Search our Site

logo

категория Общество

Днес трудно ще се намери кътче на биосферата, недокоснато от човешки ръце. На някои места природата се оказва почти неспособна да поддържа здравословен живот. Индустриалното общество доведе до загуба на видове с темпове хиляда пъти по-високи от тези, които биха могли да се появят при отсъствието му. Емисиите увеличиха концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата до най-високото ниво за последните няколко милиона години, като повлияните от действията ни промени се очаква да станат още по-опустошителни. Влиянието на човека върху планетата е толкова сериозно, че все по-голям брой учени смятат, че сме влезли в нова геоложка епоха, наречена Антропоцен, която бележи необратимите промени в екосистемите. Как стигнахме до тук и как се очаква да продължим по същия начин?

Всички култури и общества осигуряват критерии за морално поведение. Наследената морална рамка на Запада е основана на индивидуалните права и привилегии, които разполагат интересите на човека на върха на етичните грижи. Това традиционно гледище може да бъде проследено до Просвещението. Философите свързват появата на една експлоатационна настройка спрямо природата също и със средновековните нрави, мислещи човека като превъзхождащ света - човекът като венец на сътворението и център на вселената.

Будизмът вижда нещата по различен начин. Първата етична заповед на будизма е въздържание от вреди, а първият владетел в историята, който издига мерки за опазване на дивата природа, е индийският император будист Ашока Мауря (304-232 пр. Хр). Въпреки това, за много философи-еколози будизмът не изглежда да предлага пряко ръководство за отношение спрямо природата. В голяма степен това се дължи на факта, че има някакъв дисонанс между будисткото разбиране и западната екологична етика.

Обяснявайки този дисонанс е полезно да си спомним за будисткото разграничение между „конвенционална“ и „абсолютна“ реалност. Конвенционалната е начинът, по който нещата изглеждат, пораждайки видимата структура и организация на света. Централно място в нея заема чувството за Аз. Ние сме склонни към силни представи за нашата собствена идентичност, откриваема в неща като семейство, националност, религия, професия и имущество. Абсолютната реалност, от друга страна, отива отвъд подобен опит. Тя, вместо да разглежда нещата като независими обекти, ги описва от гледната точка на свойствата и условията в една постоянно изменяща се вселена. Тази перспектива означава, че синтезът на силите и условията, които възприемаме в „реката“ например, остават разпознаваеми в себе си и въпреки това съществуват като неразривно свързан елемент с една далеч по-обхватна система. Тя може да се схване единствено в понятията на физическите сили, геологията, животът, който поддържат и на хидрологическите цикли. Ако Аз-ът се мисли по същия начин, колко точно субстанция има в онова, което мисля като „мен“?

В будизма Аз-ът се разбира не като лежащо в основата нещо [т.е. не като субект, от лат. subiectus - под-лежащ], а като неспирен процес. Това напомня на теорията на снопа на Дейвид Хюм. В съответствие с будистката мисъл, Хюм описва съзнанието като "вид театър, в който няколко възприятия се появяват последователно; отминават, преминават, плъзгат се и се смесват с различни състояния и ситуации". И така, въпреки подразбиращата се конвенционална реалност, зад нашите мисли, думи и действия няма нито конкретност, нито същност. Така в будизмът „индивидуалността“ е илюзия, най-вече в смисъла на понеслите ни към вярата схващания за отделеността ни от другите и другото в света. На лично ниво, проблемите се появяват когато бъдем впримчени във вида преживявания характеризиращи този опит за Аз-а. Повеждат ни представи за притежание и тъкмо поради копнежа и привързаността си към преходните неща, ние се превръщаме в причина за собственото си страдание. Това неизбежно води до недоволство, тревожност и отчуждение. Но последиците от подобни екзистенциални недоразумения отвеждат далеч отвъд личния ни живот. Всъщност егоцентричността е болест, която предизвиква дисбаланси, безчувственост и злоупотреби - болест директно свързана с "трите порока" на Буда: алчност, недоброжелателност и заблуда. Въпреки това, тези отрови са насадени в нормите и структурите на обществото, спомагайки за насоките на икономическото и политическо поведение спрямо заобикалящата ни среда. Унищожението на природата е следователно външна манифестация на вътрешен недъг. Ако нашите мисли са замърсени, тогава ще са замърсени и нашите действия, а и последствията от тях. Напротив, будистките принципи гледат на личността и на природата като на неразделими.

Как възприемаме и разбираме себе си е от решаващо значение в определянето на това как ще действаме. Те оформят начина, по който възприемаме и разбираме Другия и природата. Мислейки и действайки поотделно, ние създаваме дисхармония. Тя е едновременно симптом и причина за отчуждение от естествения свят, но и слепота спрямо собствената ни истинска природа. Обръщането на този процес ще рече скъсване на изкуствените граници между хора и природа, а и разкриване на лежащите в основата им единство и цялост.

