Нашите нови приятели, завладени от толкова много звезди и величия, едва ли разбират, че зад описанието на отминалото великолепие, което даваме, се крие една обикновена човешка истина. А именно, че някога другите се интересуваха от нас, бяхме обичани от приятелите си и дори хазяите ни знаеха, че ще платим задълженията си навреме. Имаше дни, в които можехме да си позволим да си купим храна или да се качим в метрото без да ни се напомни, че сме нежелани.

Откакто вестникарите започнаха да ни забелязват и ни посъветваха да поработим над израженията, с които пазаруваме мляко или хляб от магазина, станахме малко истерични. Умуваме как ли можем да го постигнем? Ужасно внимателни сме във всеки момент от ежедневието си - да не би случайно някой да познае кои сме, какъв вид паспорт притежаваме, какво пише в акта ни за раждане и най-вече, че Хитлер не ни харесва. Даваме най-доброто от себе си за да се впишем в един свят, в който трябва да показваш политическа коректност дори когато си купуваш храна.

При подобни обстоятелства св. Бернар расте все по-голям и по-голям. Никога няма да забравя как, въпреки очакванията да приеме някаква работа, един млад мъж въздъхна "Нямате представа с кого говорите. Аз бях мениджър в "Карстадс" [Голям универсален магазин в Берлин, бел. пр.]. Нито пък дълбокото отчаяние на онзи господин в средна възраст, който преминавайки през безброй смени на различни комисии в опит да се спаси, накрая възкликна: "И никой тук не знае кой съм!". Тъй като отказваха да се отнасят с него като с достойно човешко същество, той започна да изпраща телеграми до високопоставени личности, които познаваше. Бързо разбра, че в този смахнат свят е много по-лесно да бъдеш приет като "велик човек", отколкото като човешко същество.

Колкото по-малко свободни сме да изберем кои сме и как да живеем, толкова повече се опитваме, за да прикрием фактите относно себе си, да неутрализираме другите, влизайки в роля. Ние бяхме изпъдени от Германия защото сме евреи. Но едва прекосили френската граница бяхме превърнати в "boches" [от фр. жаргон - "калпазани", така са наричани немските войници по време на войните, бел. пр.]. Дори ни беше казано, че трябва да приемем това обръщение, ако наистина искаме да се противопоставим на расистките теории на Хитлер. В продължение на седем години играхме нелепата роля на французи, най-малкото - бъдещи граждани. В началото на войната обаче, всички бяхме интернирани като "boches". Междувременно повечето от нас наистина се превърнаха във верни французи, които дори не биха посмели да критикуват френския правителствен ред. По този начин заявявахме желанието си да бъдем интернирани. Ние сме първите “prisonniers volontaires” [доброволни затворници, фр.], които вижда историята. След като германците нахлуха в страната, от френското правителство се очакваше само да подмени името на непоколебимостта си. Тъй като бяхме германци, ние не бяхме освободени, защото сме евреи.

Една и съща история, повтаряща се отново и отново навсякъде по света. В Европа нацистите конфискуваха собствеността ни, но в Бразилия трябваше да платим 30% от притежанието си, както повечето лоялни членове на Bund der Auslandsdeutschen [Асоциация на немците в чужбина, бeл. прев.]. В Париж не можехме да напускаме домовете си след 20:00 часа, защото бяхме евреи, а в Лос Анджелис - защото бяхме "вражески чужденци". Самоличността ни се променяше толкова често, че никой не можеше да каже със сигурност кои сме.

За съжаление нещата не се развиваха по-добре в срещите ни с другите като нас. Френските евреи бяха абсолютно убедени в това, че всички останали, които идваха отвъд Рейн, са Полакс [поляци, бел. пр.] - това, което немските евреи наричат Остюден [евреи от Източна Европа, бел. пр.]. Но онези от тях, които наистина идваха от Източна Европа, нямаше как да се съгласят с френските си братя, затова ни наричаха Джейкас [немскоговорящи евреи, бел. пр.]. Синовете на мразещите Джейките евреи, второ поколение родени във Франция и вече надлежно асимилирани, споделяха мнението на френската висока класа. Така в едно и също семейство можеше да бъдеш наречен Джейка от бащата и Полак от сина.

След избухването на войната и катастрофата, която сполетя европейските евреи, самият факт, че сме бежанци, възпрепятстваше смесването ни с местното общество, като някои изключения само потвърждаваха правилото. Тези неписани социални закони, макар и никога официално признати, имат голяма власт над публичното мнение. Подобни мълчаливи убеждения и практики имат далеч по-важна роля в ежедневието ни от всички онези официални прокламации за гостоприемство и добра воля.

