Search our Site

logo

категория Общество

Социалната възраст не съвпада с физиологическата такава. Степента на тяхното несъответствие обаче варира в зависимост от историческия период, включително неговият социален контекст и останалите заобикалящи го колективни обстоятелства. Същото важи и за обществата. Индустриалният свят, в който все още живеем, скоростно застаря през 80-те години на миналия век.

В личния ни живот стареенето е по-малко физиологично, отколкото социално. Социалната възраст е обратно пропорционална на способността ни да мислим, усещаме и живеем новото като бъдеще, като задача или като нещо, което предстои да бъде изпитано като настояще. Ние сме млади, доколкото сме способни да живеем живота си все едно е опит от едно траещо ново начало, водещо не до повторение на миналото, а по-скоро до различни бъдеща – карти и пътища, очакващи да бъдат проучени и пропътувани, винаги готови да поемем рискове, да признаем невежеството си и да отвърнем на новите предизвикателства.

Тук говоря за бъдещето като за очакване, като за все още нестанало, като за латентност или потентност. Ще рече да виждаме бъдещето – бидейки наясно, че никога не ще живеем в друго освен настоящето – като винаги несвършено настояще, настояще задача или събитие, за което сме лично отговорни. Да имаме бъдеще означава да притежаваме настоящето си. Напротив, колкото повече живеем с убеждението, че светът вече е решил какво можем да очакваме и, в резултат на това, че самото бъдеще е затворено за нас, толкова по възрастни сме. Така стареенето се дава като живеене на или в повторение, като всяка репетиция е единствена по рода си, единствена и неповторима. То е преминаване през дните ни все едно дните са тези, които – в безсмислената си и неспирна разходка – преминават.

Това повторение може да се изживее по три различни начина: 1) сякаш миналото е едно външно настояще, за което дневните рутини, институции и новини единствено свидетелстват (стареене в резултат на жива смърт); 2) сякаш миналото е отминало и е оставило след себе си една необхватна празнота, от която единствено игрите с карти, телевизията или болестните беседи предлагат изход (стареене в резултат на мъртво живеене) и, накрая, 3) сякаш едновременно и миналото, и бъдещето са поравно отдалечени и недостъпни, пораждащи непреодолима паника, от която единствено прекомерното омаломощаване на тялото с алкохол, наркотици, ходене на фитнес, църква или терапия може да ни спаси (стареене в резултат на живот без смърт).

В обществата ни на манифактурни и компютъризирани тела, както публичните, така и частните услуги са създадени с цел да предоставят подкрепа на срещащите сериозни проблеми в справянето си с повторението на репетицията. В крайна сметка говорим за нормализиране на разпада. В тези общества стареенето е винаги резултат от хроничен спад на енергията, била тя изразходена или не. То се състои в убедително посочване към табелата, висяща над вратата на театъра на живота, гласяща „разпродадени“, дори когато там не е имало никаква постановка или не се е случила още и първата репетиция.

Спрямо първите две форми на стареене се преследва инвестиране в миналото все едно никога не е отминавало. При тях то все по-често се третира през маркетингови услуги за съвместно остаряване. Те са нерядко успешни, тъй като изобретяването на повторение умело прикрива повторението на изобретението. По същество идеята е, че без значение колко точно непоносим е опитът от стареенето, то той винаги е по-поносим щом е споделен. Колкото до третата форма, в нея се дири не всеналичие на миналото, а по-скоро неговото всеотсъствие – едно вечно настояще, в което бъдещето си отдъхва от нуждата да преследва живите с все още непристигнали лоши новини. Това са все техники за стареене чрез подмладяване. Те представляват обработена версия на метафората, стояща зад филма „Странният случай на Бенджамин Бътън“, базиран на едноименния кратък разказ от Ф. Скот Фицджералд. В тях протагонистът се ражда възрастен човек и сетне пораства все по-млад и по-млад, докато най-накрая не умира пеленаче. Съгласно техниките за стареене чрез подмладяване, градският часовник у малко градче в американския юг ще спре, вместо да тръгне обратно, а с него ще спре и самото време.

