Search our Site

logo

Написахме тази статия двамата. Тъй като всеки от нас бе неколцина, вече бяхме цяла тълпа. Използвахме всичко, което бе в обсега ни - както най-близкото, така и най-далечното. Ние бяхме подкрепени, вдъхновени, умножени.



Дж. П. Кодът е описван по множество начини: той е културна логика, машинна операция или разгръщащ се процес. Той е ставане - днешната господстваща метафора - вдъхновяваща квази-семиотическите изследвания в рамките на културната и художествена практика (например „Матрицата“). Никой не си отива, преди кодът да остави отпечатъка си върху него...

Д. Б. Да, той се е превърнал в наратив, жанр, структурна характеристика на съвременното общество, архитектура за нашите технологично контролирани общества (например Лесиг), но и инструмент на технокрацията, капитализма и правото (Елюл/Уинър/Финберг). Той е едновременно метафора и реалност. Служи за превод между различните дискурси и сфери: ДНК код, компютърен код, кодът като закон, културен код, аристократичен код криптиран код (Латур).

Дж.П. Като кода, който те подхранва? Но не трябва ли и той с нещо да се храни...

Д. Б. Възможно е. Съгласен съм, че изглежда сякаш кодът е определящ дискурс за постмодерността. Той предлага както обяснение, така и спасение. Например, държавата като машина, която подкарва неизправен код, неизправна негова форма, която може да бъде пренаписана и стартирана отново. Конституцията като микрокод, законът като код. Човечеството като обект на милостта на нечовешкия код.

Дж.П. Вярно е, че той събира заедно тревожния дискурс на избраните. Кодът като интелектуални висини, като аристократичен избраник, който може да освобождава информация и има мъдростта, с която да трансформира обществото без политики, без нации, без политици. Кодът става живият и желаният. Черна, но и стъклена кутия. Твърд и непреклонен, но едновременно с това нежен и податлив.

Д. Б. Кодът, изглежда, трябва да следва информацията в изместената субективност, може би в една нова и забележителна историчност, която е само отражение на предразсъдъците, нормите и ценностите на кодирания елит. Още повече, че кодът е подобен на стените и вратите на затворите и трудовите лагери в 21-ви век; осъден да понесе глоба пред църквата на капитала.

Дж.П. И така, ние питаме що е код? Не се очаква да намерим отговори, а по-скоро да зададем въпроси. Да разгледаме и картографираме областта, която все още предстои. Ключът за нас се крие в свързаността на кода, в семиотичната или ризоматична верига (подобна на нейерархична мрежа от възли) и затова нашата карта трябва да позволява той да бъде свързван от всякъде с всичко останало. В това изследване, което, както знаем, понякога е трудно да се проследи, нашият метод имитира онзи, описан от Дельоз и Гатари в "Анти-Едип". Той ще анализира чрез децентрализиране в други измерения и други регистри. Ние се надяваме, че ще видите тази статия като "малка машина"; като нещо, което трябва да се чете бавно или бързо, така че да можете да вземете от него всичко, което се изпречи на пътя ви. Статията не задава въпроса къде свършва кодът и започва обществото, а по-скоро формира проследяването на код-обществото или обществото-код.

Д. Б. Към кодът може да се придържаме, подобно на Мартин Пинчър, едновременно дистопично и утопично. Кодът има своя собствена апокалиптична фикция; смущения и грешки, Y2K и зарази. Той е измислица, която става литературна фикция (Кермоуд). Ние искаме да възпрем ставането му мит, като, задавайки му неудобни въпроси, се усъмним в самия него. Но с нашите подпитвания ние не желаем да бъдем считани за експерти или законотворци - напротив, искаме отново да попитаме кои са "боговете" на информационната епоха (Хайдегер). С начертаването и разтягането на кода, ние се надяваме да го направим по-малко тайнствен, по-малко "скрита разкритост" (Хайдегер).

