Search our Site

logo

Вярата в разума, науката, скептицизмът, секуларизмът и равенството са идеали на Просвещението, залегнали в основите на нашите университети, а и на демокрацията ни. Никоя друга епоха не може да се сравни с тази на Просвещението. Класическата античност е вдъхновяваща, но е на цял свят разстояние от нашите съвременни общества. Средните векове, макар и по-разумни от репутацията си, остават достатъчно отдалечени.

Колкото до Ренесанса, той е величествен най-вече заради своето следствие - Просвещението. Епохата на романтизма бе реакция срещу тази на разума, макар рядко идеалите на съвременните държави да се изразяват през нейните разбирания. Аргументът на Имануел Кант от есето му "Към вечния мир" (1795 г.), че "човешката раса" трябва да се стреми към "международна организация", може да се разгледа като предшественик на Обединените Нации.

Просвещението, както обикновено се твърди, започва с "Разсъждение върху метода" (1637 г.) на Рене Декарт, продължавайки около век и половина с представители като Джон Лок, Исак Нютон, Дейвид Хюм, Волтер и Кант, и завършва с Френската Революция от 1789 г. Някои твърдят, че краят му се поставя от „Царството на терора" от 1793 г. Едно е сигурно - залезът на Просвещението е достигнат по времето на публикуване на "Векът на разума" от Томас Пейн, т.е. 1794 г., когато Наполеон е във възход.

Но какво ако тази история е сбъркана? Какво, ако Просвещението може да бъде открито на други места и в мислители, които често пропускаме? Този въпрос ме преследва откакто се натъкнах на работата на етиопския философ Зера Якоб (1599-1692 г.), също така изписван Заара Яуаб.

Якоб е роден в бедно семейство на 28 август 1599 г. Живеят във ферма извън Аксум - легендарната бивша столица на северна Етиопия. Отрано успява да впечатли своите преподаватели, които го изпращат в училище за изучаване на реторика (сиуасиу на геез - местният език), поезия и критическо мисле (куйне) за четири години. Десет години изучава библията в друго училище заедно с писанията на католици и копти, както и тези на местната ортодоксална традиция. (Етиопия е християнска от началото на IV-ти век, конкурирайки се с Армения за най-старата християнска нация.)

През 1620 г., един португалски йезуит убеждава крал Сусенйос да се покръсти и така католицизмът става официалната религия в Етиопия. Започва преследване на свободните мислители, което драстично се засилва след 1630 г. Якоб, който по това време преподавал в региона Аксум, считал, че няма религия, която да е по-правдива от която и да е друга. Враговете му повдигнали обвинения срещу него пред царя. Малко злато и псалмите на Давид били единственото, което взел със себе си по време на нощното си бягство. Насочил се на юг към областта Шеуа, където се натъкнал на реката Такизее. В подножието на необитаема долина, Якоб открил "една красива пещера". Построил каменна ограда и заживял в пущинаците за да "се изправи само срещу съществените факти от живота", подобно на писания няколко века по-късно от Хенри Дейвид Торо изолиран живот в неговия "Уолдън" (1854 г.).

В продължение на две години, до смъртта на краля през септември 1632 г., той остава в пещерата като отшелник. Посещава единствено близкия пазар за да се сдобие с храна. Там той създава своята нова, рационалистическа философия. Якоб вярвал в превъзходството на разума и в това, че всички хора - мъже и жени - са създадени равни. Той се обявявал против робството и критикувал всички установени религии и доктрини, като съчетавал тези си твърдения с личното убеждение в един божествен създател, за което свидетелствал универсалният ред.

Накратко - много от най-изтънчените идеали на късното Просвещение били замислени и обобщени от човек, работил от 1630 до 1632 г. в етиопска пещера. Рационалистката философия на Якоб е представена в неговия основен труд Хатаата, което означава "Изследването". Книгата е написана през 1667 г. по настояване на неговия студент Уалда Хейуат, който сам пише по-практически ориентирана Хатаата. Днес, три века и половина по-късно, мъчно може да се открие копие от книгата на Якоб. Единственият превод на английски е направен през 1976 г. от канадския професор и свещеник Клауд Съмнер. Публикува го в рамките на своя петтомник по етиопска философия в далеч не комерсиалното издателство "Commercial Printing Press" в Адис Абаба. Книгата е преведена на немски, а през последната година и на норвежки. Английската версия обаче, е все още принципно недостъпна.

