Search our Site

logo

Живеейки в епохата на масовата грамотност и информираност, всъщност ние живеем в епохата на множество криворазбрани понятия, за които благодарение на медии, политически лозунги и прочее, сме изградили представа, която не отговаря на нищо от заложеното в същността им, а и в процесите довели до историческото им развитие и определяне. В известен смисъл можем да говорим за нашето време като за епохата на масовата криворазбраност.

Ние боравим с думи натоварени с невъобразим смислов и ценностен заряд, без възможността да обясним какво те о-знача-ват. Проблемите произтичащи от тази невъзможност са с опасни и, разбира се, очевидни последствия, като на първо място това е отчуждението ни един от друг. Ние искаме да бъдем разбрани, макар сами да не разбираме думите, които използваме. Дефицитът на думи, а от там и на възможности, гласно да оповестим собственото си състояние или намерение по отношение на заобикалящата ни действителност, е доказателство за отсъствието на нещо жизнено важно.

В този текст няма да се занимаваме с множеството от тези понятия, които проблематизират общуването ни и възможността изобщо да се доближим до другите, а само с едно конкретно, чиято светлина от древни времена насам проблясва на върха на ценностната йерархия – свободата. Тя е израз на едно от най-ясните и може би първи стремления на човека от времената, в които е прохождала със ситни крачки първата история, уви, до прага на нашето съвремие. Надявам се, че обръщайки внимание на свободата в опита си да изясним някой от основните фактически и интерпретаторски различия (предопределени от различни течения и най-вече – амбиции, да речем политически) вилнеещи в нашето време, по необходимост на преден план ще излязат и всички останали невъзможни за унифициране понятия, поради които масовата информираност ни превръща в масово дезинформирани и от там – в безцелно лутащи се.

Мисленето на и за свободата се е изменяло с всяко поколение като несъмнено силата и ценността ѝ, а ведно с това и нейната яснота и категоричност, никога не се е загубвала в претоварения хоризонт на настоящето така, както това става сега. Естествено, като връх на историчността, настоящето е винаги малко повече еди какво си, от която и да било друга епоха. Може би е редно да кажем, че поради масовостта на знанието, ние сме загубили по-ценното от него – съ-знанието, което винаги е и винаги ще побира в себе си свободата като свой най-висш идеал и безусловно стремление. Затова и ми се иска - като човек потърпевш от тази масова криворазбраност - да изразя своето мнение и позиция по въпросите касаещи същността на, по моето скромно мнение, най-важното качество на онова, което открай време се нарича личност и по необходимост се свързва с нейния вътрешен ред. Позицията, която ще заема не е нито нова, нито оригинална – тя е една традиция в мисленето на човека и за човека, без която би било много трудно изобщо да говорим по тези въпроси. Ужасът на нашето време, е че тази традиция загуби своя фундамент (разбиран тук като теоретическа обосновка) и се превърна в изпразнени от смисъл клишета на политическия и медиен език, които нищо не значат и до нищо не водят.

Проблематизираното ни мислене за човека лесно се самодоказва като такова от факта, че масовата ни информираност е предопределяна от постоянстващо обожествяване на всеки отделен човек (за да използваме „правилния“ термин от ежедневието ни, трябва да кажем индивид, което буквално значи – конкретния представител на някакъв вид и неговия род). Едва ли не всеки съществуващ човек се е превърнал в един земен бог, чието битие заслужава страхопочитание. Не отричам ценността на човека изобщо, той е ценност сама по себе си и за мен, както за когото и да било друг. За сметка на това отричам, с абсолютна категоричност, необходимостта да се внушава на всяко дете, а и на всеки човек, чрез масмедиите (като тук подчертавам, че в това понятие включвам целия спектър на поп-културата), че е специално или специален, или поне не в смисъла, който се влага в тази дума.

Думата special в английския език идва от френската дума especial, която намира своят корен в латинската дума species, означаваща вид. Към нея е прибавена деривационната наставка -alis, изместваща първичното значение и изтъкваща една различеност от видовото, тоест индивидуалност. Несъмнено във всеки един индивид такава различеност съществува. Остава въпросът, защо понятие, което опростява човека, превръщайки го в екземпляр, е така популярно и защо отграничаването от видовото следва да се приема като нещо добро. В действителност при един по-внимателен прочит на така разгледаното понятие, в едно съждение от рода на „Всеки човек е една безусловна индивидуалност“ или „Всеки човек е специален“, което е същото, терминът човек съвсем спокойно може да бъде подменен с кон или хамстер. Индивидуалната отличителност на един кон или хамстер пред друг е несъмнена. Но също така е и без значение, защото индивидуалното е една взаимозаменимост, която е такава по силата на наличността си (т.е. фактът, че заема някакво място в света), а не по силата на своята същност. Традиционното схващане е такова:

Род:
живи същества;

Вид:
човек;

Индивид:
ето тази плът и кости.

Безспорно тук всичко е точно и ясно. Конкретността на индивида е несъмнена, както и неговата без-личност. Забележете, най-точният начин да бъде обяснена индивидуалността в традиционното (наследено още от Аристотел и повтаряно от Средновековието та чак до днес) схващане е, че индивидуалното, доколкото е завършекът на този чисто разсъдъчен регрес, е ето тази плът и кости. Но аз.. аз само тази плът и кости ли съм?

