Search our Site

logo
|Постчовешкият вирус
Image

| Н. Катрин Хейлс

е почетен професор по литература в Университета Джеймс Б. Дюк и професор по английски език в Калифорнийския Университет. Преподава и пише за връзката на литературата, науката и технологиите през ХХ и ХХI век. Автор на десет книги и повече от сто рецензирани статии. Член на Американската академия за изкуства и науки. Най-новата ѝ книга е Unthought: the Power of the Cognitive Nonconscious (2017). Автор в Critical Inquiry.


Превод: Антон Колев

Новият коронавирус е постчовешки в най-малко два смисъла. Първият и най-очевиден, е понеже е нехаен за човешките намерения, желания и мотиви. В САЩ това доведе до спектакъл — освежаващ, въпреки ужасяващите последици от вируса върху човешкия живот — от политици, неспособни да разкрият „алтернативни факти“ отвъд определена точка, белязана от натрупаните в моргите тела.


Както мнозина вече отбелязаха, вирусът не прави разлика между демократи и републиканци, либерали и консерватори, християни и евреи, евангелисти и мюсюлмани. В една дълбоко фанатична страна като САЩ, това откри нови възможности за диалог. Хитри губернатори като Гавин Нюсъм от Калифорния например, осъзнаха ползите от това да поставят политиките над политиката, въздържайки се дори от заслужена критика срещу Тръмп. Конгресът на САЩ се събра с удивителна скорост, за да приеме закон за стимулиране [на икономиката] и дори на Тръмп се наложи да подмени ранните си твърдения относно вируса като „демократична измама“ с основан на факти подход (ала все още съдържащ пропаганда).

Вторият смисъл е по-технически, но не и труден за разбиране. От гледна точка на еволюцията хората и вирусите са възприели диаметрално противоположни стратегии. Ние достигнахме господство в еволюционната си ниша, движейки се в посоката на повишена когнитивна сложност, развивайки езика си. Това е придружено с промени в мозъка и тялото ни, с разработване на сложни социални структури и — в най-новата ни история — с увеличаване собствените ни възможности с помощта на съвременни технически устройства, включително изкуствения интелект. Вирусите, напротив, са се развили в посока на по-голяма простота. Те се размножават, улавяйки клетъчния механизъм и ползвайки го за размножаване, което пък им позволява да имат много по-малък геном от самата клетка — характеристика, благоприятстваща бързото възпроизводство.

По този начин, в широк смисъл, тези две стратегии изглеждат напълно противоположни. Последните проучвания обаче очертават по-сложна картина. Както твърди Анна Дахия, идеята, че вирусите не могат да се размножават без клетки (поради нуждата от техния механизъм за да копират себе си), сега е под въпрос. Тя разказва за поредица от експерименти, проведени от лабораторията на Сол Шпигелман в Университета на Илинойс Шампейн-Урбана в началото на 70-те години, които показват това с елегантна простота. След като демонстрира, че вирусната РНК наистина може да се размножава — макар и in vitro, а не in vivo— Шпигелман комбинирал в епруветка вирусна Qß фага РНК с РНК ензимни и солни реплики. След вирусното възпроизводство, той няколко пъти разредил разтвора, изхвърляйки голяма част от тестовата среда и добавяйки друга, обогатена с РНК реплики и хранителни вещества. Това е равносилно на създаване на среда, в която, ако се използва човешка аналогия, 90% от населението умира, а останалата част се разпространява на по-рано претъпканите региони, след което 90% от тях умират и така нататък. Така се създава интензивен селективен натиск в полза на онези образувания, способни на най-бързо възпроизводство. Както обобщава Дахия, "най-успешно репликираните вирусни РНК последователно намаляват секвенцията си чрез отделните серийни трансфери. Това довежда до загуба на почти цялата генетична информация, нямаща пряко касателство със свързването на РНК репликазата. Докато първичният Qß фаг съдържа 3600 нуклеотида, в края на експеримента РНК фага притежава само 218 нуклеотида.”

Подобни резултати бяха получени и от Томас Рей в неговия Tierra експеримент, предназначен да създаде подобни конкурентни условия в компютърно симулирана среда. В нея изкуствените видове се състезават за възможност за размножаване спрямо времето на процесора. В рамките на двадесет и четири часа, Рей установил цяла комплексна система, включваща видове (подобни на вируси) загубили част от своя репликиращ геном, които за целта потребявали този на други видове. Съкратеният геном им позволил да се размножават с повишена скорост, което пък им дало селективно предимство пред видове с по-дълги кодове. Освен това, те били нападнати от други паразитни видове, лишени от още повече от своя код и потребяващи този на вирусоподобните репликатори за износване на тяхната репликация (която, на свой ред, се позовава на по-дългите видови кодове, върху които те паразитират); стратегия, която Рей нарира хиперпаразитизъм.