В Етиопия има философия и преди Якоб. През 1510 г. "Книга на мъдрите философи" бива преведена и пригодена за Етиопия от египтянина Абба Микаел. Тя е сборник от фрагменти от античните предсократици, през Платон, Аристотел и неоплатонистките диалози, та чак до арабската философия и типичните за Етиопия дискусии. В своята Хатаата Якоб критикува съвременниците си за неспособността им да мислят самостоятелно, както и за възприемането на твърдения на астролози и гледачи само защото техните предшественици са правили същото. В противовес на това той предлага изследване въз основа на научна рационалност и разумност, достъпни за всички, доколкото всеки човек е роден с равноправен интелект.

Рене Декарт (1596-1650 г.) - отдалечен от него съвременник, - се борел с подобни въпроси. Основната философска разлика се корени в откритото отхвърляне на "неверниците" и атеистите, които католикът Декарт нарича "по-арогантни отколкото учени" в своите "Размишления върху първата философия" (1641 г.) Тази концепция е продължена в "Писмо за толерантността" на Джон Лок (1689 г.), което заключава, че атеистите "изобщо не трябва да бъдат толерирани". Декартовите Размишления са посветени на "господа декана и докторите на светия факултет по теология в Париж", а неговата предпоставка "да приеме, чрез средствата на вярата, факта, че човешката душа не умира заедно с тялото и че Бог съществува".

Напротив, Якоб предлага един много по-агностичен, секуларен и изпитателен метод, който също така отразява особена отвореност към атеистичната мисъл. Глава четвърта на Хатаата започва с радикалния въпрос: "Истина ли е всичко, написано в светото писание?" Нататък той подчертава, че всички религии твърдят, че тяхната вяра е истинната:

"Действително, всеки от тях казва: "Моята вяра е истинната и тези, които изповядват друга, изповядват лъжата и са врагове на Бог."... Както моята вяра се представя за истинна пред мен, така е и с чуждата; но истината е една."

По този начин Якоб дава начало на просвещенския дискурс върху субективността на вярата, макар все още да се позовава на някакъв вид вселенски създател. Дискусията му върху съществуването на Бог е по-широко скроена от тази на Декарт, а възможностите - по-достъпни за днешния читател, тъй като включват някои екзистенциалистки перспективи:

"Кой ме е дарил с уши да чувам; кой ме е създал като разумно същество и как съм дошъл на този свят? Откъде съм дошъл? Ако съм живял преди създателя на света, щях да зная началото на живота си и на своето съзнание. Тогава кой ме е създал?"

В пета глава Якоб прилага рационално изследване върху различни религиозни закони. Поравно критикува християнството, исляма, юдаизма и индийската религия. Посочва например, че създателят в своята мъдрост е направил така, че жената да кърви от утробата си веднъж в месеца, за да може да има деца. Той заключава, че законите на Мойсей, които обявяват жената в менструация за нечиста, са против природата и създателя, доколкото "препятстват брака и целия живот на жената, но и на закона за взаимопомощта; препятстват възпроизводството и унищожават любовта".

Така Якоб не просто включва идеалите на солидарността, признанието и обичта във философския си аргумент, но и живее с тези идеали. След като напуска пещерата си, той прави предложение на едно бедно момиче на име Хирут, което е на служба при богато семейство. Господарят ѝ не смята, че една прислужница може да бъде равна на образован човек като него, но Якоб успява да го убеди. Хирут с радост приема предложението му. Той подчертава, че тя повече не може да бъде слугиня, защото сега е негов спътник, а "в брака мъжът и жената са равни".

За разлика от Якоб, Кант пише век по-късно в "Наблюдения над чувствата на възвишеното и красивото"(1764 г.): "Жената е малко смутена поради факта, че не притежава определени възвишени прозрения." А в лекциите му по етика (1760-94 г.) четем: "Желанието на мъжа към жената не е насочено към нея като към човешко същество, а обратното, тя му е напълно безинтересна; единственият обект на неговото желание е съешението."