Дж.П. Може би трябва да попитаме кода и кодистите [този неологизъм ми се стори необходим за да не се загуби смисълът, който българското понятие „програмист“ размива; бел. пр.] отново да помислят за това как виждат света, да преминат от обектите към нещата и да започнат да практикуват кода както се практикува поезията (poeisis), а не като подреждане, определяне и прекодиране на света. Кодът като занаят, като "довеждане-до" чрез показване или разкриване, което не цели превръщането на света в ресурси, които завинаги се събират и прибират.

Д. Б. И нека не забравяме колко дължи кодът на войната и правителството. Той има кървава история, формирана от специалните проекти на Студената война и технологичната раса, която се смесва с контракултурата, но все още води битки в наша полза. Кодът оставя сабята си настрана и с усмивка взема ръката ми.

Кодът като концепт



Д.Б. Наръгване в тъмното. Да се започне не от началото или края, а от средата: кодът - това е чиста концепция, представляваща езика на машините. Кодирането - това е изкуството на формирането, изобретението и производството на структури на базата на тези езици. Структури, които ограничават използването, както и свободата. Кодистът е приятелят на кода, неговата потенциалност; не просто формиращ, изобретяващ и произвеждащ, но също и желаещ кода. Електрическата книга с химни, която Хаполати изобретил, с електрически букви, светещи в тъмното?

Дж.П. А какво ще кажете за тези некодисти, които използват кода или по-скоро биват използвани от него, вместо да го формират? Той може да поощрява, но може и да потиска. Дельоз смята, че живеем в общество на контрол, в което кодът е част от "числовия езиков контрол", изискващ от нас пароли, потребителски имена и попълване на полета за предоставяне или отказ на достъп до информация, стоки и услуги.

Д. Б. Да, кодът става неизбежно заграждение, което не може да се обходи, допринасящо за пълноценното участие в съвременния живот. Той е повсеместен. Форматирана от кода, хармонизирана с езика на машините, историята на нашия живот, вкусовете, предпочитанията и личните ни специфики стават профили, пощенски списъци, данни и, в крайна сметка, пазари. Обществата на контрол регулират тяхната населеност, осигурявайки им съзнателно и несъзнателно участие на пазара чрез принудителна съвместимост с кода.
Внимавайте за кода!
Покажете ми някакъв код!

Дж.П. Но прост код не съществува. Той е производство и като такъв - машина. Всеки кодов фрагмент има компоненти и се определя от тях. Това е множество, въпреки че не всяко множество е код. Нито един код не е единичен компонент, защото дори най-първичният фрагмент разчита на други. Също така няма и код, който да притежава всички компоненти, тъй като това би било хаос. Всеки фрагмент има постоянен контур, определен от сумата на неговите компоненти. Кодът е цялостен, защото обобщава компонентите, макар да остава разпокъсано цяло.

Д. Б. Кодът е дървовидност. Платон изгражда гъвкави, обектно-ориентирани и постмодерни кодове под протягащото се кестеново дърво.

Дж.П. Но компютрите не са единствените машини, които използват код. Дельоз смята, че всичко е машина, или по-точно, че всяка машина е машина на машина. С това той подразбира, че всяка машина е свързана с друг поток - независимо дали иде реч за въздух, информация, вода, желание и т.н., - който кодът прекъсва, използва, преобразува, а след това свързва с друга машина.

Д. Б. Съгласен съм с това, че хората не са нищо друго, освен съвкупност от няколко машини, свързани с други машини, макар вековната ни история да ни кара да мислим по друг начин.

Дж.П. Но дали всяка машина има вграден в себе си код, който определя характера на нейните отношения с другите машини и техните резултати? Как иначе ще знаем дали да поглъщаме въздуха, дали се задушаваме от храната и дали трябва да пием звуковите вълни? Налице е дори социална машина, чиято задача е да кодира потоците, циркулиращи в нея. Тя разпределя богатството, организира производството и отчита конкретната констелация на свързаните потоци, които определят начина ѝ на съществуване.