Следователно - както философски, така и екологично, - нашият личен интерес може бъде разгледан като интереса на цялото. Подобно съзнание може да даде посока на една по-балансирана връзка между общество и природа.

Бъдещето на природата е за пръв път и поне частично в ръцете на съзнателните, разумни човешки същества. Но за всеки вид приложимо общо бъдеще, ние трябва да култивираме една яснота и разбиране, които позволяват регулация на импулсите и поведението ни. Това е нравственост основана на самодисциплина или - както го наричат будистите - „средният път“. Ние трябва също така да култивираме една нова признателност и почит - вкоренени в смирението - спрямо неприкосновената святост на всички форми на живот, а и уважение и състрадание като основа на всяко решение и оценка касаеща целесъобразността на действията ни. Както гласи една стара азиатска поговорка: "Внимателният крак може да стъпи навсякъде". А и така можем, достигайки до по-добро схващане за природата, също да видим сами себе си като онова, което действително сме.

Комплексът за желязо и редки земни минерали „Баоганг“ е с размерите на град. От мястото, на което се намирам, виждам как покрива хоризонта - безкрайни охлаждащи кули и комини, протягащи се към сивото, претопено небе. Между него и мен, разпростирайки се в далечината, лежи изкуствено езеро пълно с черна, леко втечнена, токсична кал. По протежението на брега има десетки тръби, които изхвърлят гъсти и черни химически отпадъци от обграждащите езерото рафинерии. Воят на тръбите и миризмата на сяра обладават сетивата ми - адът, установил се на земята.

Празници. В мен отново напира нуждата да протегна ръка и да издърпам крайчеца на нишката, подаваща се от свещената власеница на мирозданието. Хвана ли нишката, последвам ли я, знам, че ще ме отведе към онова най-близко и най далечно пространство, където времето е спряло, а светът подреден и цялостен.

Работата на Джорджо Агамбен, опираща се на следдельозианската континентална философия и интелектуалните последствия от идеята за автономия, нахлу в света на философията като ураган. Неговата теория е ведно своевременна и провокативна, като също така пряко резонира с антиавторитарните форми на политически активизъм. И докато работата на Агамбен е изключително теоретично концентрирана, то заключенията, до които достига, са едновременно плашещи и вдъхновяващи - държавите са неотделими от създаването на концентрационни лагери, в които хората са заплашени така, сякаш не притежават никаква стойност. Дори по-лошо - лагерът напуска своите стени и се разпростира над целия социален свят. Държавите не могат да съществуват без условията, които произвеждат лагера и, следователно, единственият начин да се отървем от тях, е да се отървем от държавата. Но как Агамбен стига до тези заключения?

Нашите нови приятели, завладени от толкова много звезди и величия, едва ли разбират, че зад описанието на отминалото великолепие, което даваме, се крие една обикновена човешка истина. А именно, че някога другите се интересуваха от нас, бяхме обичани от приятелите си и дори хазяите ни знаеха, че ще платим задълженията си навреме. Имаше дни, в които можехме да си позволим да си купим храна или да се качим в метрото без да ни се напомни, че сме нежелани.

Статията “Социализмът и кризата на съвременния човек” излиза през 1968 г. в септемврийския брой на чехословашкото списание “Plamen” (Пламък). По това време ЧКП приема одобрения от Москва закон за цензурата, в който пресата, радиото и телевизията се разглеждат като “инструменти за провеждане политиката на Партията и държавата. Месец по-рано Пражката пролет е смазана и започва т. нар. “нормализация”. Самият текст е мислен и писан преди инвазията на Варшавския пакт.

Добре известен факт в науките за езика е, че от това какъв брой хора говорят даден език зависи с какви темпове ще се изменя структурата му. С разширяване периметъра си на действие, езикът загубва способността си да бъде спонтанна експресия, установяваща интимно отношение между човека и заобикалящото го.

Стандартната интерпретация на известното твърдение на Фридрих Ницше, че „Бог е мъртъв“ посочва науката (или “технологията” – в по-наивния им вариант) като главната движеща сила, довела до унищожението на Бог. Такъв е аргументът на философи като Брамман (2009), предлагащи „дълбока интерпретация“ на това, към което притчата за лудия наистина препраща. Те стигат до заключението, че всъщност науката детронира Бог като основния гарант на нашата морална вселена, поставяйки на престола непорядъчния морален релативизъм, при който „вече няма горе и долу“ (“Веселата наука”, §125). Макар и да не оспорвамe загубата на нравствени опорни точки в модерността, бихме желали да поставим под въпрос идеята, че именно науката, и само науката, е отговорна за смъртта на Бог. Изоставянето на търсенето на „по-дълбок“ смисъл и оставането на нивото на повърхностните привидности на самата причта, може да спомогне за разкриването на нов източник на релативизъм. Значително по-мощен от самата (атеистична) наука.