Якоб гледа на жената по напълно различен начин, а именно като интелектуален спътник на философа. Той пише: "Хирут не беше красива, но беше добродушна, интелигентна и търпелива." Якоб почита интелекта на съпругата си и подчертава взаимната им и индивидуалистична любов един към друг: "Тя ме обичаше толкова много, че взех решение в сърцето си, да я задоволявам доколкото мога и считам, че няма друг брак, изпълнен с толкова любов и благословия като нашия."

Якоб е по-просветен от своите просвещенски съратници и по отношение на робството. В глава пета той се противопоставя на идеята, че някой може да "отиде и да си купи човек, като че ли е някакво животно". Противопоставя се, защото всички хора са създадени равни и с еднакъв интелектуален капацитет. Следователно, той се позовава на универсалния аргумент против дискриминацията основана на разума. Пред Бога всички хора са равни - щом са негови рожби, всички са разумни. Бог не е избрал едните за живот, а другите за смърт, едните за милост, а другите за съд. Нашият разум ни учи, че подобна дискриминация не може да съществува.

Думите "всички хора са равни" са написани десетилетия преди Джон Лок (1632-1704 г.), "бащата на либерализма", да успее да постави перото си върху хартия. Той е роден същата година, в която Якоб напуска пещерата си. На практика, теорията на Лок за обществения договор не се прилага към всички. По време на създаването на "Фундаменталната конституция на Каролина" (1669 г.), която предоставя на белите мъже "абсолютна власт" над африканските роби, той е секретар. Също така инвестира значителни средства в английската трансатлантическа търговия с роби през "Кралската африканска компания". Във Втори трактат (1689 г.), Лок твърди, че Бог предоставил света в служба на "трудолюбивите и разумните", което, според философката Джули К. Уард от университета Уайола в Чикаго, може да бъде тълкувано като колониална атака срещу правата върху земята на коренните жители на Америка. В сравнение с колегите на Якоб, неговата философия може да се чете като въплъщение на всички идеали, които обикновено свързваме с Просвещението.

Няколко месеца след като прочетох трудовете му, това лято най-сетне се добрах до още една рядка книга - превод на събраните съчинения на философа Антон Амо, (1703-55 г.), роден и починал в Гвинея, днешна Гана. В продължение на две десетилетия Амо учи и преподава в най-добрите университети в Германия, пишейки на латински. Книгата му, подписана с "Антоний Гуилиелмус Амо Афер от Аксим в Гана", носи подзаглавие, което описва автора: "Студент. Доктор по философия. Магистър и лектор в университетите Хале-Витенберг и Йена. 1727-1747." Според "Световния библиотечен каталог" единствено няколко копия, включително тези в латински оригинал, са на разположение в библиотеки по целия свят.

Амо е роден век след Якоб. Изглежда, че е бил отвлечен още като дете от племето Акан от крайбрежния град Аксим, вероятно с цел робство, преди да бъде доведен през Амстердам в свитата на херцог Антон Улрих в Брауншвайг-Волфенбютел. Покръстен е през 1707 г. Получава изключително високо образование, като в допълнение на познанията си по родния Нзема изучава иврит, гръцки, латински, френски, както и двата вида немски език. Големият енциклопедист Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716 г.) често посещава дома, в който израства във Волфенбютел.

Амо постъпва в университета в Хале през 1727 г. и се превръща в уважаван в немските кръгове от онова време академик, заемайки длъжността лектор както там, така и в университета в Йена. В книгата на Карл Гюнтер Людовичи върху просвещенския мислител Кристиан Волф (1679-1754 г.) от 1738 г. - последовател на Лайбниц и основател на няколко академични дисциплини в Германия - Амо е описан като един от най-забележителните волфиянци. В предговора към книгата "Върху безстрастието на човешкия ум" (1734 г.) на Амо, Йоханес Готфрид Краус, ректорът на университета Витемберг, признава обширните познания на Амо и "почестите, които получава благодарение на своя гений". Също така определя приноса му към немското просвещение в исторически контекст:

"В миналото честта оказвана на Африка бе огромна; било то заради природните ѝ дадености, отношението ѝ към учението или религиозната ѝ организация. Този континент подхрани растежа на безброй хора от голямо значение, чийто гений и усърдие доведе до безценен принос към познанието за човешките дела."

