Search our Site

logo

Социалната възраст не съвпада с физиологическата такава. Степента на тяхното несъответствие обаче варира в зависимост от историческия период, включително неговият социален контекст и останалите заобикалящи го колективни обстоятелства. Същото важи и за обществата. Индустриалният свят, в който все още живеем, скоростно застаря през 80-те години на миналия век.

В личния ни живот стареенето е по-малко физиологично, отколкото социално. Социалната възраст е обратно пропорционална на способността ни да мислим, усещаме и живеем новото като бъдеще, като задача или като нещо, което предстои да бъде изпитано като настояще. Ние сме млади, доколкото сме способни да живеем живота си все едно е опит от едно траещо ново начало, водещо не до повторение на миналото, а по-скоро до различни бъдеща – карти и пътища, очакващи да бъдат проучени и пропътувани, винаги готови да поемем рискове, да признаем невежеството си и да отвърнем на новите предизвикателства.

Тук говоря за бъдещето като за очакване, като за все още нестанало, като за латентност или потентност. Ще рече да виждаме бъдещето – бидейки наясно, че никога не ще живеем в друго освен настоящето – като винаги несвършено настояще, настояще задача или събитие, за което сме лично отговорни. Да имаме бъдеще означава да притежаваме настоящето си. Напротив, колкото повече живеем с убеждението, че светът вече е решил какво можем да очакваме и, в резултат на това, че самото бъдеще е затворено за нас, толкова по възрастни сме. Така стареенето се дава като живеене на или в повторение, като всяка репетиция е единствена по рода си, единствена и неповторима. То е преминаване през дните ни все едно дните са тези, които – в безсмислената си и неспирна разходка – преминават.

Това повторение може да се изживее по три различни начина: 1) сякаш миналото е едно външно настояще, за което дневните рутини, институции и новини единствено свидетелстват (стареене в резултат на жива смърт); 2) сякаш миналото е отминало и е оставило след себе си една необхватна празнота, от която единствено игрите с карти, телевизията или болестните беседи предлагат изход (стареене в резултат на мъртво живеене) и, накрая, 3) сякаш едновременно и миналото, и бъдещето са поравно отдалечени и недостъпни, пораждащи непреодолима паника, от която единствено прекомерното омаломощаване на тялото с алкохол, наркотици, ходене на фитнес, църква или терапия може да ни спаси (стареене в резултат на живот без смърт).

В обществата ни на манифактурни и компютъризирани тела, както публичните, така и частните услуги са създадени с цел да предоставят подкрепа на срещащите сериозни проблеми в справянето си с повторението на репетицията. В крайна сметка говорим за нормализиране на разпада. В тези общества стареенето е винаги резултат от хроничен спад на енергията, била тя изразходена или не. То се състои в убедително посочване към табелата, висяща над вратата на театъра на живота, гласяща „разпродадени“, дори когато там не е имало никаква постановка или не се е случила още и първата репетиция.

Спрямо първите две форми на стареене се преследва инвестиране в миналото все едно никога не е отминавало. При тях то все по-често се третира през маркетингови услуги за съвместно остаряване. Те са нерядко успешни, тъй като изобретяването на повторение умело прикрива повторението на изобретението. По същество идеята е, че без значение колко точно непоносим е опитът от стареенето, то той винаги е по-поносим щом е споделен. Колкото до третата форма, в нея се дири не всеналичие на миналото, а по-скоро неговото всеотсъствие – едно вечно настояще, в което бъдещето си отдъхва от нуждата да преследва живите с все още непристигнали лоши новини. Това са все техники за стареене чрез подмладяване. Те представляват обработена версия на метафората, стояща зад филма „Странният случай на Бенджамин Бътън“, базиран на едноименния кратък разказ от Ф. Скот Фицджералд. В тях протагонистът се ражда възрастен човек и сетне пораства все по-млад и по-млад, докато най-накрая не умира пеленаче. Съгласно техниките за стареене чрез подмладяване, градският часовник у малко градче в американския юг ще спре, вместо да тръгне обратно, а с него ще спре и самото време.

Както казах и по-горе, индустриалният свят, в който живеем, драстично се състари през 80-те години. Внезапно – току пред погледа ни – бъдещето се затвори. Един нов здрав разум, според който не съществува алтернатива на несправедливото, расистко и сексистко капиталистическо общество, в което се намираме, с бясна скорост нахлу по домовете ни, разпространи се по новините, по тогава все още зародишните социални мрежи, както и сред услужливата мъдрост на пандитократите [елитна или влиятелна класа от експерти и политически коментатори, бел. пр.]. Новите опити и очаквания на колективния живот бяха като че ли завинаги дискредитирани. Светът стана по същество несправедлив. Богатите са такива поради заслугите си, а бедните са такива във всичко, но най-вече в преценката си. Наложи се да заживеем с несъвършенствата си, дори в случаите, в които успявахме да ги посмекчим, подменяйки пазарната рационалност с ирационалността на държавата, на чийто разноски пък се очаква да съществуват най-неспособните от нас – онези, които не смогват да просъществуват в едно общество основано на съревнование. Маргарет Тачър, тогава премиер на Великобритания, обяви смъртта на бъдещето с позорното „Няма алтернатива“. Сетне Франсис Фукуяма издигна тази смърт до ранга на краен триумф за западното общество – „краят на историята“, – възползвайки се от факта, че Хегел – мъртъв от 1831 г. насам – не може да възроптае срещу подобна бездарна интерпретация на философията си. Железобетонът, последвал падането на Берлинската стена, бе допълнително подсилен в хилядите гробища на бъдещето, построени из целия свят. И наистина – бяха нужни премного, за да се погребе такова количество бъдеще.