На първо място - ние не обичаме да ни наричат "бежанци". Един друг се наричаме "новодошли" или "емигранти". Нашите вестници са за "немскоговорящи американци" и доколкото знам не съществува и не е съществувал клуб, основан от преследвани от Хитлер хора, чието име да индикира членовете си като бежанци.

Миналата седмица във вестник “Трибюн“ имаше едно интересно писмо от г-н Дж.Стюарт Кук, в което той изразява мнение, че най-добрият начин да избегнем опасността от "научна йерархия" е всеки член на широката общественост да бъде, доколкото е възможно, научно образован. В същото време учените трябва да бъдат изведени от изолацията, в която се намират и да бъдат насърчавани да заемат по-висока роля в политиката и администрацията.

Дерида знаеше какво е да си аутсайдер. Роден през 1930г. в еврейско семейство в Алжир, по това време френска колония, той е гражданин на Франция от мига на своето раждане и въпреки това не стъпва там до деветнадесетата си година. Поради факта, че е евреин, през 1942 г. с декрет на военното правителство на Виши неговото гражданство бива отнето. Следва изгонване от училището, което е посещавал досега.

Учените постоянно прибавят към знанията ни и така ни помагат да разбираме света по нови и различни начини. За да постигнат това те често изобретяват концепции отиващи отвъд пределите на обикновения език. Специализираната им терминология е жаргон, който може да предизвика бурен смях извън пределите на академията. Но да се критикува жаргонът като такъв, е равносилно на това да се каже, че учените не трябва да прекрачват отвъд здравия разум, което е откровено предателство спрямо призванието им. Макар да се случва да злоупотребяват с езика си, нуждата от разширяване на границите на мисълта е по-честата потребност.

Представете си, че трудът е превзел света. Това ще бъде центърът, около който останалата част от живота ни се върти, всичко останало ще му бъде подчинено. Изведнъж бавно и неусетно игрите, които някога сме играли, песните, които сме изпълнявали, любовта, празниците - всичко това в крайна сметка ще се превърне в работа.

Желателно ли е онзи, който не е никакъв експерт по икономически или социални въпроси да изказва своето мнение относно социализма? Поради ред причини считам, че е.

Според философията на Убунту [понятие, означаващо "човечност" на зулу, във философски смисъл разбирано като "човечност за другите"], която има своите корени в Древна Африка, новороденото дете не е човек. Хората се раждат без "ена" или същност, като тя се придобива чрез взаимодействие с другите и с течение на времето. Затова дистинкцията между "Аз" и "Другия" , приета за аксиома в западната философия, е много по-неясна в мисълта на Убунту. Както кенийският философ Джон Мбити се изразява в "Африканските религии и философия" (1975г): "Аз съм, защото ние сме и щом сме, следователно съм."

През последните четиридесет години, земята загуби половината от дивите си животни. Какво означава да философстваме върху това? За последно в атмосферата е имало толкова много въглерод, преди човекът изобщо да е съществувал. Какво да мислим или чувстваме относно територията, в която навлизаме? Перспективите са такива, че поколението родено в края на двадесети век може да бъде последното, което е познало невинността на природата.

домът ми ще се нарече дом молитвен за всички народи! А вие го направихте разбойнишки вертеп!(Мат., 21:13)

С тези думи Исус изгонил търговците от храма.

Книгата на Маркузе, "Едноизмерният човек", е написана през 1962г., но се чете сякаш е било днес. Плоският дискурс, широко разпространените репресии покрити от булото на "консенсуса", отсъствието на признание за перспективите и алтернативите отвъд доминиращата рамка, затвореността на вселената от смисли, корозията на установените права, а и на пътищата за бягство, безусловната мобилизация срещу неизменния противник, вграден в самата система като нейна основа, поддържащата подчинението на усилията ни... Всичко това бе в един предишен период на рецесия и разложение, много подобен на този, в който се намираме в момента.

Живеейки в епохата на масовата грамотност и информираност, всъщност ние живеем в епохата на множество криворазбрани понятия, за които благодарение на медии, политически лозунги и прочее, сме изградили представа, която не отговаря на нищо от заложеното в същността им, а и в процесите довели до историческото им развитие и определяне. В известен смисъл можем да говорим за нашето време като за епохата на масовата криворазбраност.




Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.