стремлението на човека, в което цялата негова същност може да се изведе и понятизира. Знанието прави живота по-лек, пребиваването – по-дълго, но не решава вечните проблеми на човека, не отговаря с абсолютна категоричност на неизменните въпроси относно съществуването: кой или какво съм Аз, откъде идвам, накъде отивам?

Можем да го кажем така – знанието, особено в епоха издигнала го като свой висш идеал, е възможност за причастност на всеки отделен Аз спрямо един колективен и безличен аз. Но никога, когато остава затворено в пределите на едичното и лично Аз, знанието не може да засити изцяло стремлението на човека към завършеност. Дали ще бъде любовта на Другия или покаянието пред някакъв абсолют, изкуството или порокът, пред личността винаги ще застава една отдвъд знанието необходимост. Което ще рече една отвъд разумността необходимост. Човекът на първо място е изживяващо себе си и крайността си същество, което изпитва самото себе, което се озадачава от самото себе си и от света, към който е закачено. Невъзможността да бъде утолена тъкмо тази негова природа, е причина за неговият отказ да се отнася към заобикалящото го като към някаква застиналост, разрешена и налична. Светът около нас никога не е наличен, той е една под-въпросност, която трябва да се разнищи, по-точно – да се доразнищи. Ние сме чудовището, което е измислило въпросa. Благодарение на него живеем във време, в пространство, във вселена и в самите себе си. И все пак... Казват, че глупавите са щастливите, нали така?

Еднократно:
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.