Според философията на Убунту [понятие, означаващо "човечност" на зулу, във философски смисъл разбирано като "човечност за другите"], която има своите корени в Древна Африка, новороденото дете не е човек. Хората се раждат без "ена" или същност, като тя се придобива чрез взаимодействие с другите и с течение на времето. Затова дистинкцията между "Аз" и "Другия" , приета за аксиома в западната философия, е много по-неясна в мисълта на Убунту. Както кенийският философ Джон Мбити се изразява в "Африканските религии и философия" (1975г): "Аз съм, защото ние сме и щом сме, следователно съм."

От ежедневния си опит знаем, че човек е частично подправен под натиска на общността. Връзките заздравяват саморазбирането. Кой съм Аз зависи от много други хора - семейството и приятелите ми, културата, към която принадлежа, колегите от работа. Аз-ът, който водя в магазина за покупки, се различава в действията и поведението си от онзи, който разговаря с научния ми ръководител. Дори най-интимните ми и лични размисли са преплетени с перспективите и гласовете на различни хора - такива, които са съгласни с мен и дори ме възхваляват, но и други, които не си спестяват усилията да ме критикуват.

Идеята за едно неясно и двусмислено Аз може да доведе до объркване. Този дискомфорт може да се препише най-вече на Рене Декарт. Френският философ смята човека по същество за автономен, самодостатъчен и рационално центриран субект, който се отнася към света извън себе си със скептицизъм. Макар модерният разум да не е създаден изцяло от Декарт, то именно той е този, който извървява дълъг път за очертаване на основните му контури.

Декарт си поставя много конкретен задача за изпъление. Той се опитва да открие стабилна отправна точка, от която да погледне света, без да се позовава на богоугодни мъдрости - място, от което да разпознае постоянните структури лежащи под променливите явления на природата. Според него съществува нещо подобно на компромис между сигурността от една страна, и общественото и световно разнообразие от друга. Единственото, в което можеш да бъдеш сигурен, е твоето собствено cogito - фактът, че мислиш. Другите хора и неща са непостоянни и капризни. Следователно не трябва да бъдат обвързани по никакъв начин със самопознанието, което е по необходимост отделено, единно и съзерцателно цяло.

Няколко уважавани философи и психолози се определят като строги дуалисти и последователи на Декарт (тоест вярват в това, че умът е напълно отделен от материята или иначе казано - тялото). Но картезианското cogito все още е навсякъде. Експерименталният дизайн за тестване на паметта например, се придържа към убеждението, че е възможно да се направи точно разграничени между Аз-а и света. Ако Аз-ът чисто и просто пребивава в черепа ни, то е напълно приемливо да изкараме човек от ежедневното му обкръжение и връзките, в които се намира в него, и да проверим спомените му с помощта на карти и екрани в изкуствени лабораторни условия. Така човекът бива мислен като самостоятелна единица, независима от обкръжението си, а Аз-ът като вписан в мозъка чрез серия когнитивни процеси. Паметта трябва да е нещо, което имаме, а не такова, което правим по силата на определен контекст.

Социалната психология се опитва да изследва връзката между познание и общество. Но дори и тогава се предполага, че действителният фокус на изследването е множеството от картезиански субекти, а не Аз-овете, които се развиват в хода на времето благодарение на другите. През 60-те години на миналия век, американските психолози Джон Дарли и Биб Латан били привлечени от убийството на Кити Дженовезе в Ню Йорк - млада бяла жена, нападната и намушкана през нощта на път за вкъщи. Няколко души били свидетели на престъплението, но никой не направил дори опит да го предотврати. Дарли и Латан разработили серия от експерименти, които симулират различни кризи като епилептичен припадък например или издигащ се от съседната стая дим, за да наблюдават действията на хората. Те са първите, които идентифицирали така наречения "ефект на страничния наблюдател", при който хората реагират много по-бавно ако някой е в беда, при наличието на други присъстващи.