Както казах и по-горе, индустриалният свят, в който живеем, драстично се състари през 80-те години. Внезапно – току пред погледа ни – бъдещето се затвори. Един нов здрав разум, според който не съществува алтернатива на несправедливото, расистко и сексистко капиталистическо общество, в което се намираме, с бясна скорост нахлу по домовете ни, разпространи се по новините, по тогава все още зародишните социални мрежи, както и сред услужливата мъдрост на пандитократите [елитна или влиятелна класа от експерти и политически коментатори, бел. пр.]. Новите опити и очаквания на колективния живот бяха като че ли завинаги дискредитирани. Светът стана по същество несправедлив. Богатите са такива поради заслугите си, а бедните са такива във всичко, но най-вече в преценката си. Наложи се да заживеем с несъвършенствата си, дори в случаите, в които успявахме да ги посмекчим, подменяйки пазарната рационалност с ирационалността на държавата, на чийто разноски пък се очаква да съществуват най-неспособните от нас – онези, които не смогват да просъществуват в едно общество основано на съревнование. Маргарет Тачър, тогава премиер на Великобритания, обяви смъртта на бъдещето с позорното „Няма алтернатива“. Сетне Франсис Фукуяма издигна тази смърт до ранга на краен триумф за западното общество – „краят на историята“, – възползвайки се от факта, че Хегел – мъртъв от 1831 г. насам – не може да възроптае срещу подобна бездарна интерпретация на философията си. Железобетонът, последвал падането на Берлинската стена, бе допълнително подсилен в хилядите гробища на бъдещето, построени из целия свят. И наистина – бяха нужни премного, за да се погребе такова количество бъдеще.

Днес основната процедура по състаряване на света е представлявана основно от първата спомената по-горе форма – тази на стареенето в резултат на жива смърт. Но налице са и останалите две. Стареенето в резултат на мъртво живеене е предпочитана форма за религиозния фундаментализъм, който работи върху пустотата, оставена от миналото, както и над обещанието за съживяването му в образа на едно славно бъдеще в един друг свят. За прокламиращите този тип стареене, нашето настоящо съществуване е изгаснало и не ще възкръсне, преди стрелките на историята не подемат назад или още повече – преди всички часовници заедно и в такт не последват сетния час на вечността. Никаква социална отговорност не следва от несправедливостта. Налице е единствено вина за изстрадването ѝ, а единственото решение е тя да бъде изкупена.

Последната форма на стареене (стареене в резултат на живот без смърт) е водеща сред т.нар. „милениали“, родени в началото на период, за който може да се каже, че театърът на света спусна завесата си над едно различно и по-добро бъдеще. Това поколение бе обречено да се роди старо. То се появи лишено от миналото на бъдещето, тъй като към онзи момент понятието за алтернатива бе изличено от хоризонта. Поради това и на тях никога не им хрумна да посегнат на несправедливата система, която ги ограби от надеждата за бъдеще. Тяхната цел бе да удържат личния си успех в рамките на системата. Това бе и всичко потребно ѝ, за да ги надвие ефикасно.

Геополитическите аспекти на стратегиите за стареене заслужават детайлен анализ, но мястото му не е тук. Нека засега се задоволим с това, че светът се състари неравномерно, а из него се разпространиха неравномерно и самите форми на стареене. Бе предимно в т.нар. „глобален север“, където хората пожелаха – парадоксално – да живеят по-дълго без да бъдат виждани като старци. Тук желая да заявя, че се появяват ясни знаци за обратимостта на състаряващия световен процес. Не говоря за подмладяване, което е – както загатнах и по-горе – начин да се измами стареенето. Говоря за прекратяването му, тоест за завръщане към убедеността в едно различно бъдеще и способността да го отстояваме. Говоря за отхвърляне на безкрайното повторение на настоящето, неумолимо теглещо ни към бездната. Там изплува един копнеж по новостта, която няма нищо общо с варварството – та варварството е тъкмо тук, на мястото, в което вече вече сме.

