Search our Site

logo

Книгата на Маркузе, "Едноизмерният човек", е написана през 1962г., но се чете сякаш е било днес. Плоският дискурс, широко разпространените репресии покрити от булото на "консенсуса", отсъствието на признание за перспективите и алтернативите отвъд доминиращата рамка, затвореността на вселената от смисли, корозията на установените права, а и на пътищата за бягство, безусловната мобилизация срещу неизменния противник, вграден в самата система като нейна основа, поддържащата подчинението на усилията ни... Всичко това бе в един предишен период на рецесия и разложение, много подобен на този, в който се намираме в момента.


Съществената разлика с настоящата ситуация е, че противно на тридесетте години неолиберализъм и последните кризи, които преживяхме, Маркузе пише във време, в което благосъстоянието на държавата расте. Дори обикновените хора успяват да се докоснат до това изобилие. Това придава по-различен смисъл в контекста на репресивните аспекти. Оставаме с впечатлението, че говори за хора, които са приспани от удобства, отколкото от бой със сопи или измама.

Плоският дискурс, въображението, културата и политиката, ни биват представени от едноизмерността в заглавието, като прилежащи в полето на перспективата на доминиращия ред. Маркузе противопоставя охолстващото консуматорско общество в организирания капитализъм, на предшестващото го "двуизмерно" съществуване. Двете измерения съществуват на различни нива, но изразяват едно и също положение - съвместното съществуване на настоящата система ведно с нейното отрицание.

Второто измерение се изразява в ролята, която културата изиграва като критика, и то по начин, по който дори консервативните ѝ страни да контрастират с господстващия ред. Тя ни предлага както трагични герои или героини, които са разочаровани от настоящия свят, така и оживеното пространство на радикалната култура. Разделението се поражда от разстоянието между парадигмите и приложението им, от възможността за концептуално разделение между актьор или обект (т.е. между работника или продукта) от техния функционален или органичен контекст (т.е. трудът и стоките изобщо). Но то се дължи също така и на контраста между нравствените ценности и съществуващата реалност. Според Маркузе пропастта, която разделя двете измерения, е от решаващо значение за възможността за социална промяна. Тя обособява евентуалното от настоящето, като ни разрешава да си представим ситуации, радикално противопоставящи се на съществуващата система. Отстраняването на пропастта прави невъзможно мисленето отвъд рамките ѝ. Така се лишаваме от възможността да правим друго, освен да повтаряме сегашните социални отношения. Двете измерения произвеждат различие между онова, което може да бъде мислено, и това, което съществува. Различие, в което процъфтява критическата мисъл. Те разчитат на "нещастното съзнание", което е откъснато от настоящето, макар да е частично наясно с проблемите му.

Пропастта бива затворена, според Маркузе, от един почти тоталитарен процес на социална интеграция - съгласуването на социалните функции, както и възходът на консумеризма и административното мислене. Този процес бива описан по няколко начина. Единият от тях е проникването на потребителската култура и общественото мнение в частната сфера. Перспективите на системата нахлуват както в домовете ни - чрез телевизията, радиото и стоките, донасяйки със себе си конкретно послание; така и в общностите - чрез неизбежните заглавия на новинарските емисии и вестници. Тук се крие господството на "общественото мнение" и държавата.

Нека си спомним плакатите, които ни уведомяват от всеки ъгъл за най-новите репресивни средства. Под тях има номер за връзка. Обикновено със съвет за подкрепа в решаването на местни проблеми по принудителен начин. Докладвайте „крадци на обезщетения" или "противообществено поведение"; "видеонаблюдението е за ваша безопасност". Или пък еди кой си враг на човека е изгонен оттук заради просия, дребни кражби и изобщо заради бедност. Днес човек не може да премине по улицата, без пасивно да одобри или отхвърли подобни послания. Дали тази яростна дискурсивна атака е в действителност по-различна от кръстоносните походи на класическия тоталитаризъм? Съвпадение ли е надигането на подобни зарази с атаките срещу хвърчащите плакати и графитите, а дори и забраната за поставяне на предизборни плакати върху електрическите стълбове?

Дори самите хора сякаш биват "редуцирани" чрез този ритъм на подчинение. То се просмуква в тях чрез повторението и навиците. Ние сме приспани от чувството на хипноза, до което ни довежда подмяната на работата с потреблението и обратното. Това напомня на позицията на Ролан Барт относно модата. Според него тя създава еуфория, повтаряйки различията, в една изначално затворена рамка. Нуждите са изкуствено предизвиквани и манипулирани, за да могат да бъдат задоволени по разпознаваем от системата начин. Това твърдение служи за основа на по-късния анализ на Иван Илич върху образованието.

