На първо място - ние не обичаме да ни наричат "бежанци". Един друг се наричаме "новодошли" или "емигранти". Нашите вестници са за "немскоговорящи американци" и доколкото знам не съществува и не е съществувал клуб, основан от преследвани от Хитлер хора, чието име да индикира членовете си като бежанци.

Бежанците бяха хора, принудени да потърсят убежище поради извършването на даден акт или удържането на определено политическо мнение. Истина е, че ние потърсихме убежище, но ние не сме извършили никакво деяние и повечето от нас дори не са и мечтали да притежават радикални политически пристрастия. С нас се промени смисълът на понятието "бежанец". Сега "бежанци" са тези от нас, които са имали нещастието да пристигнат в нова страна без средства за оцеляване и се налага да бъдат подпомагани от бежанските комитети.

Преди да избухне войната, бяхме още по-чувствителни когато ни наричат така. Дадохме всичко от себе си за да докажем на другите, че не сме нищо повече от обикновени емигранти. Заявявахме, че сме се насочили към дадени страни по силата на свободната си воля и избор, и отричахме връзката на положението ни с т. нар. "еврейски въпрос". Ние бяхме "емигранти" или "новодошли", които един ден са напуснали страната си я по икономически причини, я защото вече не им е прилягала. Искахме да съградим наново животите си, това е всичко. За целта обаче, човек трябва да е достатъчно силен и оптимистичен. А ние сме много оптимистични.

Често заявяваме на самите себе си, че нашият оптимизъм е възхитителен. Но историята на нашето страдание най-накрая стана общо достояние. Ние загубихме дома си, което означава - интимността на ежедневието. Ние загубихме професиите си, което означава - увереността, че сме нужни на света. Ние загубихме езика си, което означава - естествеността на реакциите, простотата на жестовете, непресторената изразителност на чувствата. Роднините ни останаха в полските гета, а най-добрите ни приятели бяха избити в концентрационните лагери, което пък означава, че личният ни живот беше разкъсан на парченца.

Въпреки това, в мига, в който бяхме спасявани (а на повечето от нас това им се наложи няколко пъти), започвахме животите си отначало, стриктно придържайки се към добрите съвети, които ни даваха спасителите ни. Казваха ни да забравим и ние забравяхме с такава скорост, каквато трудно можете да си представите. По приятелски начин ни се напомняше, че новата държава ще се превърне в нов дом и след четири седмици във Франция или шест - в Америка, ние се преструвахме на французи или американци. Най-оптимистичните сред нас биха добавили, че целият им предишен живот е преминал в несъзнателно изгнание и че едва новата им родина ги е научила, как всъщност изглежда домът. Истината е, че понякога възразяваме, когато ни се каже да забравим предишната си работа и е особено трудно да захвърлим предишните си идеали, ако залогът е социалният ни стандарт. Не срещаме затруднения и с езика - само след година оптимистите са убедени, че говорят английски сякаш им е майчин, а след две - тържествено се заклеват, че го правят по-добре от всеки друг език. Немският, от своя страна, си спомнят едва.

С цел ефективно забравяне, предпочитаме и да избягваме алюзии напомнящи ни концентрационните лагери или тези за интерниране, с които се сблъскахме в почти всяка европейска страна - може да се интерпретират като отсъствие на увереност или песимизъм спрямо новата родина. Пък и постоянно ни се напомня, че никой няма желание да слуша за това - адът вече не е религиозно убеждение или фантазия, а нещо истинско, досущ като къщите, камъните, дърветата... Очевидно никой не иска да знае, че съвременната история създаде нов вид човешки същества - вид, който бива затварян в концентрационни лагери от враговете си и в лагери за интерниране от приятелите си.

Дори помежду си не говорим за миналото. Вместо това открихме свои собствени начини за справяне с несигурното бъдеще. След като всички планират, желаят и мечтаят, така правим и ние. Освен тези общи човешки нагласи се опитваме да обхванем бъдещето и чрез науката. След изобилието от лош късмет искаме безусловно ясна посока. Оставяме земята изпълнена с несигурност зад себе си и вдигаме поглед към небето. Звездите, за разлика от вестниците, ще ни кажат кога Хитлер ще бъде сразен и кога ще станем граждани на Америка. Считаме звездите за по-надеждни съветници от приятели си. От тях научаваме кога ще обядваме с благодетелите си и в кой ден имаме най-висок шанс да запълним някой от безбройните въпросници, които ни придружават в настоящия ни живот. Но друг път не разчитаме дори и на тях, а на линиите на дланите си или на знаците, които оставя почерка ни. Макар психоанализата вече да не е на мода, така ние научаваме по-малко за събитията в политиката, но повече за съкровеното си аз. Щастливите времена, в които отегчените дами и господа от високото общество заговаряха за поразиите от ранното си детство, останаха в миналото. Вече не им трябват приказки за духове, истинският опит е това, което кара кожата им да настръхва. Няма нужда да се омайваме по миналото, действителността е достатъчно магична. Така, напук на високопарния ни оптимизъм, използваме какви ли не магически трикове за да призовем духовете на бъдещето.