Навсякъде по света хора от различни физиологични възрасти се надигат, защото – както вече отбелязах – тези различия нямат последици, иде ли реч за стареенето на света или за неговата обратимост. Помислете за Чили и Италия, за Ливан и Индия, където събралите се млади и стари изпълниха улиците и площадите, противопоставяйки се на политиката на повторението и повтарящите се политики. Те са новите бунтовници – онези, които казват „Не!“ на надвисналата върху ни екологична катастрофа, на позорната концентрация на богатства и осъществения от антидемократи абордаж над демократичните ни институции, на ирационалността на т.нар. „рационални пазари“ и масираният обир на личните ни данни от новите разбойнически барони – Google, Amazon, Facebook или Alibaba, – на вулгарното безразличие пред страданията на мигрантите и бежанците, убивани по морета, джунгли или пустини, или пък задържани в концентрационни лагери – сякаш Аушвиц е някакъв мъчителен спомен, останал зад нас благодарение на триумфа на доброто над злото.

Политическите сили отдясно, които винаги са се хранили от стареенето на света, днес хленчат от уплаха пред обявеното от тях за „безочливост“ – сякаш не бе такова тъкмо принудилото младите и старите да завземат улиците в опит да прекратят стареенето. Същите тези сили твърдят, че няма никакви предложения – с други думи, никакви повторения, което се оказва единствената разпозната от тях новост. Но истината е, че предложения има. От Индия до Чили, репресивните сили и политически партии се сблъскват с усещането за възмущение, което придвижва борците против стареенето срещу мъртвата дума на изобилието от конституционни разпоредби. Те се сблъскват с предложения за многонационални учредителни събрания. Сблъскват се с предложения за ефективност и безплатен публичен транспорт като упражнение по природосъобразна икономика. Но най-отпърво – сблъскват се с празника на народното, културно, религиозно и сексуално многообразие, със стремежа по местни алтернативи, освободени от капитализма, колониализма и патриархата, с търсенето на селски, коренни, семейни, феминистки и кооперативни форми на общностнооснована икономика.

Колкото повече светът преборва старостта, толкова повече създалите я сили, превърнали го в индустрия гарантираща тяхното увековечаване, ще откриват себе си противопоставени на „безочливостта“, породена от собствената им такава.

Дали някога ще остареят?

През последните четиридесет години, земята загуби половината от дивите си животни. Какво означава да философстваме върху това? За последно в атмосферата е имало толкова много въглерод, преди човекът изобщо да е съществувал. Какво да мислим или чувстваме относно територията, в която навлизаме? Перспективите са такива, че поколението родено в края на двадесети век може да бъде последното, което е познало невинността на природата.

Неспирно ни се напомня, че се намираме в повратна точка от продължителната история на повишаване на енергийното потребление. Неограниченото потребление на енергия изяжда ограничените горива, увеличавайки температурите на планетата и освобождавайки натрупания метан и други емисии в атмосферата, като така повишава и температурите в океаните до нива, заплашващи риболова в света. Днес въглеродните емисии загряват планетата до степен, равна на детонацията на шест атомни бомби в секунда. С тези темпове, до края на века Земята може да стане необитаема за нас.

Книгата на Маркузе, "Едноизмерният човек", е написана през 1962г., но се чете сякаш е било днес. Плоският дискурс, широко разпространените репресии покрити от булото на "консенсуса", отсъствието на признание за перспективите и алтернативите отвъд доминиращата рамка, затвореността на вселената от смисли, корозията на установените права, а и на пътищата за бягство, безусловната мобилизация срещу неизменния противник, вграден в самата система като нейна основа, поддържащата подчинението на усилията ни... Всичко това бе в един предишен период на рецесия и разложение, много подобен на този, в който се намираме в момента.