Системната интеграция и социалния контрол днес са основани на удовлетворението, а не на разочарованите нужди. Проблемът е, че задоволяват нуждите, които самите те създават. Също така, Маркузе говори и за ролята на труда, семейството и потреблението в това да "изяждат" всички налични часове от деня ни, за да не можем да отделим повече време за интроспекция, творческа дейност, разнообразяване на начина ни на живот или "нефункционално" социализиране. Така че, както Хаким Бей твърди, да не остава и минутка, в която някоя група от хора да оказва съпротива чрез самия акт на това да бъдат заедно, без да трябва да работят или да консумират.

Според Маркузе различните механизми за интеграция водят до нов вид социално изключване, което блокира дори въображаемите изходи. Загубата на критическата пропаст между различните измерения произвежда "щастливото съзнание", което приема системата и нейните параметри. Това щастие, разбира се, е лекомислено. Друг аспект от позицията му е, че докато базовите нужди на хората са задоволени, скритият страх, тревожността и враждебността никога не са далеч от повърхността. Те самите допълват функционалността на системата.

В областта на културата второто измерение бива приравнявано от загубата на признателността, произтичаща от редуцирането на "високата" култура до "масовата" такава. Тук Маркузе има предвид фактът, че дори в супермаркетите се пуска фонова музика. А също и това, че произведения на световната класическа литература могат да бъдат закупени евтино от всеки ъгъл. Тази "структурна редукция" намалява дистанцията между културата и настоящата реалност, превръщайки я в придатък на рекламата и консуматорството. Можем да мислим например за това как т. нар. протестна музика - пънк, рап и т.н., е включена, след подходяща редакция разбира се, в хит класациите и популярните радио станции, които я превръщат чисто и просто в стока. Но също така и за щетите, които понесоха "класическите" критически текстове - като тези на Маркс, Дельоз или Сартр, а защо не и самият Маркузе - в резултат от това, че започнаха да се преподават и следователно оценяват в училищата. Вместо да се отнасят към живия живот, пък било то и определяни като несъществени по очевидни причини, те бяха запратени в поле, което е конструирано така, че да изглежда неприложимо в ежедневието.

В същото време, хора, които не са студенти или академици, не четат подобни неща. Било то защото четенето на такива текстове е проучване и следователно работа, която не се заплаща, било то защото биват определяни като "тежка теория" и следователно необходима само на онези, които я изучават. Но, ако все пак им се случи да прочетат нещо подобно, биват отхвърлени под предлог, че възпроизвеждат несъстоятелни към живота на другите неща. Те са предварително определени като несъществени именно защото попадат в категорията на "изследванията". Чрез този процес като цяло текстовете не достигат нито до студентите, които ги четат, нито до хората, които не го правят. Така бива загубена критическата им мощ, макар да остават легално и широко достъпни, в много случаи дори безплатно онлайн.

Възхода на различни позитивистки, функционалистки и оперативно аналитични движения, агресивно намалява отношението ни към настоящето. Само онова, което може да бъде видяно, съществува и има правото да бъде признато от езика. Резултатът е, че реалността на миналото и бъдещето са отхвърлени от него. Междувременно, съществителните господстват над глаголите, описанието - над правенето (например "глобализацията" като факт над специфичните практики на "глобалното пространство"). Съществителните биват идентифицирани с частична функция, така че да си представим нещата отвъд тяхната обичайност става невъзможно (например "демокрация" препраща към съществуващия опит на западните режими, вместо към идеала за самоуправление, което тези режими твърдят че въплъщават).

Така употребата на езика става хипнотична или бива сведена до заповед, на която не може да бъде отказано. Помислете например за рекламните лозунги и политическите бръщолевения. И докато термини като "функционалист" и "операционалист" излизат от мода, този начин на мислене остава доминиращ в руслото на социалните науки, както и в това на реториката на бизнеса и политиката. Можем да вземем за пример да речем "когнитивната поведенческа терапия", която има за цел да намали неудовлетворението от непрактическото мислене. Тази терапия цели да намали подобно интелектуално поведение в пациентите си, защото тъкмо то ги проваля в опитите им да достигнат своите цели. Вместо да разпознае недоволството ни като следствие от системата, тя обръща посоката на разсъждение, обвинявайки самите нас. Този подход напомня на "промиването на мозъци" при Оруел.

В допълнение рационалното и реалното се разтварят в чисто инструменталното и технологично естество на нещата, което подлага на строги калкулации и ограничения резултатите от наблюденията ни над света. Мисълта да бъде отречена системата - на широко признат език - като погрешна или ирационална, става невъзможна. Това е така, защото всекидневният език отново препраща към функциите в самата система. Опитайте се да убедите някой центрист, че Великобритания не е свободна и демократична страна например. Реакцията ще бъде следната - или свободата е количествено измерима и следователно Британия се нарежда по-напред от, да речем, Зимбабве; или е системно определима и следователно препраща към формалното признание на определени права. В противен случай тя бива отречена, а ако свободата не съществува - Великобритания не може да бъде упрекната за отсъствието ѝ.

