Search our Site

logo

През декември 1941г. Уилям Фокнър изпраща от дома си в Мисисипи на издателя си в Ню-Йорк четвъртата и последна част от разказа си "Стръвницата". Извинява се за закъснението на ръкописа в отделна бележка с думите: "В него имаше повече мръвка, отколкото предполагах." Разказът става най-известният от късите произведения на Фокнър, появявайки се седем месеца по-късно, през май 1942г., като част от сборника "Слез на земята, Моисей".

Единадесет години по-късно, през ноември 1953г., Мартин Хайдегер изнася лекция пред студенти и преподаватели в Баварската академия за изящни изкуства. Тя е преработен вариант на друга, изнесена четири години по-рано пред група бизнесмени от Бремен. Публикувана през 1954-та в малък сборник с есета и лекции, "Относно техниката" скоро се превръща в най-четеното и обсъждано от кратките му творби.

Макар двамата мъже да не са се срещали и, доколкото ми е известно, да не са се чели, Фокнър и Хайдегер споделят обща неприязън към напредъка на технологиите. И двамата остават близо до провинциалните си домове през по-голямата част от дните си, като отбягват радиото, телевизията и електрическите уреди. Те избират ролите на хората от детството си. В случая на Фокнър - коневъдец, в този на Хайдегер - селянин. Измъчват се от онова, което през 1964г. литературния критик Лео Маркс ще нарече "машина в градината" - технологичния консумеризъм и гоненията му над пасторалната идилия.

Това, че и двамата, живеещи на близо пет хиляди мили един от друг, с различно възпитание и без връзка, ще достигнат по същество до една и съща критика на технологията, казва много за духа на времето.

Завладяването на дивото

През 1958г. студент пита Фокнър дали "Стръвницата" е неговият начин да разобличи напредъка. Той отвръща: "Промяната може да унищожи незаменимото" и "Ако всичко, което унищожението на природата ни дава, са повече автомобили, с които да обикаляме наоколо, предпочитам природата".

Мечката от историята на Фокнър е голямата и стара Бен, с наранената си от капан лапа. Старата Бен е "рунтава, грамадна, червеноока, не зла, а просто голяма, твърде голяма за кучетата, които се мъчеха да я сдавят, за конете, които се мъчеха да я надбягат, за хората и за куршумите, които пращаха срещу нея; твърде голяма за тази земя, която ограждаше нейния обсег". Тя се скита из участък от стотици квадратни мили в голямата гора, "чиито краища хората непрекъснато и незабележимо гризяха с плугове и секири, но се страхуваха от него, защото е пущинак, хора неизброими и безименни дори един за друг в този край, където старата стръвница си бе спечелила име, земя, през която не смееше да мине нито един смъртен звяр, освен този упорит и непобедим анахронизъм от едно остаряло, мъртво време, този фантом, връхна точка и апотеоз на остарялата природа, която малките нищожни хорица полазваха и връхлитаха в беса на своята ненавист и ужас като пигмеи в нозете на задрямал слон". Главният герой е нащрек за старата Бен. Айк МакКаслин е момче, което всеки ноември прекарва две седмици в ловна дружинка, състояща се от баща му, няколко други бели джентълмени от града, чернокож помощник, червенокож следотърсач и мелезът Бун Хоганбек. Те всяка година вземат пушките си и повеждат своите хрътки дълбоко в страната на мечките. Тяхната цел не е изрично уловът, а "да не пропуснат редовната си годишна среща със Старата Бен, която дори не мислеха да убиват".

Наративът проследява тези срещи през няколко сезона. Последната част от "Стръвницата", подходящо за нас, се развива в мига, в който Айк навършва осемнадесет.

Научаваме, че ловната дружинка е разпусната, както и ежегодното преклонение. Воден от усещането за носталгия, Айк се завръща още веднъж в голямата гора. Онова, на което става свидетел, го оставя "изненадан и тъжно учуден, въпреки че му бяха казвали и си мислеше за подготвен". Фирма за дървен материал е построила огромен завод, като е изсякла част от голямата гора. От железопътните двигатели се надига дим, а свирката на влака пищи сред някога мълчаливата гора. Айк идва на гроба на Сам Фадърз и на ловното куче Лайън, но е прекъснат от голяма змия, "свързана с всезнанието и древната мъдрост на факирите-парии, със смъртта", която изведнъж се плъзва между краката му. Той напуска гробовете само за да се натъкне на лудия Бун Хоганбек, който, седнал под евкалипта, наблюдава последното останало забавление на голямото дърво - катериците. "Махай се!", крещи Бун. "Не ги докосвай! Нито една от тях! Те са мои!"

Присвояването на света



В "За техниката", Хайдегер твърди, че „ние оставаме несвободни и приковани към техниката, независимо дали страстно я подкрепяме или отричаме“. Тъй като, според Хайдегер, няма как да ѝ изкараме щепсела, единственият ни шанс да избягаме от властта ѝ, ако приемем, че искаме да го направим, се крие във философията. Но модерната философия, която счита техниката не за чудовище, а за средство за достигане на предела, "ни прави напълно слепи за същността ѝ".

