Search our Site

logo

- За какво става въпрос в "Да живееш и мислиш като свинете"?

Шатльо: Това е книга за фабрикуването на индивиди, които упражняват мека цензура върху самите себе си... В нея човечеството е редуцирано до балон от права, който не отива отвъд тясно биологическите функции от вида на ям-ям-пърдя... както и на грух-грух и пиу-пиу на кибернетиката и предградията... По този начин хора с напълно адекватен коефициент на интелигентност не успяват да се превърнат в свободни индивиди... Вместо това, те конституират наричаното от мен кибер-добитък [...] Всичкото прясно месо, ведно със свежите им мозъци, следва да се превърне в количество и стока.


В първите страници на своя предговор към "Да живееш и мислиш като свинете" на Жил Шатльо, Ален Бадиу многократно натъртва върху неободимостта от това читателят да бъде подготвен. Въпреки критическото насилие на Шатльо, острият му сарказъм и общото разочарование от настоящото състояние на света, ние, читателите, трябва да се подготвим за среща с тази "ярост за живот", която "бушува в Жил Шатльо". Ярост, чиято настоятелност я прави осезаема още в предговора. Въпреки това, отбелязва Бадиу, това винаги е ярост обвързана и смекчавана от една меланхолия, породена от факта, че с всеки изминал ден все по-често и по-настоятелно "се изисква от нас да живеем - и мислим - като свинете". Необичаен и от особено значение е и фактът, че макар Шатльо да е добре познат сред публиката с експертизата си в сферата на историята, теорията на науката и философията на математиката, то фундаменталната грижа и импулс отстояващ мисълта му може да бъде разбран по-добре щом я мислим през убеждение странично на тях, а именно, че "всяко положение касаещо науката [тоест принципът на Мисълта] може да се преобразува в максима на живота [тоест в принципът на действието]." Ако Шатльо открие своето място в паметта на поколенията, то ще е като личност, чийто живот и мисъл ще останат вечно несводими до грижите на чистия епистемолог или професионален академик. Колкото до Бадиу, според него в основата на мисълта на Шатльо лежи въпросът за това какво значи да живееш. За да демонстрира основанията на това свое твърдение, Бадиу предлага следните пет принципа, които да послужат за въведение в - а и рамка на - архитектониката на живота и работата на Шатльо като цяло: принципът на екстериорността, принципът на интериорността, принципът на детерминацията, принципът на неопределеността на битието и принципът на инвенцията.

Принцип на екстериорността: „Мисълта, това е разгръщането на отдаващото почит на тялото пространство“



Ако желаем да идентифицираме едничката тема, която успява да обедини кръга от интереси на Шатльо, разпростиращ се от изкуствата и науките до въпросите на революцията, според Бадиу трябва да се спрем върху идеята за "вкоренената в тялото мисъл", в която идея тялото се възприема като една "динамична пространственост". Какво ще рече твърдението, че мисълта е вкоренена в динамична пространственост или още повече, че в основата на мисълта е тялото? Ще рече, че Мисълта намира своят "произход" (това е формулировка на Бадиу) в геометрията, където "всяка мисъл е свръзка на пространство и жест, тоест жестово разгръщане на пространството". С други думи, ако Мисълта е вкоренена в тялото или онова, което фундира мисълта е определен пространствен динамизъм, тогава "да мислиш" непременно означава да пораждаш определено действие (жест) в определена организация на пространството (геометрическа равнина). Мисълта, твърди Шатльо, никога не е била изключително област на ума и неизбежно включва свързаността на точките в нечие тяло с тези на една равнина. И точно този образ на Мисълта като свързаност на едно тяло с една равнина принуждава Бадиу да заяви, че първата максима на Шатльо е: "Разкрий пространството, което отдава почит на тялото ти." И тъкмо тази максима е за Шатльо практическия корелат на образа на Мисълта като основаваща се върху тялото (тоест върху пространствения динамизъм), доколкото мислейки и следователно бидейки вкоренени в тялото ние сме едновременно принудени да действаме така, че да свърваме тялото с равнината, която почита тялото на Мисълта (тялото, което е в основата на Мисълта): "Любовта на Шатльо към вечеринките се подчинява на същата максима. Тя е по-аскетична отколкото изглежда, тъй като конструирането на среднощното пространство на удоволствието е поне толкова отговорно, колкото и пасивното съгласие. Да бъдеш свиня означава да не разбираш подобна отговорност; то значи да се търкаляш в удоволствието, без капчица разбиране за онова, което удоволствието включва."