Това заглушава гласовете на "другите рационалности". Действителен факт например е, че не можем да протестираме в името на дисидентски каузи без опасност да бъдем преследвани от властите или че просителите, търсещи убежище и погрешно "заподозрените" в тероризъм, са предмет на жестоки и внезапни проверки. Друг пример е, как различни и на пръв поглед безобидни практики (носенето на качулка или широки панталони, срещите с приятели, раздаването на листовки, колоезденето...) могат да бъдат произволно забранени. Всички тези въпроси остават някак ирелевантни спрямо основното питане за свободата и демократичността на Великобритания. Някой, решен да достигне до логически заключения на базата на подобни нарушения, е обречен да живее в един "измислен свят". Така системата бива оправдана чрез самото си съществуване. Тавтологичен процес, който ни доставя единствените наблюдаеми критерии, които същевременно удържа.

Маркузе дава пример с процедурните отговори за недоволството на работещите във фабриките. Администрациите настояват, че жалбите трябва да бъдат по-специфични. "Работната заплата е твърде ниска", би следвало да се оформи като индивидуална жалба как определен работник, да кажем, не може да покрие разходите си за здравеопазване. По този начин, след като самите изисквания бъдат редуцирани, те могат да бъдат цялостно удовлетворени чрез минимални реформи.

Маркузе счита, че това скрива основния антагонизъм. Оплакването, че "заплатите са твърде ниски", в действителност обединява две положения. От една страна това е конкретната ситуация на даден работник. От друга - общото недоволство по отношение на заплащането, което препраща към ситуацията на работниците изобщо и което може да бъде удовлетворено само чрез детронирането на доминиращата система.

Изрязвайки и задоволявайки единствено първото положение, системата заглушава цялостното недоволство, като го прави да изглежда ирационално и немислимо. Тук има и психологически аспект. Той определя настоящата ситуация като "репресивна десублимация".

Сублимацията е психоаналитична концепция, която препраща към защитните механизми използвани в борбата ни с подтисканите желания. От тук следва, че тя е несъзнателна. Тя често се проявява в по-висши форми, предоставяйки условия за формирането на културата. При Фройд например, това може да означава, че човек с гласови затруднения би искал да стане опитен оратор или певец.

За Маркузе обаче, подобни репресии могат да повлияят на политическите желания. Дали ще бъде някакво социално табу или отсъствието на подходящ език, копнежът по освобождение би намерил косвен израз в област като изкуството.

Според него особеното в съвременния процес по задоволяване на конкретни желание в консуматорското общество, чрез систематично разпознавани средства, води до отхвърляне на сублимацията. Желанията са "десублимирани". Макар да могат да открият своя социален израз, той е единствено репресивен и изключва онова, което в самото търсене е по-голямо от себе си, т.е. стремежът към свобода.

Подозирам, че тук Маркузе преувеличава. Психологическите репресии в някои области, особено във връзка с изразяването на гняв, са все още широко разпространени. Авторитарното семейство също е живо и здраво, както пряко, така и в своята тиха "либерална" форма.

В допълнение - има много начини, чрез които системата продължава да потиска желанията ни, дори и на най-основно ниво. Невъзможността ѝ да осигури достатъчно жилища е едно от тях.

Но той теоретизира един аспект от положението ни, който е често реален - средствата за регулиране днес, са склонни да разлагат желанията, оставяйки по-малко възможности за действие на несъзнаваното.

Политическите предпоставки в позицията на Маркузе посочват необходимостта от форми на съпротива, които радикално да отричат господстващата система, макар да остават песимистични спрямо възможностите си да го направят. Той твърди, че западните демокрации в действителност не са демократични, защото хората биват тихомълком възпирани от критическо мислене. Те са принудени да взимат решения, които са така или иначе ограничени от рамката на системата. Никакви претенции относно легитимността на системата не се повдигат от една страна - поради нейната прикрита манипулативност, от друга - поради авторитарната ѝ основа, която откриваме в самия социален ред. Маркузе твърди също така, че преобладаващите нужди не могат да осигурят достатъчни условия за легитимността, тъй като критиката на системата критикува също така и самите нужди. Системата притежава множество способи за управление на несъгласието, чрез които поддържа авторитарното си надмощие. "Репресивната толерантност", например, е практиката на редуциране на дисидентските перспективи до "мнения", които човек има право да притежава. Само той е обвързан с тях, не и другите. Те не са длъжни да ги възприемат като истинни претенции и следователно самите дисиденти нямат право да действат съобразно с тях.

