Search our Site

logo

Както философите така и не-философите стоят на едно равнище по отношение на смъртта. Няма "експерти" в смъртта, тъй като в нея няма нищо, което да се познае. Дори изучаващите процесите водещи до нея, нямат предимство пред нас, обикновените смъртници. Всички сме равни в мислите си, а и всички ги започваме и приключваме от позицията на невежеството си.


Смъртта и идеята ни за нея са абсолютно празни. Пред нас, за пръв път, не изплува никакъв образ. Идеята ни за смъртта е потребна на самия живот, докато смъртта не е потребна на нищо. Всичко, което можем да твърдим за нея, е че е действителна или недействителна. Ако е действителна, тогава краят на живота ни е равен на изличаване. Ако не е - тогава краят на въплътения ни живот не е смърт, а преход към един друг живот.

Отсъствието на категорично съдържание ни принуждава да говорим за смъртта метафорично. За тези, които смятат, че смъртта е действителна, тя е просто стена. За другите - тя е врата към един друг живот. Не можем да избегнем употребата на една или друга метафора, без значение дали мислим за нея като за стена или врата. Често твърдим, че умиращият е свободен, свободен от страдания. Но, ако смъртта е действителна, тогава твърдението, че мъртвите не страдат, сякаш нещо от тях остава недокоснато, също е метафора. Тъй като вече има достатъчно спекулации относно "следващите животи", ще се фокусирам върху становището, че смъртта е истинска и бележи окончателно края на човешкия живот.

Чисто и просто не съществува друга посока, която бихме могли да поемем.



Нека проучим метафората, че смъртта е стена малко по-обстойно. Всеки от нас се ражда изправен пред тази стена. От този момент нататък всяка наша стъпка е към нея, без значение накъде се обръщаме. Чисто и просто не съществува друга посока, която бихме могли да поемем. Като в онези забавни, огледални къщи - стената на смъртта ни показва нашите живи страхове ведно с изкривения ни образ. Всичко, което виждаме когато се вгледаме в смъртта е отражението на собствения си живот.

Смъртта няма никакъв субективен смисъл. Тя ще споходи другите, но никога мен. Разбира се - аз знам, че ще умра. Смъртта означава края на моето бъдеще. Въпреки това, докато съм все още жив, аз ще се придвижвам все по-близо към безусловната възможност, след която изчезват всички възможности.

Неизбежното заключение е, че ако смъртта е истинска, нито аз, нито вие някога ще вкусим лично от нея. Тя ще престане да е съзнателна миг преди да настъпи. Без значение колко близо съм до нея, тя се отдалечава пред мен. А и в действителност ще бъда мъртъв само за другите. Когато краят най-сетне настъпи, мъртвото ми тяло ще премине в ръцете на патолога, но аз вече няма да съм там. Смъртта винаги се описва от гледна точка на живите. Лудвиг Витгенщайн твърди, че "смъртта не е опит от живота".

Идеята за смъртта не е като всички други идеи. Обикновено имаме даден обект и идеята за него. Имаме един кон и идеята за кон, например. Въпреки това, в идеята за смъртта отсъства какъвто и да било обект. Да разсъждаваме върху перспективата на собствената си смърт е постоянна медитация върху собственото ни невежество. Не съществува метод, който да ни позволи да познаем смъртта по-добре, защото тя изобщо не може да бъде позната.

Инстинктивният страх от нея е основният проблем с обсъждането ѝ. Ние сме склонни да избягваме смъртта както в действията си, така и в мислите си. Въпреки това обаче, ако можехме да забравим страховете си за минутка, ясно щяхме да видим колко интересна е концепцията за нея от една по-отдалечена гледна точка.

Перспективата на смъртта е тази, която известява промените.



Раждането и смъртта са двете подпори на живота ни. Животът насочен към смъртта дава посока и рамка, в която да разберем промените, които времето носи. Светът изглежда много различно за младия и за възрастния човек. Младият гледа напред, възрастният - назад. Онова, което е важно за нас, се променя с времето. Перспективата на смъртта е тази, която известява промените. Младите притежават едно чисто мисловно схващане за прииждащия предел, но необходимостта му все още не е категорична. Смъртността за възрастните, от друга страна, е просмукана в тях, тя е постоянстващо сега.

От дълго време се озадачавам от две известни философски идеи за смъртта. Едната е на Платон, а другата на Спиноза. Първата е, че философът има изначално отношения към смъртта и постоянно разсъждава върху нея. Втората - че мъдрият човек не мисли за нищо толкова малко, колкото за смъртта. Навярно истината е някъде по средата.

Пренебрегвайки смъртта оставаме с фалшиво чувство за постоянството на живота и така насърчаваме загубването си в ежедневните дреболии. Вманиаченото ровичкане в нея пък може да ни отблъсне от живота. Откровеното изправяне пред нея включва размишление върху нейното значение за времето ни, както и за по-мащабните ценности, които тя му придава. В края на краищата е полезно да мислим за смъртта до точката, която ни позволява да живеем напълно потопени в онова, което ѝ противостои.

Еднократно:
 EUR

случайни статии

Философия
Що е код?

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.