Днес основната процедура по състаряване на света е представлявана основно от първата спомената по-горе форма – тази на стареенето в резултат на жива смърт. Но налице са и останалите две. Стареенето в резултат на мъртво живеене е предпочитана форма за религиозния фундаментализъм, който работи върху пустотата, оставена от миналото, както и над обещанието за съживяването му в образа на едно славно бъдеще в един друг свят. За прокламиращите този тип стареене, нашето настоящо съществуване е изгаснало и не ще възкръсне, преди стрелките на историята не подемат назад или още повече – преди всички часовници заедно и в такт не последват сетния час на вечността. Никаква социална отговорност не следва от несправедливостта. Налице е единствено вина за изстрадването ѝ, а единственото решение е тя да бъде изкупена.

Последната форма на стареене (стареене в резултат на живот без смърт) е водеща сред т.нар. „милениали“, родени в началото на период, за който може да се каже, че театърът на света спусна завесата си над едно различно и по-добро бъдеще. Това поколение бе обречено да се роди старо. То се появи лишено от миналото на бъдещето, тъй като към онзи момент понятието за алтернатива бе изличено от хоризонта. Поради това и на тях никога не им хрумна да посегнат на несправедливата система, която ги ограби от надеждата за бъдеще. Тяхната цел бе да удържат личния си успех в рамките на системата. Това бе и всичко потребно ѝ, за да ги надвие ефикасно.

Геополитическите аспекти на стратегиите за стареене заслужават детайлен анализ, но мястото му не е тук. Нека засега се задоволим с това, че светът се състари неравномерно, а из него се разпространиха неравномерно и самите форми на стареене. Бе предимно в т.нар. „глобален север“, където хората пожелаха – парадоксално – да живеят по-дълго без да бъдат виждани като старци. Тук желая да заявя, че се появяват ясни знаци за обратимостта на състаряващия световен процес. Не говоря за подмладяване, което е – както загатнах и по-горе – начин да се измами стареенето. Говоря за прекратяването му, тоест за завръщане към убедеността в едно различно бъдеще и способността да го отстояваме. Говоря за отхвърляне на безкрайното повторение на настоящето, неумолимо теглещо ни към бездната. Там изплува един копнеж по новостта, която няма нищо общо с варварството – та варварството е тъкмо тук, на мястото, в което вече вече сме.

Навсякъде по света хора от различни физиологични възрасти се надигат, защото – както вече отбелязах – тези различия нямат последици, иде ли реч за стареенето на света или за неговата обратимост. Помислете за Чили и Италия, за Ливан и Индия, където събралите се млади и стари изпълниха улиците и площадите, противопоставяйки се на политиката на повторението и повтарящите се политики. Те са новите бунтовници – онези, които казват „Не!“ на надвисналата върху ни екологична катастрофа, на позорната концентрация на богатства и осъществения от антидемократи абордаж над демократичните ни институции, на ирационалността на т.нар. „рационални пазари“ и масираният обир на личните ни данни от новите разбойнически барони – Google, Amazon, Facebook или Alibaba, – на вулгарното безразличие пред страданията на мигрантите и бежанците, убивани по морета, джунгли или пустини, или пък задържани в концентрационни лагери – сякаш Аушвиц е някакъв мъчителен спомен, останал зад нас благодарение на триумфа на доброто над злото.

Политическите сили отдясно, които винаги са се хранили от стареенето на света, днес хленчат от уплаха пред обявеното от тях за „безочливост“ – сякаш не бе такова тъкмо принудилото младите и старите да завземат улиците в опит да прекратят стареенето. Същите тези сили твърдят, че няма никакви предложения – с други думи, никакви повторения, което се оказва единствената разпозната от тях новост. Но истината е, че предложения има. От Индия до Чили, репресивните сили и политически партии се сблъскват с усещането за възмущение, което придвижва борците против стареенето срещу мъртвата дума на изобилието от конституционни разпоредби. Те се сблъскват с предложения за многонационални учредителни събрания. Сблъскват се с предложения за ефективност и безплатен публичен транспорт като упражнение по природосъобразна икономика. Но най-отпърво – сблъскват се с празника на народното, културно, религиозно и сексуално многообразие, със стремежа по местни алтернативи, освободени от капитализма, колониализма и патриархата, с търсенето на селски, коренни, семейни, феминистки и кооперативни форми на общностнооснована икономика.

Колкото повече светът преборва старостта, толкова повече създалите я сили, превърнали го в индустрия гарантираща тяхното увековечаване, ще откриват себе си противопоставени на „безочливостта“, породена от собствената им такава.

Дали някога ще остареят?

Еднократно
 EUR

случайни статии




Всички материали са част от
Creative Commons Attribution
No Derivatives 4.0 Int. License

Получавайте новини всяка седмица.