Не знам кои спомени и какви мисли обитават нощните ни сънища. Не моля и за информация, тъй като и самата аз предпочитам да бъда оптимист. Но си представям, че поне вечер мислим за мъртъвците си или за стиховете, които някога сме обичали. Мога да разбера и защо по време на полицейските часове нашите приятели от западното крайбрежие изживяват с любопитство убеждението, че ние не сме само "бъдещи граждани", но и настоящи "вражески" пришълци. На дневна светлина разбира се, ние се превръщаме само "технически" във вражески пришълци - всеки бежанец знае това. Когато техническите причини те възпират да излезеш от дома си през тъмните часове, не е особено лесно да избегнеш мрачните спекулации относно взаимовръзката между техническата страна на нещата и действителността.

Не, има нещо нередно в нашия оптимизъм. Сред нас се намират и доста странни негови привърженици. След множество позитивни речи, някои от тях се прибират в домовете си и завъртат кранчето на газта. Други пък се възползват по необичаен начин от небостъргачите. Сякаш се опитват да докажат, че нашата широкоразпространена бодрост се основава на готовността ни за смъртта. Откърмени с убеждението, че няма по-възвишена ценност от живота и че смъртта е великият страх, ние станахме свидетели и жертви на по-ужасяващи от нея неща, без да открием идеал, по-висш от живота. И така, макар смъртта да загуби ужаса си за нас, ние се превърнахме в неспособни, а и нежелаещи, да рискуват живота си за каквато и да било кауза. Вместо да се борим или да мислим за това как да отвърнем на ударите ние, бежанците, свикнахме да желаем смъртта на близките и приятелите си. Когато някой от тях умре, весело си представяме всички онези неприятности, от които се е спасил. Много от нас си отиват с надеждата, че и другите ще успеят да се спасят от неприятности, предприемайки съответните действия.

След 1938г. и Хитлеровото нашествие в Австрия, станахме свидетели на това колко бързо красноречивият оптимизъм би могъл да се превърне в безмълвен песимизъм. Но с изтичането на времето състоянието ни се влошаваше - ставахме все по-оптимистични и все по-склонни към самоубийство. Австрийските евреи при управлението на Шушниг, бяха толкова весели хора - непредубедените наблюдатели им се възхищаваха. Убеждението им, че нищо лошо не би могло да им се случи, събуждаше възхита. Когато германските войски нахлуха в страната и техните съседи неевреи, подхванаха набези над домовете им, те започнаха да се самоубиват.

За разлика от другите самоубийци, нашите приятели не оставяха обяснения за делата си - никакво обвинение срещу свят, който принуждава отчаяния човек да говори и да бъде весел в последния си ден. Писмата, които оставяха, бяха конвенционални и безсмислени документи. А речите, които изричахме над отворените им гробове, бяха кратки, смущаващи и многообещаващи. Никой не се интересуваше от мотивите, те бяха очевидни за всички ни.

Вместо да говоря за единствените неща, които впечатляват модерния човек - графиките, аз говоря за непопулярни факти, които само влошават възможностите ми да защитя позицията си. Дори тези евреи, които гневно отричат съществуването на еврейски народ, повишават шанса ни да оцелеем за сметка на графиките - как иначе бихме могли да докажем, че малцина са онези, които са престъпници и че останалите са убити като "добри патриоти" във военно време? В опити да спасят статистическия живот на народа си, евреите имаха най-ниския процент на самоубийства сред цивилизованите нации. Сигурна съм, че към момента тези графики не са верни, но това мога да докажа само на базата на новия си опит. Това би се сторило недостатъчно задоволително за онези, които са убедени, че размерите на черепа дават достатъчна представа за съдържанието му, както и че статистиките за престъпността ни посочват точните нива на морала на нацията. Във всеки случай, където и да живеят днес европейските евреи, те вече не се съобразяват със законите на статистиката. Самоубийствата се появяват не само сред обхванатите от паника жители на Берлин и Виена, Букурещ или Париж, но и в Ню Йорк и Лос Анджелис, в Буенос Айрес и Монтевидео.