Редукцията на възможните истинни твърдения до "мнения", унищожава всяко изискване или проблем, към което трябва да се привлече вниманието на широката публика. Щом могат да отхвърлят нечии убеждения като чисто и просто лични въпроси, значи могат и да прекратят всякакви опити да се въздейства върху им като неоправдано налагане на нечие лично мнение. Макар този аргумент понякога да се използва срещу самия Маркузе като срещу зараждащ се авторитарист, може би е по-добре да го разбираме като описващ границите на "демокрацията" в един авторитарен контекст, както и спрямо нуждата от непрекъснато критическо взаимодействие в основата на действителните социални практики.

Ограниченията на позицията на Маркузе лесно се набиват на очи. "Едноизмерният човек" е написан в навечерието на протестите и борбите от 1960г., които разклатиха основите на доминиращата система. Може би благодарение на тези ограничения книгата не успя да предвиди подобно разкъсване, макар събития като тези да изглеждат винаги неочаквани, а източниците им - непредвидими. По мое мнение грешката на Маркузе е, че не обръща достатъчно внимание на маргинализираните групи както в Щатите, така и по целия свят.

Корпорацията, върху която размишлява, засяга основно работническата класа, която, бидейки марксист, той вижда като носител на социалната промяна. Ако беше отделил повече внимание върху възникващите деколонизаторски борби в страните от Третия свят или протестните движения сред афроамериканците например, ограниченията наложени от системата щяха да станат по-ясни. Маркузе също така преувеличава и степента на затвореност на вселената от смисли в системата, която не позволява творческо бягство или формирането на радикални движения.

За по-сигурно уговаря смислите "отвън" поради факта, че те не могат да се реализират вътре в самата система и затова скъсването с нея по-необходимост е антагонистично. Променя формата, а не възможността на отказа. В това отношение Маркузе може би щеше да допринесе повече с подобна на Негри концепция, която теоретизира цикличната връзка между възхода както на новата съпротива, така и на съвременните средства за контрол. Кооперирането е отговор срещу специфичните форми на съпротива. То не попречи на възможността ѝ - нещо, с което трябва да сме наясно в текущата рецесия. От моя гледна точка, другото ограничение е упоритият прогресивизъм на Маркузе. Въпреки яростната си критика срещу технологическата рационалност, той също така упорства да я разглеждаме като прогресивна, като израз на триумфа на човешката борба срещу "необходимостта" или иначе казано - природата. Възглед, който изглежда несъстоятелен в светлината на по-късната екологична критика.

Акцентът на Маркузе върху индивидуалността и частния живот като основа на негативните мисли, е също така противоречив. То зависи от гледището, че някои сфери в ранния период на капитализма предоставят пространство за самостоятелна дейност. Гледище, в което други теоретици ще се усъмнят. Съмнението на феминистите например, дали домът изобщо някога е бил "частен", след като въплъщава динамиката на социалните роли, надигащи се от обширната социална структура, оформяйки, много преди възхода на консуматорската култура, дома като пространство на "репродуктивния труд".

Маркузе е наясно, а и често прибягва до уговорки, че старата "пропаст" е ограничена от това да бъде продукт на привилегиите. Макар да откривам всички тези проблеми, смятам че е важно да се съхрани идеята за критическата дистанция като условие за нашата борба. Вярвам, че Маркузе е прав. Отказът ни да се потопим в социалния свят е необходим за да се сформира критическо възприятие, а липсата на разбиране относно това "измерение" е отдавнашна спънка в опитите на левите за участие в политическия живот.

Частното пространство не е недокоснато. Но създаването на пространства отвъд доминиращата социална сфера, е необходимо за да се избяга от психологическото и дискурсивно напрежение, с което се сблъскваме. Подобно бягство не гарантира, че ще останем откъснати от силите, които отсъстват въпреки могъществото си, а чисто и просто, че ще отслабим тяхната хватка.

Докато в обществата, в които "социалното" остава пространство на отрицанието, частично отделено от силите на потреблението и комфорта, все пак е възможно подобно измерение да се появи първо в колективните среди. В общества, подобни на описаното от Маркузе обаче, обикновено е необходимо, поне на индивидуално ниво, да се появи едно скъсване; нещо подобно на твърдение за отказ или обещание за критично отстояние, което да породи скъсване със системата и следователно с установените форми на общността.

Преформулирането на социалните отношения на базата на различни основания, ще бъде възможно само след такова скъсване и то единствено сред онези, които са го извършили.

Еднократно:
 EUR

случайни статии

Общество
Hortus conclusus

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.