Принцип на интериорността: „Самотата, това е "интимната същност" на другостта“



Ако мисълта е вкоренена в тялото, полагайки задължението да се определи едно пространство, което почита тялото, то онова, което откриваме, е че за всеки процес на реализация е налице известна "виртуалност на артикулацията, която е негов принцип на разгръщане. Геометрията не е наука на външната протяжност... Тя е средство за извличане и сгъстяване, тя е набор от деформационни жестове или иначе казано - една порядъчна физическа виртуалност. Следователно, трябва да притежаваме един вид интериорност на пространството, една вътрешна добродетел на вариациите, които мислещият жест ведно предизвиква и съпътства". С други думи, фактът на основаността на мисленето върху тялото (като пространствен динамизъм) има за свое задължително следствие факта, че самата функция от реализацията на даден процес (или актуализацията му) може да бъде схваната единствено чрез своята raison d’etre [причина за съществуване; бел. пр.]; чрез схващане на това защо и как изобщо даден феномен е способен да се осъществи. Което ще рече, че осъществяването или актуализацията е процес, който не се определя от онова, което произвежда (респективно дремещият потенциал на който и да било социален феномен не може да служи за причина на онова, което бива актуализирано). Въпреки това, Шатльо разглежда максимата на Мисълта като максима, към която се отнася и въпросът "какво значи да се живее?".

Според Бадиу фактът, че процесите на актуализация биват определяни от своите виртуални компоненти, е индикация, че за Шатльо наличието на повторение в процеса на екстензивно разгръщане на ("справедливото") пространство чрез жеста, но този път по отношение на една интензивност, принадлежащата на интериорността. Защото Мисълта, както отбелязва Бадиу, се състои от "набор от деформационни жестове, една порядъчна физическа виртуалност", тоест от самата деформация на пространството, което остава несправедливо лице-в-лице с моето тяло и чието движение е диктувано не от изискванията на осъществяването, а от виртуалната ѝ (не)възможност. По този начин първият принцип на Шатльо (Мисълта е вкоренена в тялото) дава тласък на втория. Както "деформационният жест" е развиваща или екстензивна функция на Мисълта (чистата функция, която следва да се осъществи), така също и самотата - като "интериорност на пространството", таяща в себе си "вътрешната добродетел на вариацията" - е разгръщащата се или интензивна функция на Мисълта. Следователно, Бадиу вече може да напише, че "по отношение на живота, поетият от Шатльо път е начин да се каже, че самотата и интериорността са, уви, интимната същност на другостта... Жил познаваше безброй хора, но в тази привидна разхвърляност бе налице значителна - и в крайна сметка може би убийствена - доза самота и отстъпление. От тази точка на мрачна самота, той също така успяваше да осъди жалката съдба на предполагаемите ни "празнуващи" общества". И по този начин, утвърждавайки максимата за разгръщането на пространството, което почита нашето тяло - едно пространство, което също така служи като основа за Мисълта като такава, - ние откриваме, че развитието на "справедливото" пространство е възможно единствено чрез опазването на интериорността на пространството на самотата и отстъплението. И макар въплътеността да дефинира битието на Мисълта, то именно чрез самотата на интериорността Мисълта-като-жест-на-деформация изобщо притежава някаква степен на определеност. В отсъствието на каквато и да било интериорност - при липсата на усамотение като "интимна същност на другостта и на външния свят изобщо" - Мисълта става способна единствено на пасивно съгласие със среднощното пространство на удоволствието:

В края на тези десетилетия се разполага същинското чудо на Нощта, позволяващо на парите, модата, улицата, медиите и дори университетът, да се издигнат и да обединят своите таланти, за да доведат до следния парадокс: празничното равновесие, сърдечният будоар на "общество на третичното обслужване", което много скоро ще се превърне в общество на скуката, на духа на подражанието, на малодушието и най-вече - на дребнавата игра на взаимна завист - "първият събудил се завижда на другите". Това е една от онези публични тайни на живота в Париж - всяка модна жаба, пък била тя и празноумен екземпляр, знае много добре, че щом се люшне Tout-Paris ["всички в Париж", като препратка към представителите на елита и тяхното отношение към определени неща, например модата; бел. пр.], то "гражданското общество" скоро ще се разбунтува. Всеки социолог с известна дълбочина на мисълта би могъл с интерес да отбележи бавното разложение на свободолюбивия оптимизъм, спотайващ се в либертарианския цинизъм, който скоро ще се превърне в дясната ръка на либералната контрареформация, която пък ще последва и отклонението от "да, човече, сеш' се, нали..." - едно малко тийн-хипи, което все още се търпи - към "нека не се заблуждаваме" на новака в политическите науки.



