Search our Site

logo

Работата на Джорджо Агамбен, опираща се на следдельозианската континентална философия и интелектуалните последствия от идеята за автономия, нахлу в света на философията като ураган. Неговата теория е ведно своевременна и провокативна, като също така пряко резонира с антиавторитарните форми на политически активизъм. И докато работата на Агамбен е изключително теоретично концентрирана, то заключенията, до които достига, са едновременно плашещи и вдъхновяващи - държавите са неотделими от създаването на концентрационни лагери, в които хората са заплашени така, сякаш не притежават никаква стойност. Дори по-лошо - лагерът напуска своите стени и се разпростира над целия социален свят. Държавите не могат да съществуват без условията, които произвеждат лагера и, следователно, единственият начин да се отървем от тях, е да се отървем от държавата. Но как Агамбен стига до тези заключения?

Теорията му за държавата е конструирана върху онтологическата теория за суверенитета. Онтологията е философско направление, което изучава природата на битието, реалността и съществуването като такива. Агамбен, наравно с Дельоз и Бадиу, е противоречив в съживяването ѝ, след популярното отхвърляне на онтологията от по-ранните постструктуралисти, които намират в нея оправдание. Проблемът за суверенитета е онтологичен и не зависи от конкретните аспекти на държавния дискурс, веднъж – поради тясната си връзка с въпроса за живота, и втори - поради централното си значение за това какво е държавата. Тъй като проблемът за суверенитета и относимия към него проблем за концентрационния лагер са онтологични, решенията им също би следвало да са такива: отхвърляне на държавата и утвърждаване на напълно различен начин на битие, възможността и условията за които също следва да бъдат изведени от онтологията и особено от природата на живота.

Агамбен се отнася към суверенитета като изначален или първичен аспект на социалния живот, а не като вторичен или производен такъв. Той, от една страна, отхвърля марксисткото схващане за държавата като суперструктура, а от друга - не открива мистификация във властта. Държавният суверенитет действа по-скоро пряко върху живота, оформяйки го в съответствие със собствената си перспектива или мироглед. Според него теорията на суверенноста ни снабдява с основна матрица, от която могат да бъдат изведени всички различни видове държавен суверенитет. Така изложението му кръжи над античните държави като Римската империя например, над историята на монархическите и демократически режими, както и над множество събития от съвременността. Агамбен разкрива суверенитета (с особения смисъл, който влага в това понятие) като съществуващ във всички исторически държави и едновременно с това като кумулативен процес, който, в известен смисъл, се влошава. В работата си той се опитва да демонстрира съществуването на суверенитета. То може да бъде разбрано през историята на формите на суверенитет и на правните концепти, но също и през критическо интерпретиране на авторитарните продържавни теоретици като Томас Хобс и Карл Шмит например. Според Агамбен природата на държавния суверенитет може да бъде изведена от начина, по който статистите [подчинените на държавата, от state (държава) - statist; бел. пр.] мислят, което от своя страна може да се изведе от тяхната работа. В този смисъл, въпреки завръщането му към онтологията, той не се отдалечава от постструктурализма и останалите дискурсивни изследователи.

Агамбен дефинира суверенитета предимно в термините за изключване или изключение. Суверенитетът е конститутивен за държавата и нейната политика, защото оформя политическото тяло, отсъждайки за това кой следва да попада в него. Подобно решение е вписано във фундаменталното изключване на онова, което трябва да остане отвън. Суверенитетът е по-важен за държавата от закона, защото тъкмо той е който решава къде и кога да се прилага законът. В понятията на Бенямин, суверенитетът използва "правополагащо насилие", което заляга в основата на последващото правоприлагащо такова. С този подход Агамбен се отдалечава от идеята, че политиката включва в себе си взаимно уважаващи се хора и социална система, чиято цел е да елиминира уязвимостта. За него политиката се основава върху изпълването на хората с уязвимост и скверност, подчинявайки ги на сила толкова голяма, че може да се разпорежда както с живота, така и със смъртта им. Държавата - това е авторитарното управление и неговото подчинение; тя не е взаимно признание, равенство или реципрочност. Тя предполага уязвимостта като условия за участие в публичния или политически живот. Един пример за това е начинът, по който държавата се стреми законодателно да изведе видимостта и уязвимостта чрез забрана на протестиращите да носят маски, бронежилетки и прочее - тоест налагайки на хората да бъдат уязвими на преследване.