Д. Б. До този момент кодът граничи с детерминисткото или програмното, в зависимост от някаква форма на Ur-кодер, който може да бъде синоним на Бог, на деспот, на природа в зависимост от това на кого приписваме първите и последните думи.

Дж.П. Но Дельоз ограничава начина за разбъркване на кодовете, на пренебрегване на паролата, което прави място на друг вид де/ко-кодиране и така ни освобождава от предварително зададената входно-изходна матрица, в която A=B.
Влезте в желанието.
Влезте в творчеството.
Влезте в шизофренията.
Влезте в капитализма?
Покажете им, че имате нещо наистина изгодно и всички ограничения за признаване на вашите способности ще отпаднат.

Шизо код



Д.Б. Дельоз и Гатари ни предупредиха, че шизо-етиката не е революционна, а е начин на оцеляване по време на капитализъм чрез производство на нови желания в структурната рамка на системата. Откъде ще дойде революцията тогава?

Дж.П. Това ще бъде декодиран поток, един "детериториализиран поток, който отива твърде далеч и реже твърде рязко". Дельоз и Гатари смятат, че изкуството и науката имат революционен потенциал. Кодът, както този на изкуството, така и този на науката, стимулират повишаването на циркулацията на декодиращите и детериториализиращи потоци в социума. Кара ги да стават по-сложни и по-наситени. На няколко крачки зад мен стои полицай и ме наблюдава; той заема средата на улицата и не обръща внимание на нищо друго.

Д. Б. Но кодът се разделя между концептуална и функционална схема, една "всеобхватна мъдрост [= код]". Концепциите и функциите се представят като два вида множества или сортове с различен характер. С помощта на понятието за демон на Дельоз, което показва както във философията, така и в науката, не надхвърлянето на нашите възможности, а цялостния вид на тези необходими посредници като прилежащи "субекти" на артикулацията: приятелят на философията, съперникът, идиотът, свръхчовекът са не по-малко отколкото демоните на Максуел или наблюдателите на Айнщайн или Хайзенберг.
Очите ни се срещат, когато вдигам глава; той може би стои там от доста време, загледан в мен.

Дж.П. Знаеш ли колко е часът?

ТОЙ Време? Просто време?... Велико време, безумно време, напълно объркано време, в което забавлението бързо и яростно се увеличава, с високи до небето скокове и извирания, и отново, разбира се, малко жалко, в действителност - много жалко... Не само, че ще призная това, но дори ще го подчертая с гордост, защото то засяда и пасва, подобно на пътя на артиста и неговата природа.

Код и чувствено възприятие



Д.Б. В кода ролята на частичен кодер се пада на възприятието и опита, въпреки че тези възприятия и пристрастия може да не са като на кодер, в традиционния смисъл, а принадлежащи на кода. Дали кодът интерполира кодера или само неговите потребители? Идеалните частични наблюдатели са възприятието или сетивните въздействия на самия код проявяващи се във функциите и "функтивите" [Дельоз рязко разграничава изкуството, философията и науката като три различни дисциплини, всяка от които анализира реалността по различни начини. Докато философията създава концепции, изкуствата създават нови качествени комбинации от възприятия и усещания (това, което Дельоз нарича перцепти и афекти), а науките създават количествени теории, основаващи се на фиксирани точки на референция, като скоростта на светлината или абсолютната нула например, които Дельоз нарича функтиви; бел. пр.] - кодът кристализира афекта.

Дж.П. Може би функцията на кода определя положението на нещата, нещото или тялото, актуализирайки виртуалното в референтната плоскост и в координатната система, една измерна класификация; така концептът в кода изразява събитие, което дава последователност на виртуалното: веднъж в една подредена форма, втори - в полето на иманентността.