Принцип на детерминацията: "Бъди кралят на собствената си неочаквана красота"



Ако е вярно, че виртуалната самота е достатъчна за да се предадат деформираните жестове на Мисълта (жестове, които разкриват едно "справедливо" пространство лице в лице с тялото, стоящо в основата на мисълта като такава), тогава по необходимост се появява въпросът: какъв ще да е критерият или мярката, чрез която мисълта достига едно дискретно и (пред-)определено [детерминирано; бел. пр.] съществуване? Ако тъкмо виртуалното е онова, което направлява процеса на актуализация, то към каква цел се стреми виртуалността като такава? Според Бадиу виртуалната детерминираност на актуализацията се появява в творбата на Шатльо като форма на (пред-)определеност, която е ориентирана към "латентния" и/или "темпоралния" континуум. Както твърди и самият Бадиу, "по-важен от непостоянния и прекъснат [дисконтинуитетен; бел. пр.] срез е винаги дремещият, латентен континуум [...]. За Шатльо историята на мисълта не е препериодизирана или винаги вече оформена, тоест тя никога не е завършена. Мисълта почива във времевия континуум. Налице са единствено сингулярности, очакващи ре-актуализация, творчески виртуалии подслонени в гънките на времето, които тялото може да намери и прибере. Също както тялото е основата на мисълта, така и латентният континуум - като набор от все-още-не реализирани виртуални потенции - дава очертанията на онова, което процеса на актуализация следва да реализира. Да се разкрие пространството, което отдава почит на тялото ни; да се деформира актуалното или реализирано пространство (тоест отказът от пасивна примиримост с настоящата подредба на пространството), така че мисълта и жестът да се изведат във всичко, което все още не притежава своята актуална и конкретна форма. Така, заключава Бадиу, максимата на живота този път е: "Съживи своето дремещо детство, бъди кралят на собствената си неочаквана красота. Съживи своята виртуалност." В реда на съществуващото, материализмът може да се разположи като изсушаващото виртуалното и затова Жил се стреми да го подмени с романтичния идеализъм на заложените в детството сили. Да живееш и мислиш като свиня ще рече също така и да убиеш детето в себе си - глупашки да си внушиш, че си "отговорен", добре устроен възрастен, накратко - никой.

Тъкмо този латентен континуитет на виртуалното, дава форма на деформиращия жест на мисълта и представяйки го като акт, чиято значимост се открива във все-още-не реализирания потенциал на интериорността. За Мисълта се твърди, че се обезформя с действията си, тъкмо защото онова, което се реализира, са режими на битието, оставащи в една асиметрична релация със съществуващия към настоящето ред на нещата. Може да се каже тогава, че един от встъпителните жестове на мисленето е неговото несъгласие със структурата - а значи и реалността - на света, с който се сблъсква. При отсъствието на това несъгласие, мисълта за поред път се изправя пред пасивното съгласие, което тръби предстоящия ѝ провал.

Принцип на недетерминираното Битие: „Обичай единствено онова, което отменя реда“



Макар да се получава така, че Мисълта да се оттегля в латентния континуум на виртуалното и да ориентира актуализацията си в съответствие с "кралят на собствената си неочаквана красота", се случва и така, че Мисълта да схваща битието единствено в моментите на своята недетерминираност. За Бадиу битието като „недетерминираност“ обвързва Шатльо с една "диалектическа неопределеност", в която "битието разкрива себе си на мисълта - няма значение дали научно или философски - в "центрове на безразличието", които носят в себе си неопределеността на всички възможни разделения". Защото, както пише Шатльо, тъкмо в тези "точки на максимална неопределеност, се сключва нов пакт между съзнанието и нагледа". Въпреки това, може да се запитаме какво общо има безразличното битие с виртуалната предопределеност на актуализацията? Каква е връзката между недетерминираното битие и детерминираната мисъл? За Шатльо точно това противоборство действа като придатък към благоприятния момент, в който виртуалното влияе над процеса на актуализация; защото тъкмо в липсата на самоочевидност относно детерминираното и крайно пространство, което мисълта пасивно приема като "способно да ориентира себе си и да определя пътя си", се осъществява срещата между виртуалното и актуалното, довеждаща до точката на тяхната неразличимост. По този начин, когато битието е недетерминирано (или неопределено), Мисълта повишава своята способност да деформира пространството в името на своето тяло. Следователно, твърди Бадиу, този принцип на недетерминираност на битието получава следната практическа формулировка: "Бъди контето на неопределеността. Под страх да загубиш себе си, обичай единствено онова, което отменя реда." Колкото до свинята - тя иска да постави всичко убедително на мястото си, за да го сведе до евентуална печалба. Тя иска всичко да бъде щамповано и потребляемо".