Човекът е социално същество. Именно затова животът при отрязани социални връзки е труден. За моралните стандарти е по-лесно да бъдат опазени, когато са част от тъканта на обществото. Малцина са онези, които имат силата да опазят своята почтеност, макар техният социален, политически и правен статут да е изцяло сбъркан. Тъй като на мнозина от нас ни липсваше кураж да се борим за промяната, предпочетохме да подменим личността си. Това любопитно поведение дори влоши състоянието ни. Объркването, в което живеем, е отчасти благодарение на самите нас.

Един ден някой ще напише истинската история на немския евреин емигрант, започвайки с описанието на г-н Кон от Берлин, който винаги е бил 150% германец, нещо като немски супер патриот. През 1933г. г-н Кон намери убежище в Прага и много скоро се превърна в убеден чешки патриот - толкова искрен и лоялен, колкото докато беше немски. Времето летеше и около 37-ма чешкото правителство, вече под натиска на нацистите, започна да експулсира бежанците от еврейски произход, пренебрегвайки факта на дълбокия им патриотизъм. Тогава нашият г-н Кон се прехвърли във Виена. За да се приобщи бе необходим определен австрийски патриотизъм. Последва немската инвазия, която го принуди да напусне страната. Той пристигна в Париж в неподходящ момент. Така и не успя да получи редовно разрешение за пребиваване. Тъй като вече бе придобил голям напредък в самозаблуждението, той отказа да вземе на сериозно административните мерки, убеден, че така или иначе ще прекара бъдещия си живот във Франция. Затова и започна приготовления по идентифицирането си с "нашия" предшественик – Верцингеторикс. Мисля, че е по-добре да не продължавам с приключенията на г-н Кон. Докато не приеме себе си такъв, какъвто е - един евреин, никой не може да предскаже всички промени, през които ще му се наложи да премине.

За личност, която се опитва да загуби себе си, възможностите пред нейното съществуване са безкрайни, толкова безкрайни колкото и самото творение. Но изграждането на нова личност е толкова непосилно и безнадеждно, колкото и сътворяването на един нов свят. Каквото и да правим, на каквито и да се преструваме, ние не откриваме друго, освен нашето безумно желание да бъдем други, да не бъдем евреи. Всички наши дейности са насочени към постигането на целта. Не искаме да бъде бежанци, защото не искаме да бъдем евреи. Претендираме, че сме англоговорящи, защото немскоговорящите емигранти от последните години са евреи. Не наричаме себе си безродственици, защото мнозинството от тях в света са евреи. Желаем да бъдем "лоялни хотентоти", само за да прикрием факта, че сме евреи. Не успяваме и не ще успеем. Под прикритието на "оптимизма" ни лесно можете да откриете безнадеждната тъга на асимилационистите.

Чрез нас, немците, думата асимилация получи "дълбоко" философско значение. Трудно бихте разбрали колко сериозна е за нас. Тя не се отнася до необходимото ни приспособяване към страната, в която се е случило да се родим, и към хората, чийто език се е случило да говорим. Приспособяваме се към всичко и всички. Това отношение ми се изясни от думите на мой сънародник, който знаеше как да изразява чувствата си. Тъкмо пристигнал във Франция, той откри едно от онези "общества за приспособяване", в което немските евреи вече твърдяха, че са французи. В своето първо обръщение той каза: "Ние бяхме добри немци в Германия и следователно ще бъдем добри французи във Франция." Публиката ентусиазирано аплодира, без никой да се засмее. Бяхме щастливи да научим как можем да докажем лоялността си.

Ако патриотизмът е въпрос на рутина или практика, ние би трябвало да сме най-патриотичните хора в света. Нека се върнем на г-н Кон. Тук той е ненадминат рекордьор. Той е от тези идеални емигранти, които винаги - във всяка страна, в която ги изпраща зла участ - виждат и обикват местните планини. Но тъй като все още не е прието на патриотизма да се гледа като на въпрос на практика, е трудно да убеди останалите в искреността на повтарящите се метаморфози. Подобна борба превръща собственото ни общество в нетолерантно. Ние изискваме пълно потвърждение от групата си, защото не сме в положение, в което да я изискваме от другите. Местните, изправени пред подобни странни същества като нас, стават подозрителни. От тяхна гледна точка, като правило, само лоялността към старата ни родина е оправдана. Това ни вгорчава живота. Бихме пренебрегнали подозрителността им, ако можехме да им обясним, че бидейки евреи, патриотизмът в родните ни места притежава особен отенък, макар да е действително искрен и дълбоко вкоренен. Изписахме големи томове за да го докажем. Платихме на цяла бюрокрация, която да проучи античността им и да я обясни статистически. Наши учени изписаха философски дисертации върху предопределената хармония между евреите и французите, евреите и германците, евреите и унгарците, евреите и... Толкова често подозираната ни настояща лоялност има дълга, дълга история. Това е история за сто и петдесет години на асимилиране, в които бе извършен безпрецедентен подвиг - чрез постоянното доказване на не-еврейската си принадлежност, ние въпреки това успяхме да останем евреи.