Краус подчертава развитието на християнската доктрина и броя на нейните поддръжници от Африка. Посочва интелектуалци като Августин, Тертулиан и Амазиг (Бербер). Ректорът припомня и африканското наследство в европейския Ренесанс, когато "идващите от Африка маври прекосили Испания, те донесли знанието на древните мислители, но също така оказали и голяма помощ в развитието на писмеността, която постепенно напускала мрака".

Подобни думи, идващи от сърцето на Германия в лятото на 1733 г., може и да ни помогнат да запомним по-лесно, че Амо не е единственият африканец от XVIII век постигнал успех в Европа. По същото време, Абрам Петрович Ханибал (1696-1781 г.), също така отвлечен от африканските земи на юг от Сахара, става генерал на Петър Велики в Русия. Правнукът на Ханибал се превръща в националния руски поет Александър Пушкин. френският писател Александър Дюма (1802-70 г.) пък е внук на поробена африканка - Луис-Цесет Дюма, но и син на цветнокож генерал аристократ роден в Хаити.

Но и в университета в Хале Амо не е единственият, който внася разнообразие и космополитизъм в годините от 1720 до 1730. Няколко талантливи студенти от еврейски произход учат и получават своите докторати там. Преподавателят Саломон Негри от арабските страни и индиецът Солтан Гюн Ахмет от Ахмедабад също пристигат в Хале за да учат и преподават. Самият Амо развива близки взаимоотношения с Моузес Абрахам Волф - студент по медицина от еврейски произход, който бил под негово ръководство. В неговата дисертация Амо изрично вписва, че съществуват и други теологии освен християнската, включително тази на тюрките и "езичниците".

Амо обсъжда подобни космополитни теми когато защитава първата си дисертация по право - "Върху правата на маврите в Европа" през 1729 г. Текстът на Амо, уви, е загубен. Това може да се дължи и на факта, че защитата се е извършвала в устна форма. Но в седмичния вестник на Хале от ноември 1729 г. се намира кратък очерк от публичната дискусия, която му е предоставена за да може "аргументът на тезата да съответства на положението [на Амо, бел. пр.] му". Според публикацията Амо се обявява против робството с препратки към римското право, традиции и рационалност:

"Доказа се не само от книгите и историята, че царете на маврите са били пожалвани [дадена им е свобода в замяна на обещани услуги] от римския император; че всеки от тях трябвало да получава кралски патент от него - каквито е издавал и Юстиниан, - но също така бе проучено и колко далеч се простира, спрямо традиционното право, свободата и робията на маврите, купена от християните в Европа."

Дали Амо е провел първият правен диспут против робството? Може да се забележи поне един просвещенски аргумент в полза на универсалното избирателно право, подобен на направения от Якоб сто години по-рано. Въпреки това, подобни недискриминационни перспективи изглежда се загубват при централните за Просвещението мислители през XVIII век.

В "Опити и трактати върху няколко теми" (1753-4 г.) Дейвид Хюм пише: "Склонен съм да подозирам, че негрите и изобщо всички други човешки раси (защото има четири или пет различни вида) са естествено по-низши от белите". И добавя: "Никога не е имало цивилизована нация с друг цвят освен белия, нито пък отделен човек изключителен в действията или наблюденията си." Имануел Кант (1724-1804 г.) стъпва върху Хюм (1711-76 г.) и подчертава, че фундаменталните различия между черните и белите "изглеждат толкова големи по отношение на умствените възможности, колкото и по отношение на цвета". Във "Физическа география" заключава: "Човечеството се намира в най-великото си съвършенство в расата на белите."

Франсоа Волтер (1694-1778 г.), най-известният просвещенски мислител във Франция, не само описва евреите чрез антисемитски понятия, когато пише в своят "Опит върху всеобщата история" (1756 г.), че са "всички до един родени с бушуващ фанатизъм в своите сърца", но също така твърди, че ако африканският "разум не е от друг вид от нашия, тогава е значително по-низш" (fort inférieure). Подобно на Лок, Волтер инвестира в търговия с роби.

Философията на Амо, макар и често по-теоретична от тази на Якоб, споделя с нея една просвещенска перспектива за разума, отчитащ еднакво всички хора. Работата му е дълбоко обвързана с проблемите на деня, както в най-известната му книга "Върху безстрастието на човешкия ум" (1734 г.), която е построена върху логически-дедуктивен метод, използвайки строги аргументи изглеждащи в съзвучие с предходната му правна дисертация. Тук той се бори с дуализма на Декарт - идеята, че има абсолютно различие на субстанциално ниво между ума и тялото.