Д. Б. Във всеки случай съответните полета на кодиране се оказват белязани от много различни същности, но въпреки това демонстрират определена аналогичност в задачата си – наличието на някакъв проблем. Дали това е перспектива на насочения към света код, на действието изправящо се пред него?

Дж.П. Но това не се ли състои в неспособността да се отговори на въпроса? В адаптацията и коадаптацията, с по-висшия вкус - разбиран като способността да се проблематизира - ли се определят съответните елементи в процеса? Дали така не дублираме веригата на еквивалентността, позволявайки на кода, така да се каже, да се кодира и как би могли да разберем това?

Д. Б. Кодистите са писатели, а всеки писател - продавач. Но искрената радост / сама себе си съсипва / заради блудница свенлива.

Дж.П. Ние можем да си зададем следния въпрос - дали софтуерния програмист (кодист) е учен? Дали е философ или художник? И най-сетне, дали е шизофреник?

ЕЛ За мен код е единствено онова, което в себе си съдържа взривно устройство; онова, което фабрикува една фалшива валута. Знаещи деца, отчасти, ми изпяха това.

Д-Р К Този човек е луд. В това отдавна няма съмнение и много съжалявам, че в нашия кръг не е представена професията алиенист. [alienist - има се предвид психиатър; запазвам оригинала заради пряката му относимост към понятието "алиенация" - отчужденост, откъснатост от средата, другите, дори себе си и природата си, както е разбирано в ранните години на практиката през XIX в.; бел. пр.] Аз, като нумизмат, се чувствам напълно некомпетентен в тази ситуация.

Д. Б. За Дельоз приписването на тези названия напуска обхвата на определението за това, дали инструментите на пазара са микроскопи и епруветки, кафета и цигари или стативи и маслени бои. Те по-скоро определят вида на мислене, който всяка група практикува. Латур твърди, че ако му се даде лаборатория той ще бъде в състояние да премести света. Може би просопопеята [prosopopoeia от гр. - начин на изразяване, в който се говори от името на нещо, било то абстрактна единица, животно или друг човек] е част от отговора. Той трябва да попита какво мисли кода.

Дж.П. Но не само за начина на мислене, но и за вида на проблемите, които тази хрумка предполага, както и за характерните решения, които тя може да даде. Да питаме под коя категория попада кодистът, който щраква с мишката, значи да питаме за това дали създава концепции, в противовес на функтивите на учения или генерирането на възприятия и въздействия на артиста.

Д. Б. Ако наистина ще обичаш технологията, трябва да се откажеш от сантименталните излияния - романите, поръсени с розова вода... От всички тези истории за ефективни, изгодни, оптимални и функционални технологии.

Дж.П. Кой каза, че обичам технологиите?

Д. Б. Философът обича това понятие. Артистът пък - афектът. А кодистите дали обичат кода?

Дж.П. Ако кажем, че кодът е концепция, призоваваща към живот или отпускаща свободния софтуер като събитие, тогава кодистът действа преди всичко като философ. Кодистът, като философ, не би могъл нито да обича, нито да желае своя код преди появата му. Той трябва да го изненада. За философът или по-точно - за концептуалните личности, през които минават и се изразяват концептите (Дельоз не вярва в творчеството на индивидуално его), си запазват привилегирована роля в съвременния свят, в който – уви! - така силно отсъства сътрудничество и съпротива. Той пише: "Създаването на концепции само по себе си изисква бъдеща форма за новата земя и все още несъществуващите хора". Дельоз се надява, че тази бъдеща форма ще познаем по силата на нейното детериториализиране от настоящето.

Д.Б. Ако кодистът е наистина философ, какво е това бъдеще, към което той призовава свободния софтуер и кои са тези нови хора, които могат да се появят по-късно?