Суверенитетът включва един особен вид отношение към биологичния човешки живот. А именно - той разделя живота на два вида, познати на гръцки като bios и zoe. Грубо могат да бъдат преведени като прост физически живот [zoe], често наричан от Агамбен оголен живот (в превод от италианското vita nuda, или гол живот) и окачествен, особен или политически-разпознат живот, който не е "оголен", защото е украсен с форми на смисъла, получени от политическото признание и представяне. От гледната точка на държавата, преходът от оголения до политически-разпознатия живот предполага обръщането на оголения и безполезен живот в полезен или "добър" живот. Може да мислим за това като за разграничение между да бъдеш телесен организъм и това да бъдеш разпознат като гражданин, морална личност или "човек", в етическия смисъл на думата. Затворниците в концентрационните лагери, определени да бъдат убити в условия на режим на принудителна „евтаназия“, както и задържаните в Гуантанамо, всичко това са примери за хора, които притежават първия вид живот, но не и втория. При тях е налице "оголеният живот", но не биват разпознати като притежатели на етически значимия такъв. Това са хора, които могат да бъдат измъчвани и убивани без обичайните импликации – т.е. без тяхната смърт да бъде разпозната като убийство. "Оголеният живот" също така е "оживотностяване" на човека. Той е точката, в която човешкият и животинският живот стават неразличими.

Според Агамбен разграничението между оголен живот и припознат такъв, е следствие от суверенитета и е преди всичко разграничение, което е присъщо на държавата. Тя разделя на политически припознати като пълноправни хора и такива, с по-нисък статут. Същественото е, че държавата претендира да дава или отнема, по свое желание, статута на това да бъдеш нещо повече от „оголен живот". Това се извършва чрез обявяването на „изключение", което означава, чрез приписването някому единствено на "оголен живот", но не и на политически-признат такъв.

В най-известната си работа Homo Sacer, Агамбен поставя значението на фигурата на homo sacer като точка на концентрация на оголения живот. "Homo" означава човек, а "sacer" има двойното значение на „свещен" и „табу". Homo sacer се дефинира като някой, който може да бъде убит, но не и пожертван. Той не може да бъде жертван в името на боговете, защото по дефиниция е извън признатото пространство на оценностения живот (т.е. в него не е останало нищо, което да си заслужава да се пожертва, а ако все пак бъде пожертван – то ще е равнозначно на светотатство), но по същата причина може да бъде убит безнаказано.

Тази категория съществува в правото на някои антични и средновековни общества, особено тези възправили се върху античния Рим. Най-близкият паралел във Великобритания е този на "престъпника" [outlaw], който може да бъде убит без повдигане на обвинение в убийство към убиеца му. Подобно лице е включено в правния ред единствено чрез изключването му, т.е. той е включен като някой, който по дефиниция е изключен. Така той е огледалният образ на суверена, който е едновременно в закона, като индивидуално лице и извън него, доколкото е в състояние да обяви извънредно положение. Той също така е изразител на излишъка от живот и неговото вписване в суверенитета - фактът, че налице винаги е повече живот отколкото може да бъде изразен в закона или политиката. Това е неизбежно, тъй като изпълнителната категория на човека е възпряна между природата и обществото, а и винаги включва нещо повече от политическото си представителство. По този начин до суверенитета се довежда един особен вид религиозен смисъл, който по-рано бива потискан и дори забравен. Homo sacer съществува на границата между политическия и религиозен закон.

Опасността от това да бъдеш обявен за homo sacer е включена в опита от живота или обществото, управлявани от държавата. Способността да обявиш някого за такъв обаче, според Агамбен, е фундаментална за предявения от държавата суверенитет. За това свидетелства и историческата концепция за "забраната/отлъчването" [ban]. Понятието "забрана" препраща едновременно към стандарта на суверена (гербът [banner, от кор. "ban"] или флагът) и към действието по забрана/отлъчване на някого (с произход в английското "ban", "banish" [пропъждане] и "bandit" [бандит, разбойник]). Това показва колко дълбока е връзката между суверенитета и homo sacer. Предполагаше се, че със съвременния либерализъм - с идеи като справедлив процес и habeas corpus [английски закон от 1679 г., който гарантира неприкосновеността на личността, доразвит и разгърнат в основата на демократичните конституции и всеобщата харта за правата на човека; бел. пр.] например - подобна практика следваше да приключи. Но според възгледите на Агамбен, тя е перманентен аспект на суверенитета, който, при възникването на извънредното положение като лагерите например, продължава да се завръща, заемайки все по-централно място днес. Също така е ясно, че определен популистки дискурс - често откриваем в обикновената преса и сред по-фанатичните политици, - в който различни хора биват характеризирани като "чудовища", "животни", "боклуци" и т.н., те биват разглеждани като незаслужаващи човешки или граждански права. Адрю Маккaй - бивш депутат на торите - например, заяви в парламента, че циганите, които лагеруват по паркинги са "отрепки", които не заслужават същите човешки права като избирателите му". Собствените му незначителни разходи са, както се предполага, друг въпрос. Според Агамбен подобни случаи са доказателство за разпространението на логиката на суверена, която изобщо не е изчезвала. Във всеки държавен режим, всеки от нас е уязвим и в риск да бъде обявен за homo sacer. Това не се променя и в състояние на демократичен дискурс. В най-добрия случай означава, че всеки е потенциално уязвим, че всеки е също така потенциално суверен, способен да обяви другите за homo sacer със средствата на моралната паника например.