Принцип на инвенцията: Да живееш, това е да изобретяваш измерения на съществуване



Дотук видяхме как в началото бе положена максимата за мисълта като разгръщане на пространството, което отдава справедливост на тялото като основа на мисленето. Шатльо продължава, като развива принцип на интериорността/самотата, която пък води до разкритието за това как виртуалното предопределя актуализацията и следователно ни обвързва с "любов, която отменя нашия ред", доколкото пасивното съгласие на Мисълта с предустановената хармония на пространството е онова, което самата мисъл деформира чрез жеста. Но неизбежно изниква въпросът, дали логическият извод от мисленото деформиране на предустановения ред се числи към честването на чистото и просто безредие? С наближаването на предела на собствените си възможности в противопоставянето на безучастното/двусмислено битие, може ли мисълта да бъде нещо друго освен несъгласувана както с деформираното пространство, така и с идеализирания континуум на времето, хармония? На тези въпроси Шатльо отговаря по примера на Анри Бергсон. Следвайки убеждението му, че би било погрешно да се отнасяме към безредието като към противостоящо на реда (доколкото "безредието" е понятие, което се използва за разкриване на един ред, който не сме очаквали), Шатльо твърди, че Мисълта следва да е нещо повече от умножаване на деформираните пространства и идеалното време, тъй като тъкмо в предшестващите и задоволени условия или максими на Мисълта, тя самата достига "по високи нива" на реализация. Какъв е този върховен ред на мисълта тогава? Бадиу отговаря на този въпрос колкото обстойно, толкова и впечатляващо, поради което и заслужава да бъде подробно цитиран:

Както виждаме, Мисълта е онова, което - в решителното жестово отношение спрямо най-устойчивата латералност, пораждаща "непрекъснатото разнообразие" - овладява. Схващането на битието не изисква някакво осредняване... то привиква... несводимостта, диалектическата несводимост на измеренията. В този смисъл, на Мисълта никога не е отредена едностранна означаваща организация... Не тук лежат крайните състояния на Мисълта. Те се спотайват в способността ѝ да се възползва от измерението, а за това следва да се създадат означения, които задминават силата на буквите. В същото отношение, романтичният идеализъм ни учи да издирваме не смисъла на нашето съществуване, а прецизността на измеренията му. Да живееш ще рече да изобретяваш непознати измерения на съществуването и така, както твърди Артюр Рембо, да "дефинираш световъртежа". Това е, в крайна сметка, което следва да съхраним от живота и смъртта на Жил Шатльо: потребен ни е както световъртежът, така и формата му, което ще рече - неговата дефиниция. Тъкмо световъртежът е онова, което издирва романтичната диалектика, доколкото рационалността е изобретение и следователно един къс от естествената сила [...]. Въпросът е за разпознаване или извличане - чрез полемично насилие - от съвременното търговско пространство на ресурсите, на една [друга] темпоралност; въпросът е за познанието на това дали някакъв жест на мисълта-тяло е все още изобщо възможен. За да не живеем и мислим като свине, нека се присъединим към школата на онзи, за когото... накрая имаше значение само един въпрос, един смущаващ въпрос: въпросът за стражаря, който чува в пространството шумолящия жест и призовава с "Кой живее?", както ни попита Жил, а след това попита и себе си: "Кой живее?". Ние трябва да се борим както за вярност към него, така и за възможността да избираме.