В известен смисъл онова, което се опитвам да кажа, е че посоката на мотивиране на положението за значимостта на отделния човек е правилна, терминологията обаче не. Това на пръв поглед не изглежда толкова опасно. Уви, само на пръв. Истината е, че от тук произтичат и се разливат, случайно или не, в нашето ежедневие голяма част от проблемите на криворазбраността. На първо място е важно да обобщим нещата, които досега посочихме в малко по завършен и систематизиран вид:

а/ различността на всеки индивид от видовото е нещо несъмнено и нищо, нито конят, нито хамстерът, не правят изключение от това правило;

б/ схващането на индивидуалността като „специалност“ на всеки един отделен човек е правилна, доколкото се отнася към а/, а не към личността на човека, която не следва да се разглежда винаги като нещо дадено и фиксирано по силата на неговото съществуване.

Но кое е тогава онова, което не е взаимозаменимо? Бихме могли да кажем, че то е нещо, което мъчно се проявява в света на явленията и все пак е явление. Нещо, което не се появява с нашето раждане, а е подвластно на нашите собствени действия. То е най-личното ни и все пак - най-трудното за дефиниране - самият аз. А самият аз не съм такъв, само защото заемам някакво място в света. Аз съм, защото имам свободата да се отнасям и да реагирам по някакъв начин спрямо това свое място в света. И тъкмо тук е разковничето.

Свободата е израз на най-висшите пластове на проявление на нашето съществуване и като такава тя е обвързана с нещо особено, на което в съвременните разбирания не се обръща достатъчно внимание и което може да се схване като израз на безусловната автентичност на самосъзнателния човек, в която той утвърждава себе си не пред кого да е, а пред самият себе си и чак след това пред Другия, пред когото застава и от когото търси признание. Тази особеност на самосъзнателния човек, която се проявява на първо място в начина, по който се отнася към собствената си личност, тоест в начина, по който твори себе си за себе си, е проявление на неговото до-стой-нство. Една подобна дисекция ясно очертава границите на казваното в езика, а именно смисловата натовареност на думата, която означава да-стоиш-до. Логичният въпрос е – до кого?

Така поставен обаче, ведно с ежедневната употреба на думата, към която прибягваме когато искаме да покажем самите себе си като някаква непоколебимост, която заслужава уважението на другите, предполага отговорът да е - до себе си. Но „до себе си“ не означава Аз-ът да е една абсолютна самодостатъчност, в смисъла, който влагаме когато казваме за някого, че е саможив. Правилно е - изискващ от другите уважение, а следователно и изискващ от другите признание Аз, който е готов да отговори със същото на всеки. Този Аз изправен пред другите е Аз, който познава собственото си значение, но познава и значимостта на Другия. В полето на срещата, не онази виртуална среща, в която всеки губи лицето си, а в полето на действителната среща, в която лицето на Другия е вече само по себе си някакво признание, което го трансформира в Ти, се случва взаимността. Когато имаме Аз и Ти, имаме и диалог, а в полето на диалога ние полагаме взаимното признание между Аз и Ти, в което всеки продължава да твори себе си.

За да се чувстваме значими и готови за срещите си с другите, ние трябва да сме нещо, не разбирано като явление в света, а като нещо повече от явление в света, което пък означава да сме нещо повече от индивиди. Това нещо повече от свободно заменима единица или явление, се нарича личност. Как да станем нещо повече, тоест как да станем личност? Това, уви, е един от онези въпроси, на които всеки сам трябва да си отговори. Да говорим за Аз или за самосъзнание, е едно и също. И в двата случая говорим за онова, което някак винаги успява да ни се изплъзне, дори на нас самите, какво остава за това да очакваме от някой друг да го формулира за нас самите. Може би причината е, че процесът, в който търсим Аз-а е процес, в който търсещият съвпада с търсеното. Семьон Франк ще каже, че „това прилича на случая, когато понякога разсеяният човек търси в стаята очилата, през които гледа; той не ги вижда, защото вижда през тях.“

Не е случайно обаче, че лястовицата е птицата, която сме избрали да олицетворява свободата. Това не е станало само защото наблюдавайки я сме разбрали, че може да си позволи да прелита огромни разстояния, да напуска едно място прехвърляйки се на друго, нито пък заради свободата и гъвкавостта, която пресъздават движенията ѝ по време на полет, а защото въпреки всичко това винаги се завръща в своето гнездо. Лястовицата е от онези птици, които освен свободата, упражнява и отговорността в действията си – тя се грижи за малките на своите себеподобни когато са останали без надзор или храна, изхранва собствените си малки дори след като започнат да летят и най-важното – цени конкретния Друг, нейният партньор. Обединявайки всичко това можем да заключим, че е отговорна не само към собственото си съществуване, но и към това на другите. Избрали сме я значи, защото побира в себе си вечното и неразложимо съотношение между свобода и отговорност.


Еднократно:
 EUR

случайни статии


Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.