Днес трудно ще се намери кътче на биосферата, недокоснато от човешки ръце. На някои места природата се оказва почти неспособна да поддържа здравословен живот. Индустриалното общество доведе до загуба на видове с темпове хиляда пъти по-високи от тези, които биха могли да се появят при отсъствието му. Емисиите увеличиха концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата до най-високото ниво за последните няколко милиона години, като повлияните от действията ни промени се очаква да станат още по-опустошителни. Влиянието на човека върху планетата е толкова сериозно, че все по-голям брой учени смятат, че сме влезли в нова геоложка епоха, наречена Антропоцен, която бележи необратимите промени в екосистемите. Как стигнахме до тук и как се очаква да продължим по същия начин?

Празници. В мен отново напира нуждата да протегна ръка и да издърпам крайчеца на нишката, подаваща се от свещената власеница на мирозданието. Хвана ли нишката, последвам ли я, знам, че ще ме отведе към онова най-близко и най далечно пространство, където времето е спряло, а светът подреден и цялостен.

Комплексът за желязо и редки земни минерали „Баоганг“ е с размерите на град. От мястото, на което се намирам, виждам как покрива хоризонта - безкрайни охлаждащи кули и комини, протягащи се към сивото, претопено небе. Между него и мен, разпростирайки се в далечината, лежи изкуствено езеро пълно с черна, леко втечнена, токсична кал. По протежението на брега има десетки тръби, които изхвърлят гъсти и черни химически отпадъци от обграждащите езерото рафинерии. Воят на тръбите и миризмата на сяра обладават сетивата ми - адът, установил се на земята.

Нашите нови приятели, завладени от толкова много звезди и величия, едва ли разбират, че зад описанието на отминалото великолепие, което даваме, се крие една обикновена човешка истина. А именно, че някога другите се интересуваха от нас, бяхме обичани от приятелите си и дори хазяите ни знаеха, че ще платим задълженията си навреме. Имаше дни, в които можехме да си позволим да си купим храна или да се качим в метрото без да ни се напомни, че сме нежелани.

Работата на Джорджо Агамбен, опираща се на следдельозианската континентална философия и интелектуалните последствия от идеята за автономия, нахлу в света на философията като ураган. Неговата теория е ведно своевременна и провокативна, като също така пряко резонира с антиавторитарните форми на политически активизъм. И докато работата на Агамбен е изключително теоретично концентрирана, то заключенията, до които достига, са едновременно плашещи и вдъхновяващи - държавите са неотделими от създаването на концентрационни лагери, в които хората са заплашени така, сякаш не притежават никаква стойност. Дори по-лошо - лагерът напуска своите стени и се разпростира над целия социален свят. Държавите не могат да съществуват без условията, които произвеждат лагера и, следователно, единственият начин да се отървем от тях, е да се отървем от държавата. Но как Агамбен стига до тези заключения?

Добре известен факт в науките за езика е, че от това какъв брой хора говорят даден език зависи с какви темпове ще се изменя структурата му. С разширяване периметъра си на действие, езикът загубва способността си да бъде спонтанна експресия, установяваща интимно отношение между човека и заобикалящото го.

Статията “Социализмът и кризата на съвременния човек” излиза през 1968 г. в септемврийския брой на чехословашкото списание “Plamen” (Пламък). По това време ЧКП приема одобрения от Москва закон за цензурата, в който пресата, радиото и телевизията се разглеждат като “инструменти за провеждане политиката на Партията и държавата. Месец по-рано Пражката пролет е смазана и започва т. нар. “нормализация”. Самият текст е мислен и писан преди инвазията на Варшавския пакт.