От друга страна, има съвсем малко сведения за самоубийства в самите гета и концентрационни лагери. Разполагаме само с няколко доклада от Полша, но за сметка на това сме добре информирани за случващото се в Германия и Франция.

В лагерите в Гюрс например, където имах възможността да прекарам известно време, чух само веднъж за самоубийство и то като предложение за колективен акт, нещо като протест, с който да подразним французите. Някой отбеляза, че във всеки случай сме изпратени там за да умрем, след което общото настроение внезапно прерасна в ревностна жажда за живот. Считахме, че човек трябва да е крайно асоциален и незаинтересован относно мащаба на събитията, за да продължава да интерпретира случилото се като индивидуална прокоба и съобразно с това да прекрати живота си. Но същите тези хора в мига, в който се връщаха към собствения си живот, се изправяха пред индивидуални проблеми, още веднъж подменяни от налудничавия оптимизъм съседстващ с отчаянието.

Ние сме първите евреи неверници, които са били осъждани, както сме и първите, които отговарят на крайните обстоятелства със самоубийство. Може би философите, които ни убеждават, че самоубийството е последният пристан на човешката свобода, са прави - отказаната свобода се проявява в невъзможността ни да създаваме живота си или света, в който сме. Тъкмо живота си обаче сме способни да захвърлим, тъкмо света - да напуснем. Едно е сигурно - набожните евреи не могат да схванат отрицателната свобода. В самоубийството те виждат убийството, унищожението, което човек извършва намесвайки се в делата на Създателя. Adonai nathan veadonai lakach ("Бог дава, Бог взема"). Биха добавили и baruch shem adonai ("да се свети името господне"). За тях самоубийството, както и убийството, означават богохулствена нападка над творението като такова. Самоубиващият се човек заявява, че животът не си заслужава живеенето и че светът не заслужава да го приюти.

И въпреки това нашите самоубийци не са яростни бунтовници, които захвърлят предизвикателство в лицето на живота и света, нито пък се опитват да убият в себе си цялата вселена. Това е тих и скромен начин да изчезнат, който прилича на извинение за крайното решение, което са открили за справяне с личните си проблеми. Според тях, общо казано, политическите събития нямат нищо общо с индивидуалната им съдба; в добри или лоши времена биха повярвали единствено в своята личност. Но сега те откриват някакви мистериозни недостатъци в себе си, които им пречат да превъзмогнат всичко това. Виждат себе си като провал, щом не могат да си позволят да поддържат социалните стандарти, с които са свикнали от ранното си детство. Оптимизмът им е напразен опит да задържат глави над водата. Отвъд веселата фасада, те са в непрестанна схватка с отчаянието си. Накрая умират от някакво подобие на егоизъм.

Ако ни спасят се чувстваме унизени, ако ни помогнат - принизени. Борим се като луди за лично съществуване с индивидуални съдби, тъй като се страхуваме да станем част от партидата на отчаяните сиромаси [schnorrers], които ние, част от нас бивши филантропи, си спомняме твърде добре. Точно както някога се провалихме в опитите си да разберем, че т.нар. сиромах [schnorrer] е символ на еврейската съдба, а не муфтаджия [shlemihl], така и днес не се чувстваме обвързани със солидарността между евреите; не можем да проумеем, че сами не струваме толкова, колко целия еврейски народ. Понякога това отсъствие на разбиране е силно подкрепяно от нашите защитници. Спомням си как, при получаване на визитка от някой германско-еврейски интелектуалец с неизбежното "д-р" пред името, директорът на една от големите благотворителни каузи в Париж възкликваше "Хер Доктор Хер Доктор, Хер Сиромах, Хер Сиромах!".

Заключението, което следва този неприятен опит, е просто. Да бъдеш доктор по философия вече не ни задоволява, затова и се научихме, че за да построи нов живот, човек първо трябва да подобри стария. Беше измислена кратка и приятна приказка, която да опише нашето поведение - имало един пропаднал дакел, емигрант, който в мъката си проговорил: "Някога, когато бях Св. Бернар..."



Към "Ние, Бежанците" (част 2)