Тези резултати ни насърчават да разберем настоящата ситуация като напрегната битка между различни еволюционни стратегии. От страна на човека са предимствата на напредналото познание, включително респираторите, личните предпазни средства и, разбира се, надпреварата за откриване на ваксина. От страна на новия коронавирус са предимствата на бързото възпроизводство, осигурено от краткия геном и екстремната заразност, осигурена от способността му да се разсява чрез въздуха и да се съхранява в продължение на часове върху различни повърхности. Последните проучвания подсказват, че сме най-заразни преди развиването на симптоми, а новата корона бе наречена стелт вирус. (Може би стелт стратегията се е развила с цел максимално разпространение сред популацията преди индивидът да се обездвижи от болестта.) В еволюционен план новият коронавирус удари джакпота, извършвайки успешен скок от прилепите, до най-гъсто населения голям бозайник на планетата — човека. Сравнявайки тези две стратегии, досега резултатът е зашеметяващо едностранчив: коронавирусът — 140 000, като неспирно расте; ние — 0.

Сред цялата болка, страдание и мъка, които вирусът причини на хората, има ли уроци за научаване, има ли някакъв лъч надежда, който можем да съзрем насред глобалния хаос и бедствени останки? В допълнение към налагането на основани на реалността ограничения върху политическия дискурс, вирусът ни напомня с ужасяваща сила, че дори и да доминираме в нашата екологична ниша, то съществуват много други ниши, застъпващи се с нея и подчиняващи се на съвсем други правила. Той крещи със силата на реактивен двигател, напомняйки за взаимозависимостта ни не само един с друг, но и с цялата земна екология. И последно — съвсем ясно ни се показа колко сме неподготвени да се справим с последствията от вируса, но и да посрещнем философските предизвикателства пред препонятизирането на ситуацията ни, признаващи както уникалните човешки способности, така и ограниченията и зависимостите, върху които почиват те.

Тази взаимозависимост е илюстрирана в новите типове истории за възникването на земния живот. Наскоро откритите антични вируси-гиганти, с геноми дълги почти колкото тези на бактериите, предполагат, че те може и да са изиграли решаваща роля. Тези гиганти съдържат гени с вкодиран тралсационнен апарат, доскоро считан за съществуващ единствено в клетъчните организми. Те включват и много гени с вкодирани ензими, катализиращи определени аминокиселини — друга задача, с която традиционно са нагърбени клетките. Скорошни изследвания, проучващи тези проблеми, трупат доказателства за вирусоподобните елементи, като според тях те може да са ускорили някои от критичните стадии на живота, включително и еволюцията на ДНК, образуването на първите клетки и еволюционното разделение в три сфери: археи, бактерии и еукариоти. Съвременните вируси може и да намират произхода си в древните гиганти, а благодарение на оголващите процеси, подобни на описаните по-горе, да са изоставили части от генома си с цел подпомагане на по-бързото възпроизводство.

В допълнение към участието на вирусите във възникаването на живота, друг вид взаимозависимост е древната вирусна ДНК открита в човешки стволови клетки. Стволовите клетки са от решаващо значение за човешкото възпроизводство, тъй като са плурипотентни и имат способността —докато плодът расте — да се трансформират във всички различни клетки в тялото. Скорошни проучвания показват, че един клас ендогенни ретровируси известен като H. HERV-H, разполага с активна в ембрионалните ни стволови клетки ДНК, но не и в други видове такива. Освен това, изследователите откриха, че ако тази дейност се потисне с добавянето на частици РНК, третираните клетки престават да се държат като стволови и вместо това започват да действат като фибробласти — клетки, срещани в съединителната тъкан на животните. Без плурипотентността, осигурена от стволовите клетки, не бихме могли да се възпроизвеждаме. По ирония на природата, вирусното заразяване, което представлява смъртоносна заплаха за съвременния човек, в различни свои одежди е от решаващо значение за възпроизводството му.

Тези сложности предполагат, че опозицията ние срещу тях, хора срещу вируси, е прекалено проста, за да бъде адекватна формулировка за взаимоотношенията ни един с друг и с по-големите екологични системи, в които се намираме. Ако новият коронавирус е постчовешки, то други вируси, като тези в стволовите клетки, са човешки в своето/наше ядро. Нуждаем се от внимателно преосмисляне на понятията и речниците, благодарение на които да опишем и анализираме тези сложни взаимозависимости, както и начините, по които хората, като вид, също са взаимозависими един с друг. Пандемията дава възможност да преосмислим начините, по които се идентифицираме един с друг и с останалите форми на живот, радикално различни от нашата.

За начало бих искала да предложа за разглеждане три понятия [разработвам тези позиции по-подробно в предстоящата си книга; бел. ав.]. Първото е хората като вид-в-общото — идея, подчертаваща общото и споделено помежду ни, въпреки всички етнически, расови, геополитически и други различия, които съществуват помежду ни. Можем да видим нейни проблясъци през цялата ни история, включително и в сегашната пандемична ситуация, която преодолява всички граници и геополитически различия, за да удари човека навсякъде. Второто понятие е това за вид-в-биосимбиоза — идея, която признава начините за взаимно проникване на различни видове, например в човешкия биом. Третото е за вид-в-киберсимбиоза, подчертаващо начините, по които изкуствените агенти, особено изкуственият интелект, активно сътрудничат за оформянето на общия ни свят. Предлагам тези кратки щрихи като първи стъпки към една по-адекватна концептуална рамка. Въпреки своите разрушителни последици, пандемията ни приканва да мислим по нов начин, да опитваме нови идеи и предлага формулировки, способни да доведат до по-добро бъдеще за нас и останалите организми, с които делим планетата.

17 април 2020 г.

Еднократно
 EUR

случайни статии




Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.