На първо място - ние не обичаме да ни наричат "бежанци". Един друг се наричаме "новодошли" или "емигранти". Нашите вестници са за "немскоговорящи американци" и доколкото знам не съществува и не е съществувал клуб, основан от преследвани от Хитлер хора, чието име да индикира членовете си като бежанци.

Стандартната интерпретация на известното твърдение на Фридрих Ницше, че „Бог е мъртъв“ посочва науката (или “технологията” – в по-наивния им вариант) като главната движеща сила, довела до унищожението на Бог. Такъв е аргументът на философи като Брамман (2009), предлагащи „дълбока интерпретация“ на това, към което притчата за лудия наистина препраща. Те стигат до заключението, че всъщност науката детронира Бог като основния гарант на нашата морална вселена, поставяйки на престола непорядъчния морален релативизъм, при който „вече няма горе и долу“ (“Веселата наука”, §125). Макар и да не оспорвамe загубата на нравствени опорни точки в модерността, бихме желали да поставим под въпрос идеята, че именно науката, и само науката, е отговорна за смъртта на Бог. Изоставянето на търсенето на „по-дълбок“ смисъл и оставането на нивото на повърхностните привидности на самата причта, може да спомогне за разкриването на нов източник на релативизъм. Значително по-мощен от самата (атеистична) наука.

Дерида знаеше какво е да си аутсайдер. Роден през 1930г. в еврейско семейство в Алжир, по това време френска колония, той е гражданин на Франция от мига на своето раждане и въпреки това не стъпва там до деветнадесетата си година. Поради факта, че е евреин, през 1942 г. с декрет на военното правителство на Виши неговото гражданство бива отнето. Следва изгонване от училището, което е посещавал досега.

Миналата седмица във вестник “Трибюн“ имаше едно интересно писмо от г-н Дж.Стюарт Кук, в което той изразява мнение, че най-добрият начин да избегнем опасността от "научна йерархия" е всеки член на широката общественост да бъде, доколкото е възможно, научно образован. В същото време учените трябва да бъдат изведени от изолацията, в която се намират и да бъдат насърчавани да заемат по-висока роля в политиката и администрацията.

Представете си, че трудът е превзел света. Това ще бъде центърът, около който останалата част от живота ни се върти, всичко останало ще му бъде подчинено. Изведнъж бавно и неусетно игрите, които някога сме играли, песните, които сме изпълнявали, любовта, празниците - всичко това в крайна сметка ще се превърне в работа.

Учените постоянно прибавят към знанията ни и така ни помагат да разбираме света по нови и различни начини. За да постигнат това те често изобретяват концепции отиващи отвъд пределите на обикновения език. Специализираната им терминология е жаргон, който може да предизвика бурен смях извън пределите на академията. Но да се критикува жаргонът като такъв, е равносилно на това да се каже, че учените не трябва да прекрачват отвъд здравия разум, което е откровено предателство спрямо призванието им. Макар да се случва да злоупотребяват с езика си, нуждата от разширяване на границите на мисълта е по-честата потребност.

Според философията на Убунту [понятие, означаващо "човечност" на зулу, във философски смисъл разбирано като "човечност за другите"], която има своите корени в Древна Африка, новороденото дете не е човек. Хората се раждат без "ена" или същност, като тя се придобива чрез взаимодействие с другите и с течение на времето. Затова дистинкцията между "Аз" и "Другия" , приета за аксиома в западната философия, е много по-неясна в мисълта на Убунту. Както кенийският философ Джон Мбити се изразява в "Африканските религии и философия" (1975г): "Аз съм, защото ние сме и щом сме, следователно съм."

Желателно ли е онзи, който не е никакъв експерт по икономически или социални въпроси да изказва своето мнение относно социализма? Поради ред причини считам, че е.

домът ми ще се нарече дом молитвен за всички народи! А вие го направихте разбойнишки вертеп!(Мат., 21:13)

С тези думи Исус изгонил търговците от храма.




Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.