Съществуват множество различни видове „изключителна" власт, към които концепциите на Агамбен са приложими. Властта на суверена да обяви изключение се асоциира със суспендирането на нормалните легални гаранции и протекции, както и с отказ на фундаментални права. Подобна ситуация понякога може да се разпространи в цялото общество. Извънредното положение е най-явната форма на "спешна" власт, която държавата употребява за да суспендира стандартните закони в определени условия, както е в случая със "Закон за гражданското положение" във Великобритания например. Такъв тип законодателство е широко разпространено в Латинска Америка и в някои европейски страни с цел потискане на протестните и социални недоволства. Също така, извънредното положение съществува в друг тип пространства описвани като маргинализирани или отвъд стандартните закони. Случаи със затворнически лагери като Гуантанамо, който бе обявен от режима на Буш за намиращ се извън закона и Абу Гариб, в който американските войници извършваха злоупотреби под прикритието на военната безнаказаност, са преки примери за извънредно положение. Също така, теорията му може да се приложи към затвори и полицейски режими, особено когато очевидно са беззаконни или поне отвъд стандартните закони, като в режимите по задържане на бежанци и граничния контрол например.

Затворите стават лагероподобни със своята безнаказана злоупотреба от страна на надзирателите и скорошните твърдения, че тъкмо те са провокирали бунта в Мурланд в опит да избегнат съкращението на работните места, потвърждават това. Налице е и тясно сходство между средновековното отлъчване и мерки като ASBO [букв. - мярка за противообществено поведение, въведена от Тони Блеър и действаща от 1998 г. до 2015 г.; на лицата, получили такава мярка може да се забрани да пребивават в определени квартали, зони, магазини и други обществени пространства, както и извършването на определени действия; бел. пр.] и други, които дефинират дадени индивиди, подбрани от държавата, като стоящи извън признатите от обичайните закони права. В ранните исторически периоди, а и във военните зони днес, има тенденция колониите да се разглеждат като „извънредно положение" - правата, които важат в родната земя, не важат в периферията. Агамбен разглежда очернянето на „диваците" и „примитивите" като средство за понижаване на група хора до един оголен живот обявявайки ги за неразличими от животните, които са изначално обречени на него.

Логиката на суверена бива изразявана също и от насилието на войниците и полицията. В изследването на Шерен Разак върху "миротворителните" интервенции в Сомалия например, войниците направили опит да обяснят и оправдаят злоупотребите си на базата на враждебния контекст - хаотичното хобсиянско състояние на природата, - в който нормалните очаквания на ежедневието са невъзможни. В "Социология на полицията" от Робърт Райнър откриваме, че органите на реда също разпознават определени социални групи - включително черните и маргинализираните бедни общности, но и активистите дисиденти - като „полицейска собственост", която е отвъд естествената защита и се разглежда в съответствие с „реда", а не със „закона". В известен смисъл, идеите за извънредното положение и homo sacer са приложими и към проблеми като СПИН кризите в Африка. Богатите страни се отнасят към хората там като „незаслужаващи спасение", защото са бедни и маргинализирани, макар тази употреба да е по-проблематична.