Тяхното предположение е, че това е следствие от "дифузия на отговорността", в която задължението се прехвърля на по-голяма група от хора. Но както американски психолог Франсис Чери твърди в "Упоритите подробности на социалната психология: Есе върху научно-изследователския процес" (1995г.): "този числен подход изтрива важна контекстуална информация, която може да помогне да се разберат истинските мотиви движещи хората". Убийството на Дженовезе трябва да се разглежда на фона на насилието срещу жените, което често не се взима на сериозно. Според Чери в подобна ситуация хората остават безучастни от страх да не се намесят в семеен скандал. От друга страна, убийството на бедна, черна жена привлича много по-малко медийното внимание. Но фокуса на Дарли и Латан до голяма степен скрива структурните фактори.

Има ли как да се съчетаят тези две форми на Аз-а - релационната, обхващаща целия свят, и автономната, вътрешно единна? Руският философ Михаил Бахтин вярва, че отговорът се крие в диалога. Без другите сме неспособни да оценим собственото си съществуване и да изградим цялостна картина на самите себе си. Помислете за онзи сияен миг, в който някой поет описва чувство, което сте изпитвали, но никога не сте изказали или когато сте се борили с това да обобщите мислите си и сякаш от нищото те се оформят по време на разговор с приятел. Бахтин счита, че тъкмо в срещата с другите успяваме да оценим уникалността на собствената си гледна точка и да видим себе си като нещо цяло. Той пише: "Гледайки се през погледа на другите, аз вживявам себе си". Индивидуалността и познанието търпят постоянно развитие. Аз-ът никога не е завършен, той е една завинаги отворена книга.

Реалността не е просто там някъде, тръпнеща в очакване да бъде разкрита. В "Проблеми на поетиката на Достоевски", Бахтин пише: "Истината не е родена в главата на отделния човек и не трябва да се търси там. Тя се ражда в колективното търсене и в процеса на диалогичното взаимодействие". Нищо не е просто самото себе си извън матрицата на отношенията, в които се явява. Вместо това, битието би могло да се разглежда като акт или събитие, което се осъществява в пространството между Аз-ът и света.

Да приемем, че другите са жизнено необходими за нашето самовъзприятие, означава да се противопоставим на ограниченията на Картезианския подход. Нека разгледаме два различни модела на работа в детската психология. В теорията на Жан Пиаже, подобно на Декарт, умственото развитие се дължи на индивидуалния растеж и преорганизацията на психическите процеси. Развиващото се дете е изобразено като самотен ученик - изобретателен учен, който се бори със света и неясните му ориентири. Ответната страна е диалогичната теория, базирана на експерименти като този на Лиза Фрoйнд и нейната "Къща за кукли" от 1990г., подчертаващ взаимовръзката между възрастните, които могат да осигурят стълба за разбирането на света, и децата.

Като по-мрачен пример може да се даде изолираността и самотата в затворите. Първоначалната идея на този тип наказание е стимулирането на интроспекцията - обръщайки мисълта на затворника навътре, принуждавайки го да размишлява върху престъпленията си. От затвора се очаква да го насърчи да се върне в обществото като пълноценен негов член. Идеалната политика за реформиране на Картезианските индивиди. Но в действителност изследвания, извършвани със затворници предполагат, че тяхното чувство за Аз постепенно се загубва, в зависимост от продължителността на наказанието. Затворниците преживяват дълбоки физически и психологически затруднения като обърканост, тревожност, инсомния, чувство за малоценност и изкривяване на усещането за време. Лишавани от контакти и взаимодействия с другите - особености, необходими за запълване и поддържане на последователна и цялостна картина на Аз-а - те рискуват да престанат да съществуват.

Нововъзникващите научни полета, касаещи въплътеното и енактивното познанание, приемат все по-сериозно диалогичните модели на Аз-а. Но в по-голямата си част, научната психология твърде често приема индивидуалисткото Картезианско разбиране, прекъсващо връзката между Аз-а и Другия. "Умунту н'гмунти н'габанту" на зулу означава, че "човекът е човек, благодарение на другите". Това е много по-сигурна и богата фраза от "Мисля, следователно съществувам".