Search our Site

logo

Представете си, че трудът е превзел света. Това ще бъде центърът, около който останалата част от живота ни се върти, всичко останало ще му бъде подчинено. Изведнъж бавно и неусетно игрите, които някога сме играли, песните, които сме изпълнявали, любовта, празниците - всичко това в крайна сметка ще се превърне в работа.

И тогава ще дойде време, до голяма степен незабелязано, когато богатството от светове, които някога са съществували преди трудът да завземе света, ще изчезнат напълно от културния хоризонт, потънали в забвение.

И как в този свят на безусловен труд хората ще мислят, ще звучат, ще действат? Накъдето и да погледнат ще виждат такива, на които им предстои да заработят, други, които вече работят, трети, които вече не могат да работят, четвърти, които не са достатъчно квалифицирани и такива, които са безработни. Не би имало никой, който да остане извън подобно преброяване. Те биха се хвалели колко обичат работата, като си желаят един на друг най-доброто, нужно за един продуктивен ден. Отварят очи и се захващат със задачите си, като единствено сънят може да ги накара отново да ги затворят. Навсякъде ще се защитава етоса на здравата работа, издигнат като единствено средство за постигане на успех. Мързелът, разбира се, ще бъде най-тежкият грях. Навсякъде - сред доставчиците на информация, брокерите на знание, сътрудници и ръководители на нови отдели, ще се носи непрекъснатото бърборене, касаещо работните процеси, плановете и критериите за увеличение на продуктивността, осигуряване на приходи и цялостен растеж.

В този свят храненето, изхождането, почивката, секса, упражненията, медитацията и пътуванията - стриктно наблюдавани и оптимизирани - ще допринасят за добро здраве, което от своя страна ще се използва в услуга на продуктивността. Никой няма да пие твърде много. Някои биха приемали микродози наркотици, за да подобрят представянето си и разбира се - всички ще живеят дълго. На ъгъла ще се разпространяват слухове за смърт или самоубийство от преумора, но подобни почти сладникави клюки не биха се разглеждали като нещо повече от местни прояви на абсолютния дух. За някои дори - доведена до логическия си предел - крайната жертва ще заслужава похвала. Във всички краища на света значи, хората биха действали така, че да позволят най-дълбокият копнеж на труда - неговата безусловна манифестация - да се реализира.

Този свят, както се оказва, не е ситуация от научно-фантастична творба. Той е несъмнено близък до нашия.

"Тоталният труд", термин използван веднага след Втората световна война от немския философ Йозеф Пипър в книгата му "Свободното време - Основа на културата" (1948 г.) е процесът, чрез който човешките същества се превръщат в работници и нищо друго. В крайна сметка работата ще се превърне в център на човешкия живот и всичко останало ще е поставено в нейна служба. Свободното време, празниците и игрите ще я наподобяват, няма да остане измерение, което да е извън нея. Ще сме напълно убедени, че сме родени само за да работим и другите начини на живот, съществували преди тоталния труд, ще изчезнат напълно от културната памет.

Ние сме на ръба на цялостна реализация на труда. Всеки ден говоря с хора, чийто живот е контролиран от работата, превърнала света им в задача, мислите им - в неизречено бреме.

За разлика от някого, посветил живота си на съзерцанието, един тотален работник се самоопределя като служител, стоящ пред света. Той разбира себе си като безкраен набор от задачи, простиращи се в неопределеното бъдеще. Следвайки задачите си, той вижда времето като оскъден ресурс, който трябва да бъде използван предпазливо. Той е обладан от непрестанно безпокойство относно това, което трябва да се направи, как да се направи и дали това е правилното нещо, което трябва да върши сега. Същественото е, че отношението на тоталния служител не се схваща най-добре в случаите на преумора, а по-скоро в ежедневния начин, по който той е насочен към конкретните задачи, които трябва да бъдат свършени - повишавайки производителността, ефективността и ефикасността си. Как? Чрез средствата за ефективно планиране, умело приоритизиране и своевременно разпределение на труда. Тоталният служител, накратко, е фигура на непрекъсната, напрегната, забързана дейност - фигура, чието основно нещастие е дълбокото екзистенциално безпокойство, закрепено върху производството на полезното.

Това, което е толкова тревожно в тоталната работа, не е само фактът, че причинява ненужно човешко страдание, но също и че изкоренява формите на игриво съзерцание, свързано с нашето подпитване, премисляне и отговаряне на фундаментални въпроси касаещи съществуването. За да видите как тя причинява ненужно човешко страдание, помислете за осветяващата феноменология на тоталната работа, както тя се разкрива в разговор в ежедневната осъзнатост между двама въображаеми партньори. В началото се усеща едно постоянно напрежение, всеобхватно чувство за натиск, свързано с мисълта, че има някаква задача, която трябва да се свърши, винаги нещо, което би трябвало да се върши тъкмо сега. Съществува едновременно надигащ се и в двамата въпрос: Това най-добрият начин за прекарване на времето ми ли е? Времето, този невидим враг, разкрива ограничените възможности за действие на служителя и болката от консумирането на невъзвратимия капитал.

Заедно мислите относно "все още не, но се предполага, че трябва да бъде свършено", "трябваше вече да е готово", "трябва да има нещо по-продуктивно, което да върша" и "вечно очакващото следващо", се разкриват като враг малтретиращ служителя, който и без това постоянно изостава зад непълното сега. Той се чувства виновен винаги, когато не е достатъчно продуктивен. Вината в този случай, е израз на провал в желанието да бъдеш над нещата или поне да ги удържаш, а задачите се натрупат поради предполагаемо пренебрежение или леност. И накрая, амбициозният и постоянен импулс работата да бъде свършена, предполага, че е емпирически невъзможно съществувайки така да изпитате наистина каквото и да било. "Моето битие – заключава човек - е отговорност", т.е. безкраен цикъл на недостатъчност.

Бремето на тоталния труд значи, се определя от непрекъснатата, неспокойна, възбудена дейност - безпокойство за бъдещето, преобладаващо чувство на обърканост, дразнещи мисли за пропуснати възможности и вина, свързана с миговете бездействие. Следователно, задачата пред света е свързана с бремето на тоталния труд. Накратко - той по необходимост води до дукха (Будистки термин, който препраща към незадоволителната същност на живота, изпълнен със страдание).

В допълнение към дукха, тоталният труд блокира достъпа до по-висшите нива на реалността. Защото онова, което загубваме в подобен свят, е откровението на красотата в изкуството, религиозната искра на вечността, неподправеното щастие на любовта и, разбира се, философското удивление. Всяко от изброените изисква тишина, спокойствие и възторжено желание нещо да се разбере. Ако значението, разбирано като разчупващото взаимодействие между крайното и безкрайното е точно това, което отива отвъд тук и сега, заедно с нашите занимания и светски ангажименти, ако то ни дава възможност да осъществим пряк контакт с по-голямото от нас, тогава в свят на тотален труд ние губим самата възможност на опита. Това, което губим тогава, е стремежът да разберем защо сме тук.

Еднократно
 EUR

случайни статии

Философия
Що е код?



Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.