Search our Site

logo

Добре известен факт в науките за езика е, че от това какъв брой хора говорят даден език зависи с какви темпове ще се изменя структурата му. С разширяване периметъра си на действие, езикът загубва способността си да бъде спонтанна експресия, установяваща интимно отношение между човека и заобикалящото го.

Добре известно е също така, че има множество езици – езикът на киното, на компютрите, на жестовете и т.н. Според Валтер Бенямин „всеки израз на духовен живот на човека може да бъде схващан като вид език“. Тук обаче ще се опитам да се придържам към разглеждане на езика като пространството на словото, на изречеността, в което се случва магията на преписването или откриването на съдържания, както и на тяхното споделяне или опити за такова. Използвам думата съдържания в множествено число неслучайно, но защо ще стане ясно по-нататък.

Съвременните достижения в сферата на лингвистиката сочат, че не само зависимостта от мястото, което дадена общност обитава, оказва влияние върху езиковостта и различията в нея, но бива сериозно обуславяна и от самия социален контекст. Проучване извършено върху над 2000 езика, ни показва как езиците на по-малките и по-сплотени общности притежават сложна граматика, сложни правила на и за езиковостта, чиято употреба и разпространение, разбирайте пре-предаване, в големи групи е често невъзможна. За сметка на това езиците на големите групи разполагат с по-голямото лексикално разнообразие, т.е. множество думи за едно и също нещо - т.нар. slang, жаргони и прочее. Ако трябва да интерпретираме подобни сведения, може би е правилно да кажем, че малките общности са предразположени към по-лесно усвояване на сложни езикови концепции за сметка на големите, при които производството на нови думи, които удържат синонимното многообразие и следователно вече утвърдените значения, е основната езикова активност.

Ако трябва да приложим тези знания към настоящето, можем да видим как идеята за необходимостта от ясна и категорична политика, ангажирана с опазването на културното наследство, е толкова популярна в последно време поради една основна причина. Масовостта на технологиите и тяхната ежедневна диктатура, която упорито отказваме да признаем, ни налага друга логика на отношение спрямо културното изобщо, но на първо място спрямо езиковостта като изконен носител на културата. Общуването във виртуалното пространство, неговата скорост, на фона на и без това забързаното ежедневие, създава необходимостта от съкращаване, ограничаване на обема на казваното, за да може то да достигне по-бързо до Другия. От друга страна ние ставаме нехайни спрямо словото и по още едно направление, от повтарянето на което се изприщиха устите на съвременните интелектуалци, а именно - триумфът на образността в дигиталната епоха. Там където словото все още участва - в рекламата например, самите технологии, а защо не и в политическия дискурс - то фигурира доколкото е необходимо за пораждането на определени афекти или за доставянето на определена информация.

Последен момент, който особено много ни интересува тук е, как благодарение на технологиите и тяхното обожествяване, на всички ни се наложи да започнем да споделяме един общ за всички съвременници език, присъщ и на самите технологии. Това вече е било. През средновековието т.нар. двуезична интелигенция е упражнявала единия си език в ежедневното си общуване с другите, докато латинският е бил езика на сакралното, в което човекът се е срещал с Бог и същото, което се случва с него тогава, се случва към момента с най-разпространения в света език – английският. А именно неговото структурно обедняване за сметка на лексикалното изобилие. Но не това е важното за нас. Интересува ни как, образно казано, обожествяването на технологиите ни принуждава да обожествяваме и техния език, което от своя страна свежда езиковостта до средство за стимул или информиране. Пренебрегвайки ежедневния език или в най-добрия случай, довеждайки го до огледален образ на общия технологичен език, ние се лишаваме от възможността да се направим действително съобщими.

Можем ли обаче да говорим за „сложна езикова структура“, без с това да имаме предвид и сложна мисловна такава? Езикът, макар сам по себе си да не е мисъл, е оръжие, което може да повлияе на мисълта. Как? Можем ли да твърдим, че езиците, говорени от малко на брой хора, водят до по-дълбинно отношение към проблемите, пред които се изправя човекът? За да помислим над тези въпроси е важно да отбележим нещо, което Бенямин е забелязал отдавна, а именно, че има някаква част от нашата „духовна същност“, както я нарича той, която се припокрива с част от езиковостта, и тя е този аспект от нас, който може да бъде съобщен. Съгласявайки се с това схващане на Бенямин, може би не бихме сбъркали ако заключим, че езиците говорени от малко на брой хора, поради лексикалната си бедност и граматическото си богатство, осъществяват по-пълноценно срещата между духовната същност и съобщимостта, тоест правят по-голяма част от нас и нашия опит достъпни за Другия.

Някои от по-старите философи погрешно наблягаха на тъждеството между мисъл и слово, което, ако трябва да сме искрени, е престъпление и срещу мисълта, и срещу словото по една и съща причина – ощетяването им. Мисълта не бива да се изчерпва с онова, което може да се каже, защото самото изричане е вече ощетяване. За да заговоря Другия, за да му споделя мисленото или преживяното от мен, аз вече жертвам част от тях. Да споделиш нещо, т.е. да направиш себе си разбираем, означава да о-предел-иш мисълта или опита си в името на споделянето, което по необходимост значи да ги ощетиш. Може би е правилно да се каже тогава, че разговорът е саможертва. Говорещият жертва опита си, мисълта си, но Другият не го разбира, не успява да открие смисъла в казваното и в това неразбирателство словото осъществява връзката между нас, връзка основана на различието ни. В тази двойна дистанцираност се проявява необходимостта от различие между говорещите, но тук се крие и инструменталният характер на словото, което влияе на мисълта, защото чрез вживяното му многосмислие в мисълта ми нахлува съобщимата същност на Другия. Тъкмо той може да бъде оръжието на мисълта ми.

От другата страна, както казахме, е ощетено словото, защото понякога самото изричане, самият ритъм на езика ни повежда към необятните хоризонти на многосмислието, което поражда други форми, множество непонятности, които не съответстват с търсените и тъкмо в разноликостта бива заченато магичното богатство на словото. Езикът с по-сложна граматическа структура, тоест онзи, който се говори от по-малко хора според учените, предполага по-високи нива на двусмислие, което пък означава, че самият език води едно автономно съществуване, в което истината или съобщимостта на духовната същност се чувства опазена, съхранена под пластовете смисли и съдържания, в които всеки от нас трябва да се порови. Затова е и безумие амбицията на логиците и лингвистите да сведат езика до формула, до уравнение, в което може да бъде открито единственото истинното значение.

Жак Елюл твърди, че ако помолим нашият „събеседник да повтори обяснението, което току-що е дал, то ще бъде друго“. Така че имаме двойно дистанциране – веднъж дистанциране от Другия чрез словото и веднъж дистанциране на самото слово от изричащия го, като в това се проявява и неговото автономно битие. Макар то самото да е свободно, то е и израз на свобода, нашата свободата, и приканва към такава онзи, който говорейки, също ще се утвърди като свободен. Но нека не забравяме и онези редки случаи, в които всичко казвано е толкова пределно ясно, толкова погълнати сме от чуждата реч, в която се прокрадва стихийното изобилие на непознатото, че дори думи, които никога не сме чували, се разголват пред нас от диханието на обграждащото ги, от прегръдката на съратниците си. Както когато в детството ни баба използваше най-причудливите и архаични от тях и въпреки това успявахме да се стоплим от смисъла им като от последните пратеници на слънцето.

Еднократно:
 EUR

случайни статии

Общество
Hortus conclusus

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.