Дж.П. Благодарение на компютрите ние знаем, че в материята и текстовете е налице разлика в степента. Всъщност, откакто няколкото щастливи литератори започнаха да говорят за "текстови машини" във връзка с романите, беше напълно естествено за машините да станат текстове написани от романисти, които са колкото блестящи, толкова и анонимни (Латур). Но в такъв случай вече няма разлика между човеците и нечовеците..

Д.Б. Не, но също така няма разлика и между духа на машините и тяхната материя, те са души във и отвъд (Латур).

Дж.П. Но нима историята не ни казва, че се предполага машините да са чисти, отделени от разбъркания реален свят? Техният вътрешен свят се носи из платонична сфера, вечен и съвършен. Дали в основата на функционирането им, дълбоко вътре в тях, зад тиктакащите числа, под които намираме пак числа, преливат логически регистри и адреси на паметта?

Д.Б. Считам, че да. Логиката често се счита за основата на кода. Тя е редукционистка не случайно, а по същество и с необходимост; тя иска да превърне понятието във функция. В ставането ѝ твърдение, концептуалната идея на кода губи всички характеристики, които притежава като концепция: своята ендоконсистентност и екоконсистентност. Това се дължи на режима на независимост, който заменя режима на непрекъснатостта, кода на рамкираната концепция.

Код за наука



Д.Б. Смятате ли, че истинската омраза вдъхновява съперничеството на логиката с нейната воля или желанието ѝ да измести концепцията? Дельоз счита, че "това убива концепцията два пъти".

Дж.П. Концепцията се възражда не защото е научна функция и не защото е логическо твърдение - тя не принадлежи на дискурсивната система и не притежава референции. Концепцията показва себе си и не прави нищо друго, освен това. Концепциите - това са в действителност чудовища, които се възраждат от своите фрагменти.

Д.Б. Но как това се отнася към кода и по-точно към свободния софтуер и култура? Може да се каже, че това е онова причиняване, което споменахме? Може ли кодът да ни спаси?

Дж.П. Свободния софтуер знае само отношения на движение и покой, скорост и бавност, между несформирани или относително несформирани елементи, молекули или частици, отнесени от потоците. Той не знае за субектите, а за сингулярностите, наричани събития или товасти. Свободният софтуер - това е машина, но такава, която няма нито начало, нито край. Той винаги е по средата, а значи между нещата. Свободният софтуер - това е мястото, където нещата набират скорост; той е напречно движение, което подкопава своите виражи и ускорява в средата. Но това не означава, че капиталът не се опитва да го прекодира, ретериториализирайки потоците му в пределите на капитала.

Д.Б. Проектът или човекът тук се определя единствено от движения и почивки, от скорости и бавности (дължина) и от афекти и интензивности (ширина). Вече няма форми, а кино отношения между неформирани елементи; няма повече субекти, а динамични индивидуации без субекти, които конституират колективни сбирки. Нищо не се развива, но нещата идват със закъснение или предварително и навлизат в някаква съвкупност в съответствие със състава на скоростта. Нищо не става субективно, но товастите се оформят в съответствие с композицията от не-субективни сили и ефекти. Карти на скорости и интензивности (Sourceforge например).

Дж.П. Ние вече сме се сблъсквали с тази работа със скоростите и бавностите: общото им качество е да растат от средата, да бъдат винаги между; те имат обща незабележимост, като огромната бавност на сумистите и изведнъж - категоричен жест, толкова бърз, че изобщо не можем да го видим.

Д. Б. Добър код, лош код. Дельоз пита: "Защото какво означава частната собственост, богатството, стоките и класите?" и отговаря: "Разбивка на кодовете". Капитализмът е едно генерализирано декодиране на потоците. Той декодира работника в полза на абстрактния труд; той декодира семейството, като средство за потребление, в полза на взаимозаменяеми безлични потребители и декодира богатството в полза на един абстрактен, спекулативен, търговски капитал. Изправени пред това трудно бихме могли да разберем дали сме прекалено много или малко код и какви са критериите, чрез които бихме могли да прокараме качествени различия между един и друг вид код - например този на концепцията и този на стоката.

