През последните четиридесет години, земята загуби половината от дивите си животни. Какво означава да философстваме върху това? За последно в атмосферата е имало толкова много въглерод, преди човекът изобщо да е съществувал. Какво да мислим или чувстваме относно територията, в която навлизаме? Перспективите са такива, че поколението родено в края на двадесети век може да бъде последното, което е познало невинността на природата.


Мрачни са тези въпроси и аз усещам как умът ми се приплъзва от тях дори в процеса на писане. Много по-забавно е да проверя социалните медии, да полея увисналите слънчогледи в градината си, да сложа храна на птиците и изобщо да потърся убежище в ежедневната домашна работа.

Но въпросът продължава да виси във въздуха. Между написването на този и последния абзац нахраних птиците, напоих растенията, направих си чаша чай и се върнах на бюрото си. През цялото това време думите на икономиста Дан Арили обикаляха из главата ми: "Ако започвате от нулата и решите да създадете проблем, за който на хората не би им пукало, то той би изглеждал като глобалното затопляне." Няма нищо подобно на постоянното нарастване на атмосферния въглерод, което да постави отчетливи ограничения на човешкото познание. Най-сериозните последствия от климатичните промени са отдалечени от своите причини както времево, така и пространствено. Те са заобиколени от несигурност и разногласия - едновременно голям и крайно многолик проблем за поставяне, какво остава за решаване. Смущаващото е, щом стане въпрос за поемане на ангажимент спрямо него, пък било то и за човек в моята комфортна позиция... Какво остава за хора, борещи се всеки ден за изкарване прехрана за себе си и за семействата си.

Появява се напрежение когато и да говорим за природата. Тя едновременно описва една не-човешка реалност, която не е направена или поддържана от нас, но и целостта на земята, от която сме част. Аналогично - човешката природа е постоянно отблъскваща се от себе си. Използваме фразата "човешка природа" с антропологически нюанси и силен полъх на примитивизъм, за да опишем нашите фундаментални атрибути. Но също така я използваме за да посочим всичко, което сме постигнали, надскачайки собствения си произход. Включително техниката и културата, на които противопоставяме биологическите дадености.

Каша е и не би могло да бъде инак, тъй като в самата ни същност е заложено едновременно да я надхвърляме, но и да треперим върху ограниченията ѝ. Също така е каша и настоящата ни ситуация. Едно време природата била просторна, красива, жестока, бездънна и странна. Тя ни заобикаляла, подхранвала, предавала и... надживявала. Но, както се оказа, и тя се изчерпва. Нейният мащаб не е нашият. Нейният ритъм е този на безброй поколения. Сега ние навлизаме в преходен период, подготвян векове, а не хилядолетия. Това е антропоцен, "ерата на човека". Понятието е измислено за да обхване пост-индустриалното въздействие от човешката дейност върху земята. Този август [2016г.; бел. пр.] на геоложкия конгрес в Кейп Таун, експертна група официално прие употребата му за назоваване на текущата епоха, започвайки от тестването на първите водородни бомби [ноември 1952г.; бел. пр.].

Всичко това засилва тревогата зад моята уводна заявка - какво означава да се ангажираме философски с фактите отнасящи се до тази епоха? През 2012г., под заглавието "Утопии в антропоцен", австрийският етик Клайв Хамилтън проучва двойното стесняване на сроковете ни. "В антропоцена, в допълнение към миналото, от което се опитваме да се отскубнем, ние имаме бъдеще, което искаме да избегнем. Притиснати сме и от двете страни. Природата има свой собствен, мащабен разказ, както разбираме чак сега. Разказ против всички (човешки) разкази... Дойде време да разберем как да го направляваме, за да се пригодим към всичко, което запраща по нас; за да разберем как да живеем на планета, все по-малко пригодна за живот".