За да схванем какво казва Хайдегер тук, трябва да се обърнем към античната философия и да си прокопаем път до корена на думата "причина". Думата произтича от латинското съществително causa, което от своя страна откриваме в глагола cadere, който означава "да пада". Римляните вярвали, че следствията "падат" от предшестващо събитие. Гърците мислят причината по друг начин. Те използват думата aition, "дълг", за причина, убедени, че следствията са "задължени" на нещо друго. Така за Аристотел, който разделя причините на четири подвида, бокалът ще е задължен веднъж на среброто, от което е направен (материална причина); втори, на майстора, който го е изработил (действаща); трети - на идеята за бокал или "бокаловост", която го прави вида нещо, което е (формална) и накрая неговата цел или онова, за което ще служи - целева причина. Но според Хайдегер не всички причини са равни. Освен майстора, останалите три причини са му "благодарни за това, че е размишлявал". Това означава, че с ръцете си той "отключва" другите причини, като по този начин съвместно създават бокала. Според Хайдегер, "създаването" е "първоначалният смисъл" на причината.

Нататък научаваме, че такова създаване като на майстора, е "същността на техниката". "Създаването наистина събира в-себе-си четирите способа, довежда ги до причинността и ги управлява докрай." А после заключава: "Следователно техниката не е просто средство, а начин за разкриване" [на причините]. Думата "техника" всъщност произлиза от гръцката дума techne, която означава "да направиш" или "да оформиш". Хайдегер твърди, че "Techne-то принадлежи към донасянето-напред" и, дори преди времето на Платон, това "се свързва с думата episteme [да знаеш]". Отбелязва и разграничението между двете, което прави Аристотел, според когото episteme разкрива неща, които вече съществуват, докато techne разкрива такива, които не са съществували преди. Ако мислим така, то строителят не просто строи къща, но също така я и разкрива, защото когато е готова, тя вече не е скрита в материалите си, а е "нескрита". Както твърди Хайдегер, "технологията се свежда до присъствие в поле, в което се извършва разкриването, т.е. нескритостта."

Защо тогава се чувстваме потиснати от техниката? Защото, както счита той, модерната техника е репресивна. Което означава, че начинът, по който тя "разкрива" е монополистичен и властови. Той казва, че "разкриването, което направлява модерната техника, е предизвикателството".

Според него тя има една цел - да извлича ресурси от природата за да ги съхранява. Античната техника, като вятърната мелница например, не прави това. Тя по-скоро използва различни проявления на кръговрата на природата оставайки част от нея. От друга страна, модерната техника "разкрива" земята като източник на уран, небето - като източник на азот, слънцето - на слънчева енергия, а реката - на водно електричество. Земеделската нива пък е източник на евтина храна. Античните храмове пък са се превърнали в туристическа дестинация. Модерната техника заповядва на света да се "отключи": "Всичко и навсякъде е подредено така, че да бъде незабавно подръка, да бъде постоянно на разположение. Наричаме това постоянна-резерва." Всички чудеса, стари и непригодни, вече са отнети от нещата. Всяко от тях е просто част от пазара. Освен това, в разкриването съвременната техника ни заповядва да напаснем мисълта си с нейната воля. Така онова, което древните атиняни са почитали, ние подреждаме или раздробяваме. Този интелектуален навик на "разкриване на истинското като постоянна-резерва", Хайдегер нарича "рамкиране" и в него светът е самата "същност на модерната техника". Рамкирането се появява за пръв път през седемнадесети век, с възхода на модерната наука, която "преследва и схваща природата като изчислима съвкупност от сили".

Въпреки това осъзнаването на нашето състояние може да бъде освобождаващо. "Когато веднъж изрично се изправим пред същността на техниката [това значи да схванем рамкирането], ние неочаквано биваме освободени." В този критичен момент на разпознаването, човек е свободен както да не бъде "нищо повече от поръчителя на постоянната-резерва", претендиращ за ролята на "властелин на земята", така и, бидейки свободен като гърците, да остави онова, "което е налично, да се прояви", да "навлезе в едно по-първично разкриване и значи да изпита призива на една по-първична истина". Във втория случай човекът влиза в ролята на пастир на техниката и "бди над неразкритото", над откровението на света като подредим; откровение, което контролира мисленето и волята ни, а в процеса открива нашето "най-висше достойнство" и "спасителната ни сила". "Тъкмо в рамкирането, което заплашва да ни помете в подредеността - предполагаемият единствен начин за разкриване на скритото - и така да наложи на човек да предаде свободната си същност, се крие изключителната опасност, в която вътрешно присъщата ни и неразрушима собственост може да излезе на светлина; при условие, че ние, от своя страна, обърнем внимание на същността на технологиите".

Фокнър и Хайдегер



През 1958г., Фокнър е попитан от студент дали иска да спечели симпатията на читателите си на страната на старата Бен. Писателят настоява, че не това е целта му. "Промяната трябва да изменя. Но първо трябва да се случи, за да може да измени това, което е", отговаря той. "Няма значение колко добре изглежда нещо. То не може да издържи, защото спре ли веднъж - изоставяйки движението - то е мъртво." Така разкрива стремежа си да предизвика в читателите състрадание към самата природа: "Да се смилим пред страданието, което природата е изпитала след безмилостното разрушение от брадвите на търсещите печалба от отглежданото хора, което ни довежда до състояние, основаващо се на злото - човешкото ограничение. Тук не става дума да се избере страна, а да се научим да съчувстваме на прекрасните неща, които промяната, за да бъде промяна, трябва да унищожи. Прекрасните неща - които са част както от нашето минало, така и от наследството ни - трябваше да си отидат, защото са остарели."

В "Стръвницата" Фокнър описва гората по начин, който Хайдегер би одобрил. Тя е "древна", "безвремева", "замислена", "вечна", "безследна", "непроницаема", "навъсена" и "непрогледна". В последната част можем лесно да си представим как гласът на Хайдегер описва реакцията на Айк пред унищожението и преустройството във вековната гора, само за две кратки години, от дърводобивната фирма. Айк е "изненадан и тъжно учуден" от "наполовина завършената нова фабрика за обработка на дървото, която сигурно щеше да заема най-малко два-три акра — стори му се, че вижда неизброими мили от струпани стоманени релси, нови, все още червени от леката светла ръжда, която има още неизползваният метал, видя купища траверси с острия дъх на смола, преградени с бодлива тел яхъри и ясли за поне двеста мулета, палатките на хората, които се грижеха за тях".

Айк се изкачва на пощенския вагон на дърварския влак, но тогава "локомотивчето изпищя и потегли: едно енергично изригване на па̀ра, сънливото, но преднамерено опване на отпуснатите куки, преминало назад по целия влак, после плиткият съсък на па̀рата се смени от бавните и дълбоки удари на мощта, събрана в котела, вагонът му също се раздвижи и от прозорчето той видя как локомотивът направи първия и единствен завой по цялата дължина на линията, за да потъне след това в леса, теглейки подире си дългия влак, подобен сега на малка безопасна змия, която се скрива в тревите". Как напомня тази нагласа на описаните от Хайдегер водноелектрически инсталации: "Тя определя Рейн, който задава хидравличното ѝ налягане, а сетне установява въртенето на турбините ѝ. Това въртящо се множество на машините, тяхната тяга, която задава електричеството, дългите разстояния на станциите и техните мрежи от кабели, настроени да го изпращат... В контекста на тези взаимосвързани процеси, отнасящи се до подреденото функциониране на електрическата енергия, дори самият Рейн се проявява като нещо, което е под наше командване. Хидроелектрическата централа не е вградена в реката така, както стотици години беше вграден стария дървен мост, свързващ единият бряг с другия. По-скоро реката е натъпкана в централата. Това, което реката е в момента, а именно доставчик на електричество, произтича от същността на станцията, а не от тази на реката."

Къде е природата и къде удивлението?



Трябва ли да попитаме, заедно с Фокнър, дали човешката алчност обрече природата? И трябва ли да попитаме, заедно с Хайдегер, дали технологичният тласък обрече и остатъка от удивлението ни пред природата?

Героите на Фокнър, макар той самият да не е религиозен, използват набожни слова, защото така успяват да се отнесат към ситуацията си по разбираем за хората от американския юг през деветнадесети век начин. Както например, когато Айк казва на братовчед си, че Бог никога не е възнамерявал някой да притежава плантацията, която му е оставена в наследство, нито пък която и да било друга част от земята:

"Защото в Книгата е казано как Той създал земята, направил я, поогледал я и казал „добре“, а след това създал човека. Най-напред земята сътворил и я населил с неми същества, а после създал човека като Свой надзирател на земята, сюзерен да бъде и на земята, и на животните в Негово име, не да задържи за себе си и потомството поколения наред своята нерушима титла, а да пази земята цяла и обща в безименната общност на братството; и какво е искал срещу всичко това? Състрадание и покорство, издръжливост и страдания и потта от челото за хляба.”

Хайдегер отговори, с типичния му на изразяване етерен стил, на модерния свят с еднакво благочестиви изрази. И въпреки господството на модерните технологии над реките, полята, планините и небесата, според него все още има начини, по които човека може да бъде "поразен" – и това е в царството на изкуството, в това на „поезията“ и изобщо във всичко поетично. Както Хьолдерлин, любимецът на Хайдегер, твърди "Поетично обитава човекът земята".

Еднократно:
 EUR

случайни статии

Общество
Що е наука?

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.