Дж.П. Бихме могли да предположим, че шизофренният код (т.е. шизофренното кодиране като радикална политика на желанието) може да се стреми към де-нормализация и де-индивидуализация чрез множество от нови, радикални колективни споразумения против властта. Може би чрез една радикалната херменевтика на кода, разбиран като локация и място или като обитание.

Д.Б. Не всеки код е обитание. Банковите системи, програмите заД. Б. разпознаване на лица, военната техника и правителственият софтуер за наблюдение е код, но не е обитание. Въпреки това, този код се отнася към сферата на обитанието, което се простира отвъд него, макар все още да не се ограничава единствено до мястото на обитание. Банковият чиновник е у дома си в банковата мрежа, но не там е неговото убежище; работещата жена е у дома си в кода, но не там е нейното обитание; главният инженер е у дома си в програмната среда, но не обитава там. Кодът ги рамкира. Те пребивават в него и въпреки това не го обитават.

Кодът като изкуство



Дж.П. Вие сте прав като разграничавате кода веднъж като "оспорване" и втори, като "довеждане-до" (Хайдегер). Ретериториализираният код е код, който е собствен и интрументален; код, който сам по себе си е станал форма на "постоянна резерва".

Д.Б. И така, как научаваме кога кодът е "довеждане-до"? Как ще разберем, дали е инструмент за забавление? Как ще разграничим параноика от шизофреника?

Дж.П. Ние знаем, че на приятеля или любовника на кода, подобно на ищец, не му липсват съперници. Ако всеки гражданин предяви претенции за нещо, то тогава следва да се прецени валидността на тези претенции. Кодистът предявява претенции спрямо кода, както и корпорацията., а и адвокатът, който твърди: "Аз съм приятел на кода". Първи компютърните учени възкликнаха: "Това е наша грижа, ние сме учените!". След това бе ред на адвокатите, журналистите и държавата да се провикнат: "Кодът трябва се опитоми и национализира!" И накрая дойде най-лошият момент, когато самите компании наложиха контрол над кода: "Ние сме негови приятели, ние го разполагаме в компютрите си и го продаваме на всекиго". Единственият код е функционален, а единствените концепти са продуктите, които ще се продават. Но дори и сега ние виждаме, че адвокатите са съгласни с корпорациите. Ние трябва да контролираме и регулираме кода, за да го превърнем в параноик.

Д.Б. Това е, както ми се струва, визията предложена от Уилям Гибсън, която той нарича невромансер - дистопичното осъзнаване на неограничената власт на мултинационалните корпорации, които, въпреки усилията на незаконните субкултури, монополизират кода. Благодарение на създаването на същностно изкуствен интелект, кодът става автономен, надскачайки човешкия контрол. Ако наистина има смисъл да се съхрани понятието човек, което Гибсън прерогативно замества с "месо“, то неговите човекоподобни интерфейси, породени от софтуера и технологичното развитие, изискват изхвърлянето на приетите категории на съществуване, тъй като изобретяват тайнствено нови.

Дж.П. Това е възможността на кода. Кодът като военна машина, като номадска мисъл. Кодът като изкуството на аутсайдера, като весела наука; кодът като производство-на-желания, установяващ все нови и нови връзки.

Д.Б. Той може да се формира в мрежи от сингулярности, в машини за борба. Както капиталът детериториализира кода, така съществува и потенциал за ретериториализация с помощта на машините. С други думи, чрез трансформиращото конституиращо действие и мрежова социализация, кодът-множество може да бъде детериториализиран в своето множество и ставане, за да се превърне в събитие. Кодът става номад.