Не можем да узнаем в детайли какво ни е подготвила природата. Но, може да се окаже, че "по-малко пригодна за живот" е евфемизъм. По-добро описание би било "непригодна за живот в определени части", особено ако става въпрос за останалите видове. За Хамилтън философията се проваля веднъж в преувеличаването на човека пред лицето на природата и втори - в придържането си към остарелите категории на надеждата и пригодността пред лицето на новата реалност. Както обяснява в есето си от 2015г., подготвящо по-късния му труд, "В антропоцена земята бива мобилизирана. Сега тя държи съдбата ни в ръцете си и не ще бъде смирена". Причиненото не може да бъде забравено и надали би могло да бъде смекчено.

Това може и да е вярно, но също така е лоша съблазън да се откажем от работата в тази посока. Според Джонатън Роусън, британски мислител - основател и директор на организация Perspectiva, това, от което имаме нужда, е опростяване, което да ни позволи да се подготвим за действие.

Първо, твърди Роусън, са причините и следствията. Причинените от човека промени в климата, са породени от изгарянето на изкопаеми горива. Откриването на бърз и успешен начин да спрем това изгаряне следователно е от съществено значение. Това означава отделянето на климатичните промени едновременно от широките екологични въпроси и техните прововедници.

През 2014г. Роусън пише за Гардиън: "Психологическия, социалният и икономическият феномен стоящ зад производството на изкопаеми горива, бива затъмнен от дебати за убийството на язовци, драгирането на реки и защитата на видрите. Още повече, че докато еколозите са публичното лице на климатичните промени, е твърде лесно удобно и несправедливо да бъде отхвърлен моралният императив като племенна анти-капиталистическа настройка." Без широк призив, непоколебим спрямо други, идеологически заредени въпроси, нямаме шанс да съберем воля или да постигнем консенсус за действие.

Позоваването на подобен универсален морален императив е въпрос не толкова на етика, колкото на здрав разум. Тук става дума да правим необходимото в един свят, чиито промени изискват участието на малко очаквани съюзници. Ще се наложи енергийните гиганти и правителствата да работят с активисти, етиците - с иноватори, еколозите - със собствениците на фабрики, а богатите с бедните. Ще ни бъде необходим един общ език и план, а това означава многообразие от възможности, мобилизирани около една обща цел. За Роусън тези възможности са "седемте измерения на климатичните промени" - наука, право, капитал, технологии, демокрация, култура и поведение. Само подход в рамките на тези измерения може да доведе до по-благополучни резултати и да направи от света нещото, което вече не е.

Дали сте съгласни с детайлите няма значение. Възхищавам се на смесената прецизност и всеобхватност на този подход. Определи целта колкото се може по-ясно, а после хвърли мрежите си нашироко и надълбоко. Той е в пъти по-полезен от лошите предсказания, но също така е по-вероятно да убеди някого за сметка на идеологическата непримиримост.

Подобно на много от нашите първични емоции, така и страхът ни помага да се измъкнем. Той издава по-добре природата ни. Страхът е неясен, обездвижващ. Той трябва да бъде подтискан. Изправя се между нас и действието, нашепвайки ни я провал, я че и без това нищо не струваме. Но в нас се възправя и потенциалът за едно различно бъдеще - за умове, които не само отразяват, но и променят света ни.

Обратно в градината ми - слънчевата светлина ловува през листата отвъд прозореца. Живея в Лондон от десетилетие. Нямам градина и рядко чувам птича песен. Но сега всичко това ме обгражда като изящен, удивителен подарък. По-близо ли съм до природата? Подобна ли е тя на жилище, в близост до добро училище и гара? Не. Природата е всичко това - къщата, градината, градът и страната. Тя е самият гарант на нашето съществуване тук, в този единствен ъгъл на вселената, благоприятстващ живота. Променяйки курса ѝ, без значение дали ни харесва или не, ние сме в нея, от нея, зависещи от милостта ѝ... Време е да преглътнем страха си и да попитаме относно трудните уроци, на които новата човешка ера може да ни научи.