Отчаяното объркване на тези одисееви скитници, които, за разлика от великия си прототип, нямат представа кои са, е лесно обяснима чрез тяхната мания да отхвърлят идентичността си. Тя е далеч по-стара от тези последни десетина години, които разкриха дълбокия абсурд на съществуването ни. Ние сме като човек с идея фикс, който не може да спре постоянните си опити да прикрие въображаема стигма. Като ентусиазирани любители на нови възможности, които бидейки нови, изглеждат сякаш са способни да правят чудеса. Ние сме запленени от всяка нова националност по същия начин, по който дама, копнееща за стегната талия, се очарова от всяка рокля, която ѝ обещава желаното. Тя харесва новата си рокля само дотолкова, доколкото вярва в нейните свръхестествени качества. Но сетне открива, че не влияе не фигурата ѝ или, разбира се, на нейния ранг.

Някой от вас може би ще се изненадат, че очевидната безполезност на всички наши странни преображения, все още не е в състояние да ни обезсърчи. Истината е, че човекът рядко се учи от историята. Също така е истина, че той би могъл да се поучи от личния си опит, който в нашия случай, се повтаря отново и отново. Но преди да запратите първия камък по нас, запомнете, че това да бъдеш евреин, не ти дава никакво правно положение в света. Ако започнем да казваме истината затова, че не сме нищо друго освен евреи, това би значело да изложим себе си на съдбата на човешките същества, които незащитени от конкретен закон или политическа конвенция, са единствено човешки същества. Трудно мога да си представя по-опасно положение. Живеем в свят, в който, от известно време насам, човешките същества като такива престанаха да съществуват. Свят, в който обществото откри като велико свое оръжие дискриминацията, благодарение на която човек може да убие друг без да пролее и капчица кръв. В него паспортите и удостоверенията за раждане, а понякога и приходите от данъците, вече не са формални документи, а въпрос на социално разделение. Вярно е, че повечето от нас зависят изцяло от социалните стандарти. Губим увереност в себе си ако обществото не ни одобрява; ние сме, и винаги ще бъдем готови да платим всяка цена, стига да бъдем приети от другите. Но също така е вярно, че малцината от нас, които се опитаха да се справят без всички тези трикове и шеги с приспособяването и асимилацията, платиха далеч по-висока цена от тази, която можеха да си позволят. Те застрашиха и малкото шансове, които имаха, за живот в един несигурен свят.

Поведението на това малцинство, което, ако следваме Бернард Лазар, можем да наречем "съзнателни парии" ["парий" - прен. за презрян човек, безправен човек; бел. пр.] може да бъде обяснено най-малкото от най-новите събития, а и нашият г-н Кон, който опита с всички възможни средства да започне от начало. Те са деца на деветнадесети век, който бидейки незапознат с правните или политически престъпници, познаваше твърде добре социалните парии и техният двойник - социалното парвеню. Модерната еврейска история започна с осъждането на евреите и продължи с милионерите и филантропите. За жалост е способна да забрави другото течение - традицията на Хайне и Ракел Варнхаген, на Шолем Алейхем, Бернард Лазар, Франц Кафка и дори Чарли Чаплин. Тя е традицията на малцинството от евреи, които не желаеха да се превръщат в парвенюта. Онези, които предпочетоха ранга на "съзнателен парий". Всички възхвалявани качества на нашия народ - "еврейското сърце", хуманността, чувството за хумор, незаинтересованата интелигентност - са качества на париите. Всички недостатъци - липсата на такт, политическа слепота, комплексите за малоценност и алчността - са характеристики на парвенютата. Винаги е имало евреи, които не считат, че си заслужава да разменят хуманността си и естествената си проницателност за действителността, срещу ограниченията на един вкаменен дух или вътрешно присъщата недействителност на света на парите.

Историята наложи ранга на престъпници както върху париите, така и върху парвенютата. Вторите, все още не са научили великата мъдрост на Балзак, че "On ne parvient pas deux fois" [фр. "Не можем да се справим два пъти", бел. пр.] и затова не могат да разберат безумните мечти на първите, чувствайки унижение в споделената си с тях съдба. Малцината бежанци, настояващи до "неприличие" за истината, получават в замяна на непопулярността си едно безценно преимущество. Историята вече не е затворена книга за тях, нито пък политиката - привилегия на не-евреите. Те знаят, че прокуждането ни от Европа беше последвано от прокуждане на самите европейци. Бежанците, прехвърляни от държава в държава, ако запазят идентичността си, представляват авангарда на своя народ. За пръв път еврейската история е не откъсната, а здраво свързана с тази на всички други нации. Вежливостта на европейците се разпадна на парченца когато, а и защото, позволи най-уязвимите ѝ членове да бъдат осъдени и прокудени.



Към "Ние, Бежанците" (част 1)