Дж.П. Този номадски код нарушава и надвишава критериите на представителната прозрачност. Според Жан Бодрияр, вездесъщността на кода в западното ДНК се корени в неговата бинарност и цифровост; той позволява производството на копия, за които няма оригинали. Несигурни и откъснати от "реалността", чиято гордост от векове се представя в огледалността, към момента ние се намираме във века на симулацията. Описанието на кода издига няколко трудности пред писателите, които, в стремежа си да изговорят новия технологичен пейзаж, трябва някак да огънат представителния проводник на езика и линейния процес на четенето, за да посрещнат разпространяващите се онтологични и пространствено-времеви отношения, които кодът задава.

Д.Б. Това напрежение e също осезаемо в опитите на Гибсън да предаде киберпространството в проза (термин, който въвежда за пръв път в „Невромансер“)[авторите имат предвид понятието cyberspace - виртуално/кибер пространство, което Уилям Гибсън действително използва пръв, макар и не в романа Neuromancer (1984 г.), а в краткия разказ "Burning Chrome" (1982 г.)], както виждаме и на корицата на книгата - опитът на плоската двуизмерна картина да предаде многоизмерните възможности на матрицата. Естетиката на симулацията, поетиката на киберпространството и хиперреалността, може да се каже, са все още в процес на изграждане.

Дж.П. Може би кодът изключва художественото производство, което познаваме. Докато артистите не създадат код и не се откажат изцяло от представителните медии, възможно ли е тяхната работа да допринася за ерата на симулацията единствено с бедни, остарели версии?

Д.Б. Артистите отговориха на "кода" както с форма, така и със съдържание. Спрямо формата, можем да мислим кода като "жанр", пародирането на който се превърна в основен елемент на постмодерния канон. Филми като "Викът", "Семейство Симпсън" или "Остин Пауърс", парадират, а след това подкопават общите кодове, от които зависи производството и тълкуването на смисъла. По-драстично е разполагането на трилогията "Ню Йорк" на Пол Остър в една епистемологична дистопия, в която светът не се поддава на рационалното разбиране, традиционно налагано в детективския жанр. Ако уликите са напълно неразличими от случайните детайли, как може детективът да гарантира решение? Как може детективът да възстанови реда? Както подчертава Остър, общите кодове и естетичната форма гарантират идеологическите предпоставки и могат да бъдат описани като продукти на специфични социални отношения.

Дж.П. А какво ще кажете за кода като съдържание, подобно на "Матрицата"? Ето един филм, който се е вкопчил в концепцията на кода, а също и в мястото му в съвременната философия, докато самодоволно показва сръчността си в боравенето и с двете.

Д.Б.: Или "Обичам зелените площи", който въвежда вид екзистенциален код, лежащ в основата на човешката реалност. Но дали нашите интерпретации се придвижват към едно почти инструментално разбиране на кода като форма на слаб структурализъм? Философията като прост код, който трябва да бъде написан, редактиран и подобрен; код, който трябва да бъде превърнат в мит, така че да може обществото ни да функционира необезпокоявано?

Дж.П. Хакерът се разполага категорично тук. Ако кодът може да бъде хакнат, тогава може би трябва да изпуснем гаечен ключ в машината или захар в бензиновия резервоар на кода? Може ли философът да бъде модел за хакера или хакерът - за философа? Или може би хакерът, с концентрацията на плавни и ефективни хакове, не би могъл да се мисли като най-добрия модел? Може би кракерът [от англ. crack - пукнатина, иначе казано - злонамерен хакер] е най-добрият модел за философията на бъдещето? Потопен, непредсказуем и радикално децентрализиран; извън закона и отхвърлен от него.

Д.Б. Възможно е. Но тогава може би ние също ще трябва да бъдем внимателни с фикцията, която едновременно четем и пишем... А и да се постараем да запазим радикалните възможности на кода и философията открити.

Мокри от треска и умора, сега можем да погледнем в посока на брега и да се сбогуваме там, където преди ярко блестяха прозорците.



* Първоначално публикувана в списание Free Software със заглавие: What is code? A conversation with Deleuze, Guattari and code

Еднократно:
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.