Приложението на идеите на италианския философ в подобни случаи често бива изместено от работата на Фуко върху „управлението" или ежедневните техники на управленческа власт, които създават особен вид микросуверенитет, разпределящ силата за решения между „експертите". За Агамбен концентрационните лагери и нацистките лагери на смъртта, най-вече Аушвиц, са особено красноречиви примери за суверенитет. Лагерът (който има дълга история преди Холокоста), е повратна точка за италианския философ, защото превръща временното извънредно положение в постоянно, разполагайки го не във времето, а в пространството (за разлика от обявяването на „обсадно положение“) ведно с територията ѝ, като основното ядро на властта, която е отвъд закона (за разлика от колониите или военните зони). Подобно фиксиране на извънредното положение като постоянстваща характеристика на терена на времето и пространството, засилва опасността за определяне на хората като homo sacer. По-рано обявените за извън закона са били буквално изхвърляни, превръщайки се в странстващи в изгнание лица. Днес изгнанието не им е позволено (помислете например за огромните усилия влагани в залавянето на опасни бегълци), като бива подменено от ситуация балансираща между вътре и вън, в която биват изложени на постоянен риск от своеволията на властта. За Агамбен лагерите се различават от останалите дисциплиниращи пространства (затворите, приютите и т.н.), защото в тях всичко е позволено и надзирателите са абсолютен суверен.

Нацисткият Холокост бележи втория повратен момент, в който ужасите на лагера се разкриват в цялата си чудовищност. Холокостът се случва според случайни исторически причини, макар истинските му основания да са обособяването на специфично пространство - лагерът - в което хората биват определяни като притежатели на незаслужен живот и могат да бъдат убити безнаказано. Най-висока точка в логиката на суверенитета е именно Аушвиц, който разкрива онтологическата си природа в своята реализация и пресечността си с биополитиката и суверенното управление. Той бележи място, от което няма връщане и което разсъблича действителното естество на суверенитета. По този начин бележи и отправна позиция за една нова политика.

Тя се изправя не просто в опозиция на нацизма, но се противопоставя на логиката на суверенитета, която прави Холокоста възможен. Според Агамбен лагерът не просто съществува в нацистка Германия или в тоталитарните режими. Той съществува, поне потенциално, навсякъде, където има държава. Той е вписан в логиката на политическия суверенитет и е в постоянна възможност в пространствата на изключението, които държавата неизбежно създава. Дали хората в тези пространства ще бъдат действително убити или не, не зависи от правните средства за защита (които са или несъществуващи или неефективни), а изцяло от капризите и морала на представителите на държавата, които упражняват суверенната си власт. Подобно положение се открива особено отчетливо в съвременните държави, доколкото в тях логиката на суверенитета бива разгърната до определена точка (изглежда Агамбен мисли промените в държавата с течение на времето като преход от млада фиданка към гигантско развито дърво). Известна е формулировката му, че лагерът е номосът на модерността - моментът на назоваване, на разпознаване и на отписване, който създава властта (и автономията) на модерната държава. Макар да е необикновено модерен, лагерът също така бележи пределния завършек на вътрешноприсъщото развитие на суверенитета.

Някои от вас без съмнение биха отхвърлили теорията му поради нарушаване на закона на Годуин [Godwin’s Law - интернет афоризъм, според който с нарастването на една онлайн дискусия - без значение темата - се повишава и вероятността да се появи сравнение, включващо нацистите или Хитлер; бел. пр.] или поради тривиализация и деконтекстуализация на лагера, сравняван с кое да е проявление на репресия. Както ми се струва, подобни възражение са следствие от недоразумение. Първо, Агамбен не твърди, че всички ние биваме третирани като затворници в лагер, а чисто и просто, че сме в постоянен риск да бъдем третирани като такива и така да бъдем безнаказано убити от държавата. Второ, това не е повод за Агамбен да нарича хората, които не харесва, нацисти. Налице е ясна, структурна причина, която оправдава очертаваните паралели. Бих казал, че в контраст с табуизираната дискусия относно фашистките елементи в съвременните практики на държавата, базирана върху ирационално разделение, предотвратяващо подривните последствия на „никога вече" и тяхното запазване на почетно разстояние, ведно с претенцията, че те „не се отнасят до нас", в действителност фашистките елементи биват прилагани към проблеми отвъд някаква имагинерна граница (в „недемократичните" общества например), която се е доказала като много по-пропусклива исторически. Смятам, че в страни като Великобритания това е своеобразен перспективен блокаж на радикализма, ограничаващ антифашистката опозиция срещу малките неонацистки групи. Напротив, немското антифашистко движение отдавна е разпознало паралелите между репресивните практики (дори на бюрократичните служители) на настоящата немска държава и тези на Третия Райх. Същото са постигнали и радикалите в страни като Италия, Испания, Гърция и Япония. Единствено в страни като Великобритания и САЩ, в които няма прясно фашистко минало, с което да се направи сравнение, континуитетът между фашизма и "дълбините на държавата" е нещо като публична тайна, дори и за радикалите.

Еднократно
 EUR

случайни статии

Общество
Hortus conclusus

Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Абонирайте се за нашия бюлетин

Получавайте новини всяка седмица.