За Бадиу Шатльо никога не се разколебава в своята отдаденост на Мисълта като деформиращ жест, който ѝ позволява да схване многообразието като такова; да схване множествеността като "продуциране на една деформация в линеарното [в реда наложен от свинете, които искат да поставят всичко на мястото му в пространството на производството и циркулацията] чрез латералност [времето на изобретяване на нови измерения на съществуване, детерминирани от дремещия континуум на виртуалното]". Това ще рече, че във всеки деформиран и осакатяващ акт, Мисълта е способна на прецизно разкриване на непреклонната организация в търговското пространство, като по този начин може да пре-установи неговото отношение към онези виртуални образи, които свръхдетерминират реализацията на действителните обекти. По този начин Шатльо възприема отношението между деформиращия разрез на Мисълта, който довежда до нов ред и нови връзки спрямо пространствата на търговията и потреблението. По подобен начин схваща отношението между актуалното и виртуалното и френският философ Жил Дельоз. Шатльо се застъпва за това, че виртуалният образ е съвременник на актуалния обект и служи за негов двойник, "за негов "огледален образ", като в "Дамата от Шанхай", при която огледалото упражнява контрол над персонажа като го поглъща и изплюва, оставайки го сходен на простата виртуалност". Следователно, Бадиу вече може да напише, че на върха на своята власт, Мисълта претърпява трансформация и достига до установяването на нов "пакт между съзнание и наглед", в който "тяхната разделеност се слива в паракдоксалната наситеност на самата Мисъл". Тъкмо в този момент на най-интензивна дейност от страна на Мисълта, онова, което ни е дадено в опита от виртуалното, открива себе си без съответствие в действителните феноменални обекти. И тъкмо в такива случаи Мисълта е задължена да изобретява или открива форми, чрез които темпорализацията на онова, което е виртуално в латералното, постига една насочена и предопределяща деформация в самата ос на линейността. Единствено тогава Мисълта достига най-пределната точка на своята власт, която се разкрива в способността ѝ да налага форми или да извлича измерения на съществуване, които пък биха послужили като критерии за преорганизиране на - вече дискретното и непостоянно - пространство.

Следователно - да не живееш и мислиш като свиня ще рече да останеш верен на всичко, което е заложено на карта във въпроса за "Какво е да живееш?" и винаги да се обвързваш с онези от нас, които действително живеят. Както видяхме, всеки възможен отговор започва с жест, които осквернява свещеното в кибернетично-капиталистическия земен живот. И може би от гледната точка на настоящето, ние не сме толкова далеч от позицията, в която се е намирал Шатльо разсъждавайки и поставяйки подобни въпроси - какво е да си жив и кой, измежду нас, живее - в сянката на неолибералната контрареформация. Тази епоха, твърди Шатльо, която се определя от "невидимата ръка на пазара, която не надява детска ръкавица, за да погладува тихо и изстине, и която е непобедима, защото налага принудата си навсякъде и никъде, но която, въпреки всичко... има нужда от глас. А гласът е тъкмо тук, очакващ. Неолибералната контрареформация... ще обзаведе класическите услуги на реакционните мнения, предоставяйки една социална алхимия, благодарение на която да се изкове политическа сила от всичко онова, което средната класа приключва със страх, завист и конформизъм." И ако трябва да поставим въпроса на Шатльо и по отношение на нашето историческо настояще, то ще трябва да отговорим със собствените му, макар и негативни, думи:

... тук лежи цялото шарлатанство на елегантния, градски нарцисизъм... в претенцията за възстановяването на цялото великолепие на зараждащия се урбанизъм, който - в средните векове и през Ренесанса - среща таланти, сблъсква ги в едно ново време-пространство, докато в действителност всичко, което новите ни урбанисти вършат, е да изкарват печалба от едно разположение, от едно двойно движение, което смила и опростява пространството за да го подчини на управляваното от паркингите и мобилните телефони социокомуникационно пространство. Отсега нататък време-пространството на града ще бъде въпрос на иконометрично управление - в кубични метри в секунда - на стоките-умения, а и на организацията на изброимите срещи между функционални индивиди - срещи, които ще бъдат естествено повишавани до постмодерното достойнство, притежаващо "събитието" [...] Във всеки случай, за голяма част от турбо-Бекасините и кибер-Жидеоните, космополитизмът е най-вече специфичен наднационален способ да си останеш вкъщи, сред своите, като телепортираш хищната елегантност, която веднага различава градското чудовище като носител на надежда... от Грибулите и Петролеите, страдащи от вегетативно търпение или влечугоподобна агресивност."



Заглавно изображение: "Parisian Realm"Veronika Desova
Еднократно
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.