На места изглежда Амо се противопоставя на Декарт, както съвременният философ Кваи Виреду посочва в своя "Наръчник по африканска философия" (2004 г.), когато пише: "Хората усещаме материалните неща не по отношение на своя ум, а по отношение на нашето живо и органично тяло". Виреду твърди, че Амо се противопоставя на картезианския дуализъм, предпочитайки метафизиката на Акан и езикът на Нзема от ранното си детство, според които болката бива възприемана с плътта ни (хонам), а не с ума ни (адвене).

В същото време Амо твърди, че едновременно ще защити и обори твърдението на Декарт (от "Писма", част първа), че душата (умът) е способен да действа и страда заедно с тялото. Амо пише: "В отговор на тези думи ние подкрепяме и се противопоставяме: съгласни сме, че умът действа заедно с тялото чрез посредничеството на взаимния съюз, но отричаме, че страда заедно с него."

Амо заявява, че твърденията на Декарт по тези въпроси са в противоречие със "собствените виждания" на френския философ. Завършва тезата си с твърдението, че трябва да се избягва смесването на принадлежащите на тялото неща и умът. Защото всичко, което умът извършва, трябва да се приписва единствено и само на него. Това е донякъде сходно с позицията на Юстин Е. Х. Смит от парижкия университет в "Природа, човешка природа и разлика" (2015 г.), според която: "Амо е далеч от това да отхвърли дуализма на Декарт, а обратното, предлага негова радикална версия".

Възможно ли е обаче и Виреду, и Смит да са прави? В традиционната философия на Акан и езикът на Нзема например, съществува по-прецизна дистинкция между тяло и ум от тази на Декарт - мислене, което Амо може да е внесъл в европейската философия? Може би е твърде рано да се каже, тъй като критическото издание на работите на Амо все още очаква публикация, вероятно от издателството на Оксфорд.

В най-изтъкната работа на Амо, "Изкуството да се философства трезво и прецизно" (1738 г.), той изглежда предчувства по-късния просвещенски мислител - Имануел Кант. Книгата се занимава с намеренията на нашия ум и действия като естествени, рационални и в съответствие с дадена норма. В първата глава, написана на латински, Амо твърди, че "всичко познаваемо е или нещо в себе си, или усещане, или операция на ума".

В следващия параграф пояснява, че това, "което поражда познание, е нещото само по себе си". А в последващата демонстрация пише: "Истинското учене е познанието за нещата сами по себе си. Така то има основите на своята сигурност в познаваните неща." Оригиналната латинска формулировка е "Omne cognoscibile aut res ipsa", в която res ipsa отговаря на "нещо-само-по-себе-си".

Днес Кант е известен с концепцията си за "нещото само по себе си" (das Ding an sich) развита в "Критика на чистия разум" (1787 г.), както и с аргументът, че не можем да познаем нищо отвъд неговата интелектуална репрезентация в самите нас. Признава се обаче, че това не е първата употреба на понятието във философията на Просвещението. Според речника Мериам-Уебстер, първата позната употреба на понятието "нещото само по себе си" е от 1739 г., което означава две години след предаването на основната работа на Амо във Витенберг през 1737 г.

Примерът с тези два просвещенски философа, Якоб и Амо, може да наложи преосмисляне на "епохата на разума" както във философските дисциплини, така и в история на идеите. Колкото до дисциплината по история, нови проучвания показват, че най-успешната революция възникнала от просвещенските идеали за свобода, равенство и братство, настъпва не във Франция, а в Хаити. Така хаитянската революция (1791-1804 г.) и идеите на Тусен Лувертюр (1743-1803 г.) проправят пътя за независимост, нова конституция и отмяна на робството през 1804 г. В "Отмъстителите на новия свят", историкът Лоран Дюбоа заключава, че събитията в Хаити са "най-конкретният израз на идеята, че идеалите заявени през 1789 г. в "Декларацията за правата на човека и гражданина" във Франция, са действително универсални". В същия дух човек може да си зададе въпроса, ще могат ли Якоб и Амо някога да се издигнат сред философите от Просвещението до позицията, която действително заслужават?


Даг Хербьорнсруд

Еднократно:
 EUR

случайни статии